Джо Хил
Пожарникаря (6)

4

В онези задушни, нажежени дни в разгара на лятото, когато кризата беше на ръба да се превърне в неконтролируемо бедствие, глухото дете не беше единственият пациент, който изчезна безследно от болница „Портсмът“. Имаше още една сред заразените, която избяга през последните дни, преди всичко да си отиде — не метафорично, а буквално — в пламъци.

През целия месец вятърът духаше от север и мрачна кафява мъгла, долетяла от пожарите в Мейн, се намести по крайбрежието на Ню Хампшър. Щатът гореше от канадската граница до Скаухигън, стотици километри сребристи смърчове и ароматни борове. Хората нямаше къде да се скрият, за да избягат от вонята, от сладко-киселата миризма на изгорели вечнозелени дървета.

Миризмата следваше Харпър дори в сънищата, в които всяка вечер горяха лагерни огньове край брега, а тя и брат й Конър печаха храна на тях. Понякога се оказваше, че на върха на пръчките им има опечени глави вместо кренвирши. В такива случаи Харпър се събуждаше с писъци. В други моменти сънят й биваше нарушаван от чужд плач. Сестрите спяха на смени, деляха си една стаичка в мазето и всички имаха кошмари.

В болницата заразените бяха разделени на две групи: „симптоматично нормални“ и „тлеяци“. Тлеяците постоянно димяха, всеки момент можеше да се възпламенят. Пушекът се виеше от косите, от ноздрите и от навлажнените им очи. Ивиците по телата им бяха толкова горещи, че можеха да стопят латексовите ръкавици. Оставяха черни следи по тоалетните чинии и по болничните си легла. Също така бяха опасни. Разбираемо тлеяците винаги бяха на ръба на истерията. Макар че при тях съществуваше загадка, подобна на онази с кокошката и яйцето: дали се паникьосваха, защото постоянно димяха, или димяха, защото умовете им постоянно бяха и състояние на паника? Харпър не беше сигурна. Знаеше единствено, че трябва да бъде внимателна около тях. Те хапеха и пищяха. Създаваха гениални планове да свалят слънцето от небето. Някои решаваха, че са истински дракони, и се опитваха да скочат през прозорците, за да полетят. Други смятаха, че докторите крият ограничени количества от лекарство против люспата, и правеха опити да ги вземат за заложници. Сформираха армии, събрания, религии, организираха бунтове, увещаваха в предателство, практикуваха ереси.

Другите пациенти бяха маркирани с люспата, но иначе бяха физически и емоционално нормални, до момента, в който не се възпламеняха. Те бяха изплашени, нямаше къде да отидат и искаха да вярват, че някой може да създаде лек, преди времето им да изтече. Много от тях дойдоха в „Портсмът“, защото дори тогава имаше слухове, че другите местни болници просто извозваха камиони с хора до лагера в „Конкорд“ място, от което преди няколко седмици бяха върнали инспектиращия екип на Червения кръст и което разполагаше с танк пред портите.

Болницата беше запълнила всяко едно от отделенията си, а инфектираните продължаваха да прииждат. Кафенето на първия етаж беше превърнато в огромно спално помещение за най-здравите от болните. Точно там Харпър се запозна с Рене Жилмонтон, която се отличаваше от останалите, тъй като беше единствената чернокожа сред всичките двеста пациенти. Рене казваше, че е по-лесно да видиш лос в Ню Хампшър, отколкото черен човек. Казваше също така, че е свикнала хората да я гледат, все едно главата й гори, тъй като това й се случвало от години.

Леглата бяха наредени по подобие на лабиринт, разпростираха се в цялото кафене, а Рене Жилмонтон беше точно в средата. Тя беше там още преди Харпър да дойде да работи в болницата в края на юни, беше там, преди първият човек с люспа да се появи. Жената беше на четиресет и няколко години, приятно закръглена и с очила, в добре сплетените й плитки личеше сивота, тя не беше дошла тук сама: беше донесла саксия с мента, която наричаше Даниъл, и снимка на котката й. Господин Трюфо. Когато нямаше с кого да разговаря, говореше с тях.

