Джо Хил
Пожарникаря (44)

14

В болничното отделение имаше прекалено много хора. Каръл и Харпър се промъкнаха през тълпа, в която се намираха Али, близначките Нейбърс, Майкъл и още няколко Бдителни. Някои от тях се държаха за ръце. Майк се беше съблякъл до кръста и върху гърдите му лъщеше червенина — смесица от кръв и пот. Главата му беше наведена, очите затворени, а устните му се движеха в мълчалива молитва — приличаше на хипи в потна квартира. Едно момиче стоеше на пода, стискаше колене до гърдите си и хлипаше неудържимо.

Всеки плот беше покрит от свещи, някои от тях се разтапяха върху мивката, но въпреки това помещението беше слабо осветено. Том Стори беше положен върху едно от болничните легла. В мрачината някой можеше да го обърка за изоставено върху завивките палто. Дон Люистън стоеше до главата му.

— Млади хора — каза Харпър, сякаш беше с десетилетия по-стара от Али и Майкъл, а не двайсет и шест годишна, завършила училище само преди четири години. — Благодаря ви. Благодаря ви много за всичко, което сте сторили. — Нямаше представа дали са сторили нещо, но това нямаше значение. Щеше да е по-лесно да ги разкара от тук, ако полезното им участие беше признато, ако вярваха, че действията им бяха от значение. — Искам да помоля всички да излязат. Имаме нужда от въздух и тишина в стаята.

Али плачеше. Бузите й бяха зачервени, горещи бели линии очертаваха пътя на сълзите й. Маската й на Капитан Америка, мръсна и очукана, висеше от врата й. Тя кимна едва на Харпър и стисна ръката на Майкъл. Двамата — напълно безмълвно — започнаха да събират останалите в чакалнята.

Хари хвана Майк за ръката и го придърпа обратно вътре. Нареди му с тих глас:

— Отведи и Каръл. Моля те. Кажи й, че искате да пеете с нея. Кажи й, че Ник е разстроен и иска леля си. Кажи й каквото прецениш, но я изведи от отделението. Не може да бъде тук.

Майкъл помести глава в едва забележим жест на съгласие, след което се провикна:

— Госпожице Каръл? Ще дойдеш ли да попееш с нас? Ще ни помогнеш ли да попеем за Отец Стори?

— Не — отвърна жената. — Сега трябва да бъда до баща ми. Той има нужда от мен. Искам да знае, че съм тук.

— Ще знае — отвърна Майкъл. — Ще пеем заедно и ще го повикаме в Блясъка с нас. Ако искаш да се почувства близо до теб, това е начинът. Ако го повикаш в Блясъка, ще знае, че си с него, и няма да се страхува или да изпитва болка. Нищо не е болезнено там. Това е единственото, което можем да сторим за него сега.

Каръл получаваше нервни пристъпи. Харпър се зачуди дали не е в шок.

— Да. Да, Майкъл, май си прав. Мисля, че…

Отец Стори се провикна към тях с весел, но измъчен глас, сякаш беше говорил доста дълго време и гърлото му беше прегракнало.

— О, Каръл! Когато пееш, сърцето ми толкова много те обича, че може да се пропука. — Старецът се засмя саркастично. Този смях не беше характерен за него. — След онази последна песен сърцето ми е пропукано също като прозорец! Това е нещо добро! Трудно е да виждаш през подобно стъкло.

Каръл стоеше като прикована за пода, взираше се в баща си на лицето й се беше наместила болезнена и изумена физиономия — сякаш някой я беше промушил с нож.

Дон Люистън захлупи с шепи черепа на Отец Стори, държеше бяла марля върху раната. Ризата на Майкъл беше смачкана върху възглавницата, платът вече беше напоен с кръв.

Очите на Отец Стори бяха широко отворени, всяко от тях гледаше в различна посока. Едното надолу и наляво. Другото беше насочено към пръстите на краката му. Усмихваше се някак си лукаво.

— Хиляда молитви във всяка една минута навсякъде и какво отвръща бог? Нищо! Защото тишината никога не лъже. Тишината е последното преимущество на господ. Тишината е най-чистата форма на хармония. Всеки трябва да я опита. По-добре лампи камък, отколкото да кажеш някоя лъжа. Сложи камък на езика си, отколкото да кажеш някоя клюка. Зарови лъжците и злите под камъни, докато не спрат да говорят. Повече камъни, алилуя. — Старецът си пое малка глътка въздух и продължи шепнешком: — Дяволът е на свобода. Тази нощ го видях. Видях го да излиза от дима. Тогава главата ми поддаде и сега е пълна с камъни. Още камъни, амин! По-добре внимавай, Каръл. Този лагер принадлежи на дявола, а не на теб. Той не е сам. Много му служат.

