Джо Хил
Пожарникаря (147)

Раждане

Водата вече не й се струваше толкова бурна, след като се озова в нея. Жилетката й я повдигаше внимателно над всяка вълна и отново я връщаше обратно на една страна. Целият този танц я успокояваше, въобще не й създаваше неприятно усещане. Или може би беше прекалено вдървена, прекалено замръзнала, за да й пука. Вече не чувстваше ръцете и краката си. Зъбите й тракаха.

Рене премижа и започна да плюе вода, след което поклати глава. Огледа се наоколо изплашена, невиждаща. Беше си изгубила очилата.

— Какво стана? Да не се преобърнахме? Да не би… — Една вълна я удари през лицето и тя глътна малко вода, задави се и се закашля.

Харпър стигна с големи усилия до нея и я хвана за ръката.

— Али! — изпищя тя. — Али, къде си?

— Тук съм! — провикна се момичето някъде зад тях.

Харпър зарита с крака и замаха с ръце, за да се обърне. Али бавно се придвижваше към нея, държеше брат си за жилетката и го теглеше след себе си. Той спеше, закръгленото му спокойно лице беше обърнато към небето.

— Г-Г-Г-Господи — изпелтечи Рене, когато можеше да говори отново. — Т-т-толкова е с-с-студено. Какво… какво?

— Беше д-д-дрогирана. Супата. Имаха намерение да ни убият. Джон. Джон. — Наложи се да млъкне за миг и да си поеме въздух.

Вместо да се опита да обясни, тя посочи към останката от катера. Носът му вече се беше потопил, кърмата се беше повдигнала нагоре. Големите ръждясали перки на мотора, покрити с водорасли и налепи, се въртяха бавно в мрака. Пламъците пращяха и кипяха, докато „Маги Атууд“ потъваше във водата. От нея се издигаше огромен, черен, мазен облак. Харпър премести пръста си от горящата останка към Феникса, който вече не беше нищо повече от далечен жълт проблясък в нощното небе, като от прелитащ пътнически самолет.

Рене я погледна, не беше разбрала абсолютно нищо. Все още беше под въздействието на упойващите вещества, с които я бяха дрогирали, и не можеше да следва логиката на всичко.

Али стигна до тях и хвана другата ръка на Хари. Четиримата се наредиха в линия и заритаха немощно в черната и ледена вода. Харпър виждаше дъха си. Или това беше дим?

— Ще умрем — констатира Али. — Ще з-з-замръзнем до смърт.

— Пей — нареди медицинската сестра.

Али я изгледа скептично.

Харпър извиси глас и запя:

— Във всяка р-работа има си забавна част! Намери я т-т-ти и ура! Работата се превръща в игра!

— Защо? — учуди се Али. — Защо? Това е т-т-тъпо! Всичко свърши. Има ли някаква разлика дали ще умрем след д-д-десет минути, или след д-д-десет часа? Така или иначе, ще се удавим.

Харпър продължи да пее:

— Всяка задача за изпълнение се превръща в чудно приключение, така че пей! Няма да споря с теб, мамка му! — Последната част я изпя изключително фалшиво.

Рене премигваше и търкаше лицето си с пухкавите си ръце, но бързо се присъедини към нея.

Заедно ритаха с крака във водата, треперещите им гласове се извисяваха и спадаха с ритъма на издигането и потапянето на телата им във вълните.

Ръцете на Али, белязани с драконовата люспа, започнаха да сияят, по китките и под мократа и тениска се разля жълта светлина. От качулката на оранжевия и дъждобран се понесе топъл блясък. Очите й бяха обрамчени в злато.

Светлината като че ли бягаше по тънките й бели пръсти и се пренесе на ръката на Харпър. Жената усети топлината — силна и приятна — която се стрелна към цялата й ръка и продължи към тялото й, сякаш се намираше под горещ душ.

Телата им започнаха да димят в ледената вода. Харпър погледна Рене и видя, че очите й блестят. Блузата й беше скъсана в яката и на шията й имаше красива огърлица от светещи златни нишки.

