Джо Хил
Пожарникаря (135)

22

През по-голямата част от следващата сутрин пътуваха на обратно по същия път, от който бяха дошли, докато не стигнаха до рампа, която ги отведе до руините на някогашната „Пица Хът“. Пожарникаря спа почти през цялото време. Когато се събуди, очите му бяха объркани и питащи.

Нямаше много за казване — в началото — и понякога беше необходимо да му зададат един въпрос няколко пъти, за да ги чуе. Отговорите му обаче бяха разумни и смислени. Да, би желал малко вода. Да, кракът го болял, но нямало проблем, справял се. Гърдите не го болели толкова много, но ги чувствал тежки, чувствал ги стегнати. Накара Али на няколко пъти да разхлабва въжетата около гърдите му. Първия път момичето му отговори, че няма такива на това място, но на третия път му каза, да, разбира се, няма проблем, а той й благодари и я остави на мира.

Само веднъж направи нещо обезпокоително. Размърда ръцете си, за да говори с Ник. Отговорът на детето не беше труден за разгадаване: поклати глава за не. След това настигна Харпър и тръгна да върви до нея, където щеше да избегне контакта с мъжа.

— Какво ти каза? — попита го тя.

— Че е сигурен, че камионът е по петите ни. С голямото гребло. Отвърнах му, че не е, но той ми каза, че може да го чуе. Каза ми, че все още ни преследва и ако се доближи още малко, ще трябва да го зарежем.

— Той е болен. Не се тревожи. Объркан е.

— Знам — отвърна Ник. — Ставаш доста добра с езика на знаците.

Харпър имаше намерение да отговори: „Може би ще науча сина си на него“, но тогава се сети, че ако всичко протечеше по план, вероятно никога нямаше да опознае детето си. Щеше да го даде на някой здрав. Прибра ръце в джобовете на суитшърта си и ги остави там, беше приключила с говоренето за момента.

Спряха за обяд до една невероятна редица от брези, разположена в средата между две платна на магистралата. Хълмовете от двете страни на пътя бяха осеяни с овъглени дървета, но в средата между платната имаше място, което не беше докоснато от огъня — зелена зона, изпълнена е папрати и прохлада.

Пиха бутилирана вода и ядоха солети. По някое време започна да вали градушка. Ледените топчета падаха върху раменете им, върху дърветата, листата и папратите. Харпър забеляза, че една калинка лази по ръката й, а друга на китката й. Прокара ръка през косата си и събори пет-шест от тях в тревата.

Вдигна поглед и видя стотици калинки, които пълзяха по стволовете на дърветата или бяха разперили крилца, за да се понесат върху вятъра. Не, всъщност бяха хиляди. Носеха се върху въздушните маси, на десетки метри над тях, като буря на забавен ход. Рене имаше стотици калинки по ръцете си, сякаш носеше дълги до лактите ръкавици. Тя ги изтупа и те полетяха към папратите. Бяха накацали върху Джон като някакво одеяло, докато Али не го почисти.

Същата вечер си устроиха лагер в една останка от вила край пътя. Западната стена беше нападната от пожарите и се беше срутила, като по този начин беше заровила под себе си дневната и кухнята, навсякъде имаше обгорен дървен материал и керемиди. Източното крило обаче беше мистериозно недокоснато: бяла фасада, черни капаци на прозорците, вдигнати щори. Разположиха се в някогашната гостна, където имаше огромна спалня. Тя беше чинно оправена, а върху възглавницата имаше изсъхнал букет от бяла калина. Някой от предишните гости на вилата беше оставил съобщение на стената: „Семейство Краудър отседна тук на път за острова на Марта Куин“, последвано от дата от миналата есен.

Навън стана тъмно, а Джон започна да трепери неконтролируемо. Тялото му се отпусна едва когато Харпър се сви до него под юргана. Целият гореше, но този път причината не беше драконовата люспа. Харп се изплаши от сухата му постоянна треска. Внимателно постави ухо на гърдите му, за да преслуша дробовете му, и чу звук, подобен на вадене на ботуш от гъста кал. Пневмония. Отново пневмония, само дето този път беше много по-лоша от предишната.

Ник легна от другата страна на Джон. Беше намерил екземпляр от „Наръчник за птици на Питърсън Фийдд“, прелистваше страниците и разглеждаше картинките на светлината на един от горящите си пръсти.

— Какво мислиш? — попита го Харпър.

— Колко от тези вече са изчезнали като вид — отвърна детето.

На следващия ден Пожарникаря беше плувнал в лепнеща пот.

— Целият гори — каза Рене, когато сложи пръсти на бузата му.

— Няма ли да е забавно, ако се сготвя от собствената си температура — промърмори мъжът и всички се стреснаха. Повече не проговори през целия ден.