Рене не оставаше често без човешка компания. В един отминал живот тя беше професионална самарянка: организираше седмична закуска с палачинки за местното сиропиталище, преподаваше английска литература на престъпници в щатския затвор и управляваше независима книжарница, която губеше много пари от организирането на поетични конкурси. Старите навици умираха трудно. Съвсем скоро след пристигането си в болницата тя организира две дневни сесии по четене за най-малките деца и книжен клуб за по-старите пациенти. Имаше десетина леко избелели екземпляра на „Мостът на Сан Луис Рей“^[1], които обиколиха доста наоколо.

— Защо „Мостът на Сан Луис Рей“? — попита Харпър.

— Отчасти защото в тази книга става въпрос за необяснимата поява на трагедиите — обясни Рене. — Също така е кратка. Имам чувството, че повечето хора наоколо искат да започнат книга, която знаят, че ще могат да завършат. Не би искала да започваш „Игра на тронове“, ако във всеки един момент може да пламнеш. Има нещо изключително нечестно да умреш по средата на добра история, преди да получиш шанса да разбереш как свършва. Разбира се, предполагам, че всички винаги умират по средата на добра история, в известен смисъл. Твоята собствена история. Или тази на децата ти. Или на внуците ти. Смъртта е несправедлива за книжните наркомани.

Сред хората в кафенето Рене беше известна като Госпожа Азбест, защото нямаше треска, не димеше и когато някой пламнеше, тя бягаше към него и се опитваше да го изгаси, докато повечето хора бягаха надалеч. Да бягаш срещу пламъците, всъщност беше против лекарските препоръки и те често й се караха за това. Съществуваха достатъчно доказателства, че стресът да видиш как някой се запалва, е достатъчен да възпламени и другите. Верижните реакции се случваха ежедневно в болница „Портсмът“.

Харпър даваше всичко от себе си, за да не се привързва към никого наоколо. Това беше единственият начин да се справя с работата, да я върши ден след ден. Ако си позволеше да я е грижа прекалено много за някои от тях, щеше да бъде съсипана след непрестанната жътва на животи. Щеше да бъде премазана най-добрата част от нея, а именно глупостта, чувството и убеждението й, че добротата, която даваш на другите, означава нещо.

Предпазният костюм от тайвек не беше единствената броня, която поставяше върху себе си, за да изпълнява задълженията си. Също така се обличаше в непробиваемо професионално спокойствие. Понякога си представяше, че работи в симулационна среда, че стъклото на маската й е екран, който й прожектира тази виртуална реалност. Това й помагаше да не запомня имената. Освен това ходеше от отделение в отделение и постоянно виждаше различни лица.

Въпреки това след края на смяната си се нуждаеше от половин час насаме със себе си, затваряше се в някоя от кабинките на женската тоалетна и плачеше. Никога не й липсваше компания. В дневните графици на много от сестрите се включваше плакане. В девет часа вечерта тоалетната в мазето представляваше бетонена кутия, изпълнена със скръб, подземие, от което ехтяха подсмърчания и хлипове.

Харпър се привърза към Рене. Не можа да устои. Може би защото Рене правеше всички неща, които тя не можеше. Рене научи имената на всички и по цял ден се привързваше към тях. Позволяваше на децата, които бяха в напреднал стадий на зараза и постоянно димяха, да сядат в скута й, за да им чете. Също така беше загрижена за сестрите.

— Няма да помогнеш на никого, ако се проснеш и умреш от изтощение — каза на Харпър веднъж.

Няма да помогна на никого и ако не се просна — искаше да й отговори тя. — Не помагам на никого, така или иначе. Но не изрече тези думи. Тъгата говореше чрез тях и не беше честно да стоварва мъката си върху някой, който може да не преживее вечерта.

Рене преживя вечерта и още един ден. И още един. И още един.

Тя не се опитваше да скрие драконовата си люспа под ръкавици, шалове или блузи с дълъг ръкав. На врата си имаше истинска огърлица от люспата, готини люспици в златисто, и гривнички чак до лактите. Лакираше ноктите си с черен лак със златист отблясък, за да бъде в тон с украшенията си.

— Можеше да бъде много по-лошо — каза Рене. — Можеше да е заболяване с гной и изпускане в гащите. Можеше да е едно от онези неща, при които частите ти загниват и падат. Няма нищо секси в свинския грип. Мисля, че този патоген с най-секси. Благодарение на него приличам на тигрица! Дебела, старомодна тигрица. Като Жената котка, излязла от форма.