— Какво ще правим с Ник? — провикна се Али, за да надвика изпълнението им на „Лъжица захар“.

— Започвай да пееш — нареди Харпър. — Не е необходимо да е буден. Така или иначе, не ни чува. Пеем за драконовата люспа, не за него. Пей, дяволите да те вземат.

— Безсмислено е!

— Жива ли си?

— Да!

— Значи, не е толкова безсмислено. — Повече не можеше да говори. Получи контракции, бяха от силните. Вътрешностите й се свиха, отпуснаха се и отново се свиха. Винаги беше искала да роди във вода. Това беше доста популярно до неотдавна.

Пееха за втори път „Лъжица захар“, когато „Маги Атууд“ беше засмукана под водата с едно последно гръмко изсъскване, след което се издигна огромен облак сив пушек и на повърхността се появиха мехурчета.

Запяха „Чим чим чири“. Където забравяха думите, си измисляха нови.

— Чим чимъни, чим чимъни, чим чим чимуй, да плуваш във водата е голям хуй — зарева Али.

— Дай ми целувка, дай, по задника ми я дай — запя Рене.

— Вижте — провикна се Харпър.

Ник беше засветил през пуловера си. Под качулката му се гонеха сини светлини. Там, където водата докосваше зачервеното му затоплено личице, се издигаше пара.

Отново запяха „Лъжица захар“. Харпър не можеше да се присъедини към тях, защото я болеше прекалено много. Стисна зъби и затвори очи, за да изтърпи поредната серия контракции. Когато погледна отново, видя „Портативната майка“ — огромната си черна пътна чанта — да се носи покрай тях. Широката й уста беше отворена и се пълнеше с вода. Докато я наблюдаваше, тя се завъртя бавно и замечтано и потъна, като отнесе всичко, което имаше намерение да даде на детето си, под водата.

Щеше й се Фениксът да не беше отлетял. Дълго време се носеше върху черния хоризонт — представляваше наситен месингов блясък — но по някое време, на третия бис на „Свещ над водата“, изчезна от поглед. Това я накара да изгуби надежда. Не можеше да се сети за основателна причина да си замине. Защо Джон ги остави. Тази огромна чудовищна птица — това беше Джон, донякъде. Тя беше повече Джон Рукууд дори от мъжа, който потъна с катера. Това беше истинският Джон: великолепен, епичен, малко глуповат, някак си непобедим.

Харпър нямаше да сподели на Али, че имаше намерение да пее, докато можеше да го прави, защото Джон я беше помолил да живее. Искаше да се опита да направи поне това за него.

Много неща желаеше за двама им, обикновени дребни удоволствия, които беше започнала да си мечтае, въпреки че знаеше, че не бива. Желаеше да се излежават в леглото в неделните сутрини, а слънчевата светлина да ги облива с лъчите си. Желаеше да сложи ръце върху кльощавите му бедра и да разбере какво ще е чувството. Желаеше да гледа някои стари сълзливи филми с него. Желаеше да се разхождат през есента и да се наслаждават на аромата на есенните листа под краката им. Желаеше да го види как държи бебето в ръце и да не обръща внимание на трезвата част от съзнанието си, която й казваше, че трябва да го даде за осиновяване. Смяташе, че Джон Рукууд щеше да е чудесен с бебето. Желаеше да получи малко свеж въздух, малко щастие и да се освободи от вината, болката и загубата си. Желаеше няколко хиляди утрини да се буди до него. Нямаше да получат нищо от изброеното, но той искаше тя да живее — той ги обичаше и искаше всичките да живеят. Харпър смяташе, че в крайна сметка Джон трябваше да получи нещо в замяна на всичките си усилия.

Пяха „Ромео и Жулиета“, пяха и „Над дъгата“. Али изпълни припева на „Да останеш жив“, докато Рене си почиваше, а после Рене подкара „Хей, Джуд“, докато Али си почиваше.

Жилмонтон приключи и хвърли уплашен поглед на момичето.

