Джо Хил
Пожарникаря (50)

5

Дърветата бяха призраци на самите себе си в един димен свят на надвиснали облаци и падащ сняг. Умиращият следобед миришеше на шишарки, изгорени в пепелник. Харпър смяташе да спази всяка дума, която обеща на Али: да отиде до острова на Пожарникаря, за да провери състоянието му, и да се върне. Само дето пропусна частта, че първо има намерение да прескочи до дома си, защото шкафът на лазарета беше напълно празен и се налагаше да провери личните си запаси за нещата, от които Джон имаше нужда. Ако Али знаеше за това, вероятно щеше да я събори и да седне върху гърдите й, за да не може да се измъкне.

Трябваше да огледа добре, докато си е у дома. Да види какво друго може да намери, което да се окаже от полза за Кемп Уиндъм. Шампоани, книги, чорапи.

Когато стигна до дома си, установи, че няма много за оглеждане, въпреки очакванията й. Спря в края на гората, погледна онова, което беше останало от къщата й, и изпита силен шок, който се доближаваше до изумление.

Онази страна, която беше обърната към улицата, беше рухнала, цялата фасада я нямаше. Някаква невероятна сила беше извлякла дивана от дневната на двора и го беше захвърлила през цялото разстояние до края на алеята. Върху него беше натрупал сняг, но Харпър още можеше да види подлакътниците. Предположи, че има още неща, разпръснати по ливадата, но те представляваха просто буци под снега. Имаше чувството, че къщата й е била нападната от торнадо.

Затаи дъх и отново си спомни за нощта, в която си тръгна. Спомни си, че чу оглушителен трясък, който беше толкова силен, че беше разтресъл земята. Джейкъб се беше качил във фрейтлайнъра и беше помел с греблото за сняг предната част на къщата. Покривът се беше срутил върху онова, което беше останало от съвместния им живот.

От голите клони на дърветата висяха листове хартия, бяха пръснати навсякъде. Харпър дръпна един: оказа се страница от „Пуста земя“. Прочете първите думи — „отчаянието е просто синоним на съзнанието, а разрушението е като изкуство“ и позволи на гневния вятър да отнеме листа от ръката й. Той се понесе на вълните му и отлетя.

Хари беше толкова замаяна, че почти забрави за плана си и излезе от гората право на двора, където остави следи навсякъде. По улицата обаче мина някаква кола, която й послужи като предупреждение да пази тишина и да бъде внимателна. Проправи си път около къщата към южната част на руината, където дърветата бяха близо до стената. Един-единствен червен смърч беше увесил влажен и блестящ крайник над снега и малко му оставаше, за да докосне виниловото й покритие.

В лекарския кабинет в ума й сестра Уилоус — облечена в безупречно бели дрехи — се обърна към госпожица Уилоус, бременна в шестия месец, седнала на леглото за прегледи, носеща хартиена пижама. О, да, госпожице Уилоус, надявам се да продължите да ходите във фитнеса. Много е важно да сте здрава и активна, да тренирате, докато се чувствате добре!

Харпър уви две ръце около клона, който беше на около метър и двайсет от земята, пое си дълбоко въздух и се залюля. Като махало премина два метра снежна площ и протегна крака надолу, пръстите й се забиха в замръзналия чакъл, който ограждаше къщата. Усети, че се плъзга назад, имаше опасност да се изтърве и да падне на твърдата земя. Потърси опора, изтласка се напред и се пусна от клона. Падна върху стената, гуменият й корем се оттласна нежно от нея. Малко допълнително омекотяване, както се оказа, беше доста полезно.

Последва тясната ивица чакъл под стряхата към задната част на къщата. Вратата на мазето беше заключена, но въведе комбинацията поклащане-ритник-рамо-удар, на която Джейкъб я беше научил, и я отвори. Влезе вътре, въздухът беше студен и застоял, и затвори вратата след себе си.

Когато се нанесоха в къщата, направиха мазето „зона за забавления“, сложиха бар и билярдна маса, но така и не успяха да отнемат чувството за мазе. Може би заради евтиния мокет върху циментовия под. И мириса на медни тръби и паяжините.