— Не мисля, че Жената котка има ресни — контрира Харпър. По време на този разговор стоеше на ръба на леглото на Рене. Кимна към снимката на котката й. — Кой се грижи за този красавец?

— Улицата — отвърна събеседничката й. — Пуснах го на свобода, преди да постъпя тук.

— Съжалявам.

— Всичките огньове накараха мишките да излязат по улиците. Сигурна съм, че Трюфо си живее живота като дебела котка. Мислиш ли, че ще оцелеят, след като ние си заминем? Котките? Или ще ги повлечем със себе си?

— Котките ще се оправят, както и ние — отвърна Харпър с най-убедителния си глас. — Умни сме. Ще се справим с това нещо.

Рене се усмихна замислено. Очите й бяха весели, но и малко тъжни. Имаше златни петънца в кафявите й като кафеени зърна ириси. Възможно беше да са се появили от драконовата люспа или просто очите й винаги са били такива.

— Кой казва, че сме умни? — попита тя с презрителен тон. — Дори не успяхме да овладеем огъня. Смятахме, че сме, но виждаш какво се случва сега, той ни овладя.

Като че ли за да подчертае изреченото, отсреща в стаята една тийнейджърка започна да пищи. Харпър обърна глава и видя няколко санитари да тичат към нея, за да хвърлят отгоре й огнеупорни одеяла. Момичето се опитваше да стане от леглото, но мъжете я натиснаха надолу и тя затля. Под одеялата изригнаха пламъци.

Рене я наблюдаваше тъжно, след което каза:

— Тъкмо започна да чете „Кланът на пещерната мечка“.

Харпър започна сама да търси Рене, когато задълженията й я отвеждаха в кафенето. Търсеше я, за да говорят за книги. Чувстваше се добре по този начин: да води нормален, неангажиращ разговор рано сутрин, малко празни приказки, които нямаха нищо общо със света, който биваше превземан от пламъците. Харпър направи Рене неизменна част от всеки свой ден, като през цялото време беше наясно, че това е грешка, че когато жената умреше, щеше да унищожи нещо вътре в нея. След като се възстановеше от тази загуба, щеше да се превърне в по-корав човек. Тя не искаше да бъде по-корава. Искаше да си остане същата Харпър Грейсън, която се просълзяваше, когато видеше старци да се държат за ръце.

Знаеше, че Рене ще си отиде един ден, и един ден тя наистина си отиде. Харпър буташе количка, пълна с чисти чаршафи, в кафенето и веднага забеляза, че матракът на приятелката й е оголен, а личните й вещи ги няма. Гледката на празното легло накара стомаха й да се преобърне, остави количката и се заоглежда наоколо, мина през двойните врати, покрай охранителите и продължи по коридора. Не можеше да стигне до дамската тоалетна в мазето, за да си поплаче, беше прекалено далеч. Обърна се към стената, сложи ръка на нея и изпусна парата. Раменете й се разтресоха и тя хлипа и хлипа, и хлипа.

Един от охранителите — оказа се Албърт Холмс — я докосна по рамото.

— Госпожо? — попита той. — О, боже мой. Госпожо? Какво има?

В началото Харпър не можеше да изрече и думичка. Опитваше се да си поеме въздух, цялото й тяло се тресеше. Насили се да се пребори със себе си. Плашеше го. Той беше широкоплещесто луничаво хлапе, което допреди две години беше играло футбол в гимназията, и гледката на разплакана жена беше прекалено много за него.

— Жилмонтон — успя да изрече най-накрая тя, едва не го изкашля.

— Не знаете ли? — попита Албърт, гласът му беше тих и учуден.

Харпър поклати глава.

— Тя си отиде — отвърна младежът. — Мина точно покрай сутрешната смяна.

Жената въздъхна, дробовете я боляха, гърлото й беше пълно със сълзи. Може би вече беше достатъчно силна, за да се махне, да стигне до тоалетната долу, където да се затвори в някоя кабинка и да…

— Какво? — учуди се Харпър. — Какво каза?

— Тръгна си! — повтори Ал. — Напусна болницата! С малкото си цвете под мишница.

— Рене Жилмонтон си е тръгнала? — попита тя. — С ментата си? И някой й е позволил?

Ал се вторачи в нея с тези негови големи учудени очи.