— Защо Харпър прави такава физиономия?

— Мисля, че ражда — отвърна Али.

От известно време Харп не можеше да пее. Тя закима някак си неестествено. Усещаше как бебето — плътна, хлъзгава, изключително болезнена маса — си проправяше път надолу през нея. Имаше чувството, че вътрешностите й са избутани настрани.

— О, господи, не — каза Рене с изпълнен е болка глас.

Харпър толкова много я болеше, че виждаше звездички пред очите си. Черни точки и сребърни петна. Имаше изключително болезнено изражение — крайчето на дясното й око светеше в настоятелно златисто. Разтърси глава, за да го изчисти, но то не си отиде.

— Вижте — провикна се Али, хвана раждащата за рамото и го стисна. — Вижте!

Харпър обърна глава, за да види какво сочеше момичето.

В началото си помисли, че Али се е развълнувала, защото Ник се е събудил. Ник мяташе пухкавите си ръчички насам-натам, оглеждаше се сънено и търкаше лицето си. Само дето сестра му не сочеше към него, а някъде на изток.

После си помисли, че Али се е развълнувала, защото беше започнало да се развиделява. Трепкаща медна светлина освети хоризонта. Небето на изток беше закрито от дебели облаци, поръсени с боровинка и лимон.

Една вълна изпръска лицето на Харпър и тя запремигва с огнените си очи. За момент виждаше всичко двойно — имаше две ярки, златни точки светлина в далечината. След това зрението й отново се оправи и тя видя горещото, ослепително сияние в облаците, което постепенно се уголемяваше. Не можеше да се спре. Когато видя завръщащия се Феникс, сърцето й подскочи в гърдите и усети топлина, която нямаше нищо общо с драконовата люспа. За момент дори острата метална болка в корема й отшумя. От очите й течеше солена вода, която можеше да е от океана или от сълзи.

Само дето Али не сочеше и към Феникса.

Сочеше към платното.

Голямо триъгълно платно със стилизиран червен рак, изрисуван на него. Когато платноходката застана срещу изгряващото слънце, платното се превърна в трептящ воал от злато.

Платноходката изпитваше трудности, защото вятърът блъскаше десния й борд и я накланяше на четиресет и пет градуса. Пяната обливаше носа й. Движеше се към тях като по релса, скрита под повърхността. Харпър си помисли, че никога не беше виждала нещо да се плъзга с подобна грация.

Фениксът се гмурна надолу и прелетя над тях, на около два метра над тях. За часовете, в които го нямаше, беше изгубил част от масата си, беше не по-голям от кондор, но въпреки това премина над главите им с грохот като преминаващ по магистралата камион. Заля ги химическа топлина, която леко миришеше на сяра. За момент птицата мина толкова близо, че Харпър можеше да се протегне и да я докосне. С дългия си закривен клюн и веещия се гребен от червен пламък приличаше на горд и нелепо изглеждащ петел, на който му беше дадена силата да лети.

Дон Люистън отпусна платното и дългата му бяла платноходка измина последните трийсетина метра до тях по инерция. Платът се отпусна и набръчка. Старецът хвърли верижна стълба от кърмата и когато Ник започна да се катери по нея, протегна кокалестата си ръка, за да му помогне. Сините му очи блестяха с нещо, което не беше нито ужас, нито изненада, а и двете, и още една емоция… която Харпър сметна, че е изумление.

Всички се качиха, бяха подгизнали и треперещи. Никой от тях не светеше. Бяха спрели веднага след като забелязаха платноходката, драконовата люспа се отказа, сякаш се беше изчерпала. Последните десет минути бяха най-тежки. Студът гореше, все едно се намираха до вратовете си в киселина… и в един момент спря да им пари. Вцепенението беше по-лошо и от болката, то унищожаваше чувствителността в ръцете и краката на Харпър и се прокрадваше към тялото й. Когато Дон я изтегли — доста неочакван улов, наистина — дори не чувстваше собствените си контракции.