Срутването на къщата горе беше довело до много по-радикални промени. Хладилникът беше паднал през тавана от кухнята и се беше преобърнал на една страна. Вратата зееше отворена, за да покаже, че подправките и салатите все още си бяха по рафтовете. От дупката горе висяха кабели.

Билярдната маса изненадващо стоеше непокътната в средата на помещението. Харпър така и не се научи да играе. Джейкъб от своя страна не само че беше много добър, но и можеше да балансира щеката на един пръст с чиния на върха и, поредният от цирковите му номера. Сега като се замислеше, осъзнаваше, че няма какво толкова да се впечатлява от мъж, който може да кара едноколка.

Екипировката за лагеруване — палатка, портативен газов котлон, газена лампа — се намираше в един от шкафовете до задната стена, заедно с аптечката. Обичаха туризма. Това беше едно от нещата, за които се сещаше с умиление: двамата бяха луди на тема секс в гората.

Харпър си беше изкълчила лошо глезена, докато бяха в Монтана, и Джейкъб я носи на гръб километър и половина до Гранит Парк Шале. Купи аптечката веднага след като се прибраха у дома, за да бъде подготвена за следващия път, когато един от двамата се удареше, но нямаше следваш път и след няколко години нямаше повече туризъм.

Комплектът беше по-добре зареден, отколкото помнеше. Съдържаше няколко бинта, хладилни торбички и крем за изгаряния. Но истинската изненада беше пъхната до аптечката и беше нещото, което искаше най-много, основната причина да се върне тук: черна еластична шина за лакът, останала отпреди две години. Джейкъб си беше навехнал ръката, докато играеха на ракетбол. След това никога повече не играха. Съпругът й твърдеше, че лакътят все още го боли, и не иска да рискува да го изкълчи отново, но Харпър смяташе, че се е отказал от ракетбола заради доста по-проста причина. Тя го пукаше от бой, когато си удари лакътя в стената. Не че мразеше толкова много да губи. Мразеше много да губи от нея. В тяхната връзка той беше координираният, а Харп беше комично, очарователно непохватна. Джейкъб го приемаше лично, когато тя излезеше от ролята си.

Претърси другите шкафове и намери дълъг стек „Голоаз“, скрит на един горен рафт, целофанът беше скъсан и няколко пакета липсваха. Преди години Джейкъб беше обявил преди милион години — че отказва цигарите и че съжалява за хората, които нямат волята да сторят същото. Сега се радваше, че съпругът й е пълен палячо. Не биваше да се подценява стойността на цигарите. Хората не бяха прави, като трупаха злато в очакване на края на цивилизацията. По-добре щеше да е, ако складираха „Кемъл“.

Мина зад бара, за да види какво имаха за пиене. Точно срещу плота, зад гърба й, имаше врата от опушено стъкло, зад която се намираше празно пространство, в което един ден смятаха да сложат стереоуредба. Не бяха стигнали до нея. Джейкъб настояваше за система „Банг & Олуфсен“, която струваше почти десет хиляди долара, и всеки план да спестяват за нея си беше останал напълно хипотетичен.

Харпър се наведе, за да погледне какво има в шкафа за алкохол, и намери трийсетгодишно „Балвени“, което щеше да има вкус на пушек и щеше да изпълни човек с ангелски дъх. Също така имаше бутилка евтин ром с вкус на банан, който щеше да е идеален, ако просто искаш да се накъркаш. Зачуди се какво ли би й казал Джон Рукууд за драконовата люспа след чаша „Балвени“ с лед или пък след три.

Все още беше наведена над бара, когато някой използва поклащане-ритник-рамо-удар върху вратата на мазето.

— Грейсън! — провикна се познат глас, който беше дрезгав, хриптящ и силен. Харпър едва потисна желанието си да отговори. Не казвай нищо, не мърдай. Стоеше като замръзнала и чакаше, който и да беше онзи да й каже какво да прави.

— Грейсън! — Мъжът се провикна отново и тя осъзна, че той не беше навън и не викаше към вътре, а беше вътре и викаше към вън. — Стана работата! Вътре сме.