Каръл гледаше баща си, изумена и ужасена. Отец Стори облиза устните си.

— Сам се докарах дотук. Наричах слабостта доброта и говорех лъжи, когато трябваше да имам камък в устата. Направих най-лошото нещо, което един баща може да стори. Имах си любимка. Много съжалявам, Каръл. Моля те, прости ми. Винаги съм обичал Сара повече. Правилно и редно е да отида при нея сега. Дай ми още един камък. Повече камъни. Изрекох достатъчно, амин.

Отец Стори въздъхна дълго и замечтано, след което замлъкна.

Харпър срещна погледа на Каръл.

— Не го мисли наистина. Страда от субдурален хематом. Говори несвързано заради кръвоизлива в мозъка му.

Жената я изгледа странно, сякаш никога досега не се бяха срещали.

— Не са несвързани думи. Това е откровение! Прави точно онова, което винаги е правил. Показва ни пътя. — Каръл се пресегна назад, затърси нещо на сляпо и хвана Майкъл за ръката. Стисна пръстите му. — Ще пеем. Ще пеем и ще го повикаме в Блясъка. Ще му осигурим всичката светлина, от която има нужда, за да намери пътя си обратно към нас. Ако не може да се върне — ако се налага да потегли… — Гласът на жената пресипна изведнъж. Тя се изкашля, а раменете й се разтресоха на пристъпи, след което продължи: — Ако се налага да потегли, ще има нашата песен, която да го насочва и да го успокоява.

— Да — отвърна Харпър. — Мисля, че трябва да сторите точно това. Вървете и пейте за него. Той се нуждае от силата ви. Пейте и за мен, защото аз също се нуждая от силата ви. Ще се опитам да му помогна, но съм изплашена. Ще съм изключително трогната, ако извисите гласовете си за двама ни.

Каръл я дари с последен отнесен поглед, след което се изправи на пръсти и я целуна по бузата. Това вероятно беше последната проява на доброта, която показа към Харпър. Миг по-късно мина през завесата и изчезна, останалите я последваха.

Дон Люистън беше готов да си тръгне, сваляше ръкавите на ризата си, за да ги закопчае.

— Не и ти, Дон — спря го Харпър. — Ти оставаш. Ще имам нужда от теб.

Заобиколи леглото и зае мястото на Люистън над главата на Отец Стори. Нежно повдигна черепа му с две ръце. Сребристата му коса беше напоена с кръв. Можеше да усети мястото под дясното му ухо, където беше ударен, то представляваше топла мокра бучка, както и едно друго място, малко по-нагоре, където беше възможно да е имало втори удар.

— Как се случи това? — попита Харпър.

— Не знам — отвърна Дон. — Не успях да чуя целия разказ. Майки го доведе в лагера, намерил го полуумрял в гората. Предполагам, че е бил един от затворниците. Поне туй се чува като за начало. Бен ги обработва в момента.

Обработва ги? Какво означаваше това? Нямаше значение. Поне не сега.

— Отец Стори не може ли да каже какво се е случило?

— Думите му не са смислени. Каза, че било правосъдие. Каза, че тъй му се падало, задето защитавал злото.

— Всичко е заради кръвоизлива в мозъка му. Няма никаква представа какво говори.

— Знам ’чи е тъй.

Харпър погледна зениците на Отец Стори, помириса устните му и не се изненада, когато подуши повръщано. Помисли какво трябваше да се направи сега и самата тя почувства, че започва да й се повдига. Не се притесняваше, че трябва да го направи — доста време мина, откакто се гнусеше от кръвта, — притесняваше се, че може да сбърка някъде.

От чакалнята се разнесоха гласове, които загряваха. Чу Бдителните да тананикат заедно, опитваха се да нацелят правилната тоналност.

— Трябва ми бръснач, за да обръсна косата тук — обясни Харпър.

— Да’м. Ще ти донеса такъв — отвърна старецът и направи крачка към вратата.

— Дон?

— Да’м?

— Можеш ли да ми намериш дрелка? Може би от работилницата? Такава с батерия ще е идеална, но едва ли ще намериш някоя с останал заряд. Ще се оправя и с ръчна.

Дон премести поглед от нея към Отец Стори — бялата му коса беше насапунисана с червена пяна — и го върна отново върху нея.

— О, господи. Нещо друго?

— Гореща вода, за да стерилизирам върха на свредлото, моля. Благодаря ти.

Когато не получи отговор, вдигна глава, за да каже на Дон, че това е всичко и че трябва да върви, но стареца вече го нямаше.

В другото помещение започнаха да пеят.