Старецът ги остави и след малко се върна с кърпи, одеяла, широки горнища и чаши с кафе за Рене и Али. Беше отслабнал, измършавял и премръзнал. Единственият цвят в лицето му беше червеният му нос.

Харпър имаше вода в ушите и не беше особено съсредоточена заради контракциите си, които бяха станали много по-настоятелни, затова не чу повечето от онова, което се говореше. Рене задаваше въпроси и Дон им отговаряше с тих, треперещ глас, но тя успя да разбере само части от разговора им. Рене го попита как така се оказа, че е тук, достатъчно близо, за да ги извади от водата, а той й отговори, че се навърта край брега от дни. Знаел, че са се насочили към Мъчайъс, защото чул всичко по шунката. Харпър си го представи как държи парче печена шунка до лицето си, като някакъв телефон от месо, и едва не се засмя като истеричка.

— Шунката? — учуди се Рене.

— Да’м — отвърна Дон. Имаше любителско радио, което на жаргон се наричаше „шунката“. С него можеше да улавя сигнали от брега и така беше разбрал всичко за много бременната жена, която вървяла на север с друга черна жена, тийнейджърка с обръсната глава, малко момче и много болен мъж, който говорел с британски акцент. Тази групичка бавно се придвижвала към Мъчайъс, откъдето щели да бъдат изпратени на острова на Марта Куин.

Само дето Дон вече бил ходил до острова на Марта Куин и на него не видял нищо друго, освен обгорена пръст и овъглени скелети. Въпреки това слушал по радиото старата Марта — на няколко пъти — да говори за пицарията, училището и библиотеката, места, които не съществували от месеци. Които били изравнени със земята.

В такъв случай, щом островът на Марта Куин не бил убежище, значи, бил капан, но Дон не знаел как да ги спре да не влизат в него. Сметнал, че е най-добре да се навърта около брега и може би — може би — да плава само под укритието на мрака, така че когато Харпър и компания се доближат до Мъчайъс, да се опита да ги пресрещне и да ги предупреди. Но през последните няколко дни хората спрели да говорят за тях и Дон не знаел къде се намират и какво се случва с тях. Бил хвърлил котва близо до острова на Марта Куин, когато видял Феникса да се гмурва от облаците като шиб’ния Луцифер, кога паднат от небесата. Дон каза, че не бил сигурен дали бил доведен до тук, или примамен.

Харпър чу тази последна част откъслечно. Имаше чувството, че вътрешностите и се бяха обърнати с главата надолу.

— Какво става? — попита Дон. — Какво, да го шибам, се случва? О, мамка му. О, мамка му, не ми казвай.

— Дишай, Харпър! — нареди и Рене. — Вдишвай и издишвай. Бебето излиза. Всичко ще приключи след минута.

Али беше застанала между краката й. Долнището на Харп беше изчезнало неусетно и от кръста надолу беше мокра и гола.

— Виждам главичката му! — провикна се момичето. — О, майка му стара! Продължавай да напъваш, кучко! Ще стане работата! Всичко се случва точно сега.

Ник избяга и зарови лице в скута на Дон Люистън. Харпър затвори очи и напъна, имаше чувството, че се опитва да стовари вътрешностите си на палубата. Усети остра, възсолена миризма, която можеше да идва от океана или от плацентата й. Отвори очи за момент и отново видя Феникса, не беше по-голям от щраус, който се носеше с изпънати крила над тихите води до платноходката. Наблюдаваше я със спокойни и весели огнени очи. Приличаше на горящо петролно петно във водата.

Харпър напъна. Нещо поддаде. Нещо се разкъса. Слабините й като че ли бяха в пламъци и й носеха огромни дози болка и облекчение.

Бебето размаха дебели ръчички и изрева. Главата му накара Харпър да се сети за деформиран кокосов орех, намазан с кръв, върху нея имаше залепнало гъсто петно кестенява коса. От коремчето му се поклащаше дебела червена връв, която висеше над палубата и отвеждаше обратно към нея.

Разбира се, беше момиченце. Али сложи бебето в ръцете на майка му, цялата се тресеше, но не от студа.

