Джо Хил
Пожарникаря (101)

22

Джон беше ужасен при мисълта, че тя ще гребе до брега.

— Ще седна отляво — каза той. — Няма проблем да използвам лявата си ръка. Ти седни отдясно. Ще гребем двамата.

— Няма да се получи. Няма да сме в синхрон. Просто ще се въртим в кръг.

— О, няма да сме толкова зле. Бездруго го правим от месеци.

Погледна го сърдито, помисли си, че се шегува с нея, но той се наведе над носа на лодката и се опита да я избута във водата. Харпър застана до него, за да му помогне. Жена, бременна в осмия месец, и мъж, който се възстановяваше от премазани ребра. Как можеха дори да си помислят, че Каръл се страхува от тях.

Вкараха лодката във водата, Харп се качи в нея и се пресегна, за да хване ръцете на Джон и да го издърпа вътре. Пожарникарските му ботуши се плъзнаха по корпуса, той се опита да се хване за нещо, за да запази равновесие, и си удари болната китка. Целият пребледня. Намести се на пейката до нея, а тя се престори, че не вижда избилите в очите му сълзи. Протегна се и внимателно му оправи шлема.

Започнаха да гребат, бавно и усърдно, раменете им се докосваха. Лодката скърцаше и се плъзгаше по водата.

— Разкажи ми за Харолд Крос — каза Пожарникаря.

Слушаше с наведена глава, докато Харпър му предаваше случилото се. Когато приключи, той каза:

— Харолд нямаше много приятели в този лагер, но съм съгласен, че когато се разчуе какво е сторила Каръл, че се е обадила на крематорен отряд и така нататък, е… Това ще е краят за нея. Изпращането й надалеч с вас ще бъде огромен акт на милосърдие, наистина. Лесно е да си представя, че може да бъде много по-зле.

— Тя ще дойде с мен — Заяви Харпър. — А ти ще останеш тук.

— Да, налага се. Отец Стори ще е прекалено слаб, за да се грижи сам за лагера. Предполагам, че точно за това ме призовава да отида при него. Избрал ме е за заместник. — Устата му се изкриви в грозна гримаса.

— Ти не би си тръгнал, така или иначе. Ще продължиш да поддържаш огъня си.

— Никой друг няма да разбере.

— Трябва да я оставиш и да дойдеш с мен. — Харпър осъзна, че не може да го погледне, докато изричаше това. Извърна се към океана. Вятърът разнасяше пяната от гребените на вълните, което й даваше възможност да се престори, че влагата по лицето й е от пръските. — Тук не е безопасно. От доста дълго време не е. Ще открият Кемп Уиндъм. Марлборо Мен и съпругът ми или хора като тях. Рано или късно. — Помисли си за сънищата, за Нелсън Хайнрих в неговия окървавен пуловер на захарни бастунчета, който се хилеше с лице без кожа, и цялата настръхна.

Не вярваше в предсказания, не вярваше в предчувствия. Дори не вярваше в психичната радиостанция на Марлборо Мен, макар че беше наистина голям късмет да се появи в дома й в същия ден, в който се върна в него. Но вярваше в подсъзнанието и определено му обръщаше внимание, когато развееше червения флаг. Беше оставила Нелсън Хайнрих жив — сега беше напълно сигурна — а това бяха лоши новини за всички им. Дори Нелсън да не се възстановеше, за да отведе Крайбрежните подпалвачи до лагера им, щеше да се случи нещо друго. Не беше възможно да скриеш едно малко село за дълго време.

Носеха се по водата, бяха спрели да гребат. След известно време, като че ли по някакъв мълчалив сигнал помежду им, хванаха греблата и започнаха да се движат отново.

— Ще взема Ник и Али с мен — каза Харп. — Независимо как ще се развият нещата с Каръл. Обичам това малко момче. Ще го отведа на някое безопасно място, по-безопасно от тук.

— Добре.

— Сара би искала да тръгнеш с тях, нали знаеш? Тя би искала ти да се грижиш за децата й.

— Не мога. Старецът ще се нуждае от помощта ми.

— Тогава ела веднага след като се оправи.

— Ще видим — отвърна Пожарникаря по начин, който означаваше „не“.

— Джон. Животът й е приключил. Твоят не е.

— Животът й не е…

— Е. Сама ти го е казала. Държиш я затворничка. Хваната в капана на една тенекиена печка. Ти не си по-различен от Каръл, която ме държи затворена в лазарета цяла зима.

Мъжът се обърна внезапно към нея, лицето му беше изпълнено с болка.

— Какви безсмислени, сквернословни глупости. Въобще не съм… и как Сара би могла да разговаря с мен? Тя е създание от пламъци. Не може да ми каже какво иска или какво чувства. Тя изгуби дарбата си да говори, когато изгуби тялото си.

— Не, не е. Не знам кое е по-лошо. Че лъжеш мен или че лъжеш себе си. Чух те да й крещиш. През есента. Тя те е помолила да я освободиш.

— И как…

— С езика на глухонемите. Тя е също толкова добра, колкото и ти.

Бяха спрели да гребат, макар че докът вече беше близо.

Джон Рукууд трепереше.

— Ах, ти, малка шпионка. Подслушвала си…

— Спести ми параноичните си обиди. Беше пиян в този момент. Чух го в гласа ти. Всеки можеше да го усети от километри по начина, по който крещеше.

Мускулите под лицето на Пожарникаря бяха започнали да се бунтуват. Постоянно стягаше и отпускаше челюстта си и дишаше по странен начин.

— Време е да оставиш този огън да изгасне, Джон. Време е да оставиш острова зад гърба си. Али и Ник още са в този свят и се нуждаят от теб. Аз също. Никога няма да бъда нея, никога няма да съм това, което е означавала за теб, но определено няма да ти изгубя времето.

— Шшш — отвърна мъжът, извърна поглед и се опита да изгони сълзите от очите си. — Не говори подобни ужасни неща. Не смей да се подценяваш. Мислиш ли, че не те обичам от дъното на душата си, сестра Уилоус? Теб и твоя огромен бременен корем, и странното ти увлечение по Джули Андрюс? Просто мразя, мразя нелоялността. Отвратителната нелоялност да… да…

— Да си жив, когато тя не е — допълни Харпър. — Да продължиш напред.

— Да. Точно — съгласи се Джон, наведе глава и брадичката му се опря в гърдите му. От върха на носа му започнаха да капят сълзи. — Да се влюби човек: какво ужасно нещо е това. Опитах се да стоя настрана от теб. Да те виждам колкото се може по-рядко. Не само защото не исках да се влюбвам. Не исках и ти да се влюбваш. Бях наясно колко ще ти е трудно да устоиш на сексапила ми.

— Знаеш как да разгорещиш едно момиче — каза му Харпър. — Също като спората си.