Джо Хил
Пожарникаря (23)

6

След закуската с мека млечна овесена каша и горчиво кафе настъпи време за служба.

Бен Патчет отново изигра ролята на патерица за Харпър и й помогна да се придвижи през нехарактерно топлата за сезона октомврийска нощ. Водните кончета се стрелкаха през напарфюмирания мрак. Шумотевицата от въодушевление и удоволствие, която се надигаше от тълпата около нея, й напомни за карнавалите, виенското колело и пържените бухти.

Влязоха в тесния параклис с висок таван под открити греди. Нефът представляваше дълъг път от сенки, прозорците бяха заковани, огромното пространство беше осветено само от няколко свещи. Гигантски сенки се гърчеха неспокойно по стените, бяха много по-ясни от хората, които ги хвърляха.

Харпър беше прегърнала Бен Патчет, докато мъжът я отвеждаше до една пейка в средата на пътеката. Друг мъж се намести от дясната й страна, дребен, дундест човечец, малко по-стар от Бен, с розови бузи и гладката кожа на новородено. Патчет го представи като Нелсън Хайнрих, който в един минал живот притежаваше магазин, на име „Кристмас-Март“, което вероятно обясняваше защо беше облечен в пуловер с елен на него, след като едва наближаваше Хелоуин.

Веселите приказки замряха, когато Отец Стори се качи на подиума. Старецът намести очилата върху носа си, вторачи се като бухал в собствената си песнопойка и каза:

— Ако отворите на страница 332, тази вечер ще започнем с прост, но почтен химн, който е бил любим на пилигримите от първите дни на Америка.

Изказването му беше посрещнато от слаб смях, макар Харпър да не разбра защо, докато Нелсън не отвори книжката с песни на правилната страница. Това беше лагерна песнопойка, за малки момчета и момичета, а не истинска книга с химни, и песента на страница 332 се оказа, че е „Святата Холи“ на Нийл Даймънд. Харпър одобряваше. Ако някой можеше да спаси душата й, това вероятно беше той.

Каръл стана от пейката зад органа и отиде в предната част на сцената. Повдигна укулелето си и предизвика умерени аплодисменти.

Нелсън се наведе над ухото на Харпър и, малко по-силно, й каза:

— Лесно е, ще видиш! Няма нищо трудно! Просто се отпусни и се наслаждавай!

Неуместно изказване с неуместен контекст, помисли си жената.

Бен потрепери, след което добави:

— Невинаги става веднага. Не се тревожи, ако нищо не се случи с теб тази вечер. Всъщност ще е невероятно, ако се случи нещо! Все едно да направиш страйк първия път, в който вземеш…

Мъжът нямаше възможност да довърши. Каръл започна да свири, изпод пръстите й излизаше мелодия, която можеше да е колкото химн, толкова и марш. Когато всички запяха и над сто гласа започнаха да резонират в мрачината, един гълъб се стресна на гредите отгоре.

Али и Ник бяха на пейката пред нея и Харпър осъзна, че нещо се случва, когато момчето обърна глава към нея и й се усмихна, аквамариновите му очи се бяха превърнали в пръстени от златна светлина.

Линиите на драконовата люспа в задната част на ръката на Бен Патчет засветиха, също като фиброоптични влакна, които се изпълват със светлина.

Сиянието се усилваше от всички страни и преборваше слабото червеникаво осветление от свещите. Харпър си помисли за ядрен взрив в пустинята. Звукът на песента се усилваше заедно със светлината и тя започна да чува всички тези гласове в гърдите си.

Бялата рокля с колан на Каръл стана като прозрачна, тялото под нея беше оцветено в светлина. Явно жената нито забелязваше това, нито имаше нещо против. Харпър се сети — без да иска — за халюцинационните голи жени, които танцуваха на надписите на филмите за Джеймс Бонд.

Усети, че всичкият този шум я поглъща. Светлината не беше красива, беше отвратителна, като да гледаш към фарове, които се приближават изключително бързо към теб.

Бен я беше прегърнал през талията и несъзнателно разтриваше мястото; действие, което беше много неприятно, но нямаше как да се измъкне. Погледна Нелсън и видя, че на врата му се беше появила огърлица от светлина. Когато мъжът отвори уста, за да изреве следващия ред от песента, забеляза, че езикът му свети в отровнозелено.

Зачуди се дали ако се разпишеше, някои щеше да я чуе над всички тези гласове. Не че имаше намерение да го прави — беше останала без дъх, не можеше дори да пее. Ако не беше счупеният й глезен, вероятно щеше да избяга от тук.

Единственото нещо, което я задържа до края на песента, бяха Рене и Дон Люистън. Те бяха от другата страна на пътеката и малко по-близо до сцената, но Харпър можеше да ги види през една пролука в тълпата. Главата на приятелката й беше обърната към нея, тя й се усмихваше съчувствено. Кръговете на люспата около врата й светеха, но някак си по-слабо, а и светлината не беше стигнала до милите й ясни очи. Най-важното беше, че Рене все още беше тук, все още присъстваше, осъзнаваше какво се случва. Тогава разбра какво беше онова, което я изнервяше при останалите.

По някакъв начин Бен и Нелсън. Али и Ник, и всички останали бяха напуснали помещението, бяха се скрили зад лампите от човешка кожа. Мисълта беше заменена от светлина, а личността — от хармония, но поне Рене беше още там… както и Дон Люистън, който пееше чинно, но въобще не светеше. По-късно научи, че мъжът можел само понякога да свети с останалите. Когато го правел, светел доста интензивно, но в повечето случаи оставал равнодушен към песните им. Дон обясни, че е музикален инвалид и затова става така, но Харпър не беше убедена. Припяването му — груб бас — беше напълно в тоналност, а и пееше с непринудена, безразлична увереност.

Усмихна се едва на Рене, но се почувства несигурна и изтощена. Наложи се да си затвори очите, за да може да изтърпи нападението на последния гръмовен куплет — драконовата й люспа запълзя неприятно и единствената мисъл, която се появи в главата й, беше: спри, спри, спри — и когато всичко свърши и помещението се изпълни с шум от изправящи се тела, подсвирквания и аплодисменти, тя продължи да си повтаря тази единствена дума, за да не заплаче.

Бен отнесено погали хълбока й. Харпър беше сигурна, че не осъзнава, че го прави. Нишките светлина на откритите му люспи избледняваха, но месинговият блясък не беше напуснал очите му. Отнасяше се нежно с нея, макар че не осъзнаваше действията си.

— Ммнищоли? — попита той. Гласът му беше унесен, някак си музикален, сякаш току-що се беше събудил от дълбок сън. — Не извади ли късмет? Не внимавах в картинката. Поотнесох се за минутка.

— Нямах късмет — отвърна Харпър. — Може да е заради глезена ми. Боли ме цяла сутрин и ми действа разсейващо. Вероятно просто ще постоя и ще си почивам.

Тя остана на мястото си. Стоеше със затворени очи, за да може да възпре яркия блясък, който й приличаше на приближаващи фарове.

Стоеше и чакаше да бъде прегазена.