Платноходката се полюшваше, както и новороденото в ръцете на Харпър. С малко по-силен от шепот глас тя изпя няколко стиха от „Ромео и Жулиета“ на дъщеря си. Тя отвори очи и погледна към нея с ириси, които представляваха ярки, сияещи пръстени от злато, драконовата люспа вече беше надълбоко в нея, до самата й същност. Харпър беше доволна. Нямаше да се наложи да я дава. Единственото, което трябваше да прави, беше да й пее.

Слънчевата светлина започна да се отразява по стоманеносините краища на вълните. Харп вдигна поглед, за да потърси Феникса, не бяха останали повече от няколко огнени езика, които се носеха над водата. Искри и люспи пепел летяха във въздуха и се сипеха по косата и по ръцете й. Някои от тях паднаха върху дъщеря й, върху малкото й чело. Харпър се наведе и я целуна по него.

— Как ще я кръстиш? — попита Рене, чиито зъби тракаха. Цялата трепереше, но очите й блестяха от сълзи и радост.

Харпър потърка с палец челото на дъщеря си, за да разнесе малко от пепелта. Надяваше се в нея да има част от Джон. Надяваше се да е по нея, по двете им. Чувстваше, че е.

— Аш^[1] — отвърна нежно тя.

— Ашли? — попита Али. — Хубаво име.

— Да — съгласи се Харпър. Наистина е хубаво. Ашли. Ашли Рукууд.

Рене разказваше на Дон за похода към Мъчайъс, за последното им плаване и за мъжете, които бяха убили Джон.

Старецът избърса уста с опакото на ръката си.

— Ще тръгнат след нас. Но може би не веднага. Вероятно имаме дванайсетчасова преднина пред тях. Може би трябва да се възползваме от това време, за да се ометем.

— Накъде ще поемем? — попита Али.

Дон беше паднал на едно коляно, за да е до Харпър. Извади ръката си от джоба и в нея държеше малък сгъваем нож, отвори острието и я погледна въпросително. Тя му кимна. Той направи възел с пъпната връв и я сряза на втория път. Върху пръстите му потекоха кръв и амниотична течност.

— Ан Тра — каза Дон.

— Gesundheit^[2] — рече му Рене.

Ъгълчето на устата на Дон се изкриви в изморена усмивка.

— Ан Тра — повтори той. — Намира се на Инишир. Чух за него по Би Би Си. Избрах го от около трийсет други места. Инишир е остров в Ирландия, Ан Тра е градът. Осем хиляди болни. Пълна подкрепа от правителството.

— Поредният остров — каза Али. — Откъде да знаем, че пак не е лъжа?

— Няма как — отвърна Дон. — А и тази лодка не е екипирана за презокеанско плаване. Ще извадим страшен късмет, ако успеем. Страшен късмет. Но това е най-доброто, с което разполагам.

Али кимна, извърна се и погледна към изгряващото слънце.

— Предполагам, че и без това нямаме какво друго да правим днес.

Харпър не се тревожеше за себе си. Чувстваше се изтощена, но доволна. Онези гъсти облаци бяха започнали да се размърдват и небето на изток беше станало почти перфектно чисто синьо. Помисли си, че денят е чудесен за плаване, и си спомни, че майката на Джон беше ирландка. Отдавна искаше да посети Ирландия.

Ник беше паднал на колене, за да бъде до нея. Гледаше бебето с чисто любопитство. Раздвижи ръцете си. Харпър се усмихна и кимна, след което се наведе, за да докосне нослето на Ашли с носа си.

— Здравей. Големият ти брат има да ти каже нещо — започна тя. — Той те поздравява. Казва, че е удоволствие да се запознае с теб, и те приветства на Земята. Казва да се приготвиш да се забавляваш, малко момиченце, защото утрото е ясно и ведро и точно тук историята започва.

Започната на 30 декември 2010 г.

Завършена на 9 октомври 2014 г.

Джо Хил, Ексетър, Ню Хемпшир