— Трябва да изгледате записа от камерите. Тя направо светеше! Като фар! Гледайте касетата. Грандиозно е. Имам предвид „грандиозно“ като нещо библейско. Момчетата на смяна избягали. Помислили си, че ще експлодира. Като човешко ядрено оръжие. Явно тя също се е страхувала, че ще избухне, и затова е избягала навън. Излязла и повече не се върнала. Не знаят какво се е случило с нея. Дори не е носела обувки!

Харпър искаше да се пресегне през маската и да си избърше сълзите от лицето, но не можеше. Ако искаше да изтрие каквото и да било от лицето си, трябваше да премине през половинчасова процедура. Не можеше да си махне костюма, докато не се подложеше на душ с белина за пет минути. Премига бързо, за да проясни зрението си.

— Няма никакъв смисъл. Хората с драконова люспа не светят.

— Тя го е правела — отвърна Ал. — Точно преди закуска чела на малките и момичето, което стояло в скута й, подскочило, защото госпожа Жилмонтон станала топла. Хората започнали да пищят и да бягат. Засветила като шибана коледна елха. Извинете френския ми, госпожо. На видеото очите й изглеждат като смъртоносни лъчи! Избягала на два екипа пазачи от карантинното. Начинът, по който изглеждала… мамка му, всеки би потърсил укритие.

Пет минути по-късно Харпър изгледа записа заедно с четири други сестри на рецепцията в края на коридора. Всички в болницата го бяха гледали. Харпър го изгледа поне десет пъти преди края на деня.

Една статична камера снимаше широкия коридор пред входа на кафенето, той беше покрит с бели антисептични плочки. Вратата беше завардена от охранители, облечени в характерната им комбинация от костюми от тайвек и шлемове. Единият от тях се беше облегнал на стената, разгръщаше бавно листовете на клипборда. Другият стоеше в пластмасов стол, хвърляше палката си във въздуха и я хващаше.

Вратите се отвориха и целият коридор беше залят от брилянтна светлина, сякаш някой беше насочил прожектор в него. В първия момент блясъкът беше толкова силен, че размаза черно-бялата картина, изпълни екрана със синкаво сияние. След това светлинните сензори в охранителната камера се настроиха… малко. Рене си остана ярък призрак, трептяща искряща светлина, жена във формата на пясъчен часовник. Светещите извивки на драконовата й люспа прикриваха чертите на лицето й. Очите й представляваха синьо-бели лъчи от светлина и наистина малко приличаха на смъртоносни лъчи от научнофантастичен филм от средата на 50-те години на миналия век. Жената стискаше саксията с мента под лявата си мишница.

Охранителят, който си подхвърляше палката, се дръпна от нея. Оръжието му падна, удари го силно в рамото и мъжът се строполи от стола си. Другият пазач хвърли клипборда си във въздуха, все едно се беше превърнал в кобра. Подхлъзна се и падна тежко на пода.

Рене погледна първо единия, а после и другия, подвоуми се дали да им подаде ръка, но реши бързо да се изнесе.

Албърт Холмс се обърна към Харпър:

— Тя каза: „Не ме мислете, момчета, отивам да избухна навън, за да не нараня никого“.

Доктор Райъл, патологът в болницата, не беше впечатлен. Той беше чел за много по-странни случаи, при които драконовата люспа достигала критична маса, след което, поради неизвестни причини, просто застивала и не предизвиквала мигновеното възпламеняване в хората. Мъжът уверяваше всеки, който беше готов да го изслуша, че останките на Рене Жилмонтон ще бъдат открити на стотина крачки разстояние от болницата. Някои санитари разбутаха високата трева в полето зад паркинга в търсене на кости, но не откриха такива. Също така не успяха да намерят някаква следа в каква посока беше поела: нямаше опърлени храсти или трева. Като че ли Рене не беше експлодирала, а се беше изпарила, заедно със саксията си с мента.

Центърът за контрол и превенция на заболяванията беше насрочил изпращането на екип в болница „Портсмът“ през август, за да провери карантинните им процедури, и доктор Райъл каза, че ще им покаже видеозаписа на инцидента с Жилмонтон. Мъжът беше убеден, че те ще споделят неговото мнение.

Екипът на центъра така и не дойде, за да го гледа, защото до август болница „Портсмът“ представляваше една срутена димяща камина, изкормена от огъня, а доктор Райъл беше мъртъв, заедно с Албърт Холмс, сестра Лийн и повече от петстотин пациенти.