— Исках да оправя ключалката. Постоянно се тревожех, че някой ще дойде, ще открадне хубавото уиски и ще изнасили жена ми — обясни Джейкъб. — Бях много протективно настроен към уискито.

Гласът му беше като нож, нещо, което Харпър усещаше повече в стомаха си, отколкото в ушите.

Отвори вратата от опушено стъкло, зад която смятаха някога да слагат стереоуредба. Нишата беше голяма колкото пространството под голямо офис бюро и нямаше нищо друго, освен няколко висящи кабела. Тя се намъкна вътре с аптечката, шината и цигарите и се сви около топката, която представляваше коремът й. Преди три дни пълзеше през изпълнена с пушек тръба с този корем. Не мислеше, че сега отново би била способна да го стори. Внимателно затвори стъклената врата след себе си.

— Добре — каза първият мъж с глас, който накара Харп да си помисли за дебелак, на който му текат лигите над чиния бъркани яйца и двойна порция бекон. — Чатнах. Не искаш някакъв мръсен боклук да ти изпие запасите от скъп алкохол. За твое съжаление, ме доведе право при него. — Онзи се засмя: звук, който наподобяваше на измъчването на счупена играчка акордеон, един вид музикално стенание. — Защо не се качиш горе и не огледаш? Да видиш дали не е идвала тук. Ние ще обезопасим мазето. И под „обезопасим“ имам предвид, че ще ти изпием уискито, ще играем на билярд и ще потърсим мръсни домашни филми.

— Не е идвала. Прибирам се тук от време на време. Наглеждам мястото. Смятам, че ще се върне — скоро или не чак толкова. За книгите си, любимата си пижама или стария Мечо Пух. Кълна се, понякога се чувствах като педофил, като спях с нея. Трябваше да гледаме „Мери Попинз“ всяка Коледа. Веднага след като отворехме подаръците.

— Господи — отвърна онзи с гласа на дебелак и накрая Харпър разбра защо й беше толкова познат. Достатъчно често беше слушала Марлборо Мен по радиото. — Чакал си, докато се разболее, за да се опиташ да я убиеш? — Човекът избухна в смях на собствената си шега. Друг мъж — не Джейкъб потвърди остроумието на тази bon mot с пискливо хихикане.

— Можеш да разбереш, че никой не е идвал по снега. Няма следи — каза Джейкъб.

— Вероятно си прав. Но така или иначе, ще огледаме. Просто за да се уверим. Наясно ли си с тайната ми емисия? Някога разказвал ли съм ти за това? За радиото в главата ми? Не? Когато бях на дванайсет, можех да поставя ръка върху някое изключено радио, да затворя очи и да чуя водещия да представя „Върви по този път“. Можех да го чуя в главата си. Сякаш бях някаква антена, която дърпаше сигнала право в мозъка ми. Обзалагах се с приятелите ми, казвах им, че ако пуснат радиото, ще свири песента „Върви по този път“. Всеки залагаше долар. Включвах радиото и Стивън Тайлър беше там, хвалеше се, че момичето му наистина е голямо парче. Или когато станах достатъчно голям, за да мога да шофирам. Стоях в калпавия „Транс Ам“^[1] на приятеля ми, двигателят на колата беше изключен, докато го чаках да се появи от магазина на ъгъла със стек „Шпиц“. И изведнъж знаех, че Мо Вон току-що е направил хоумрън. Просто знаех. Приятелят ми идваше, завърташе ключа… и всички на „Фенуей“ се радваха на големия удар, Джо Кастилионе крещеше колко надалеч я е пратил Мо. Доста дълго време си мислех, че някак си получавам сигнали по пломбите си. Но откакто настъпиха дните на чума, получавам нови сигнали. Понякога чувам собствения си глас по тайната емисия да чета някоя новина. Чувам се да говоря как дузина факли са открити да се крият в мазето на библиотека „Портсмът“ и са били застреляни от героичния крематорен отряд. Така че събирам бандата, отиваме там и бам — факли, които се крият в мазето. Помниш ли, Марти? Помниш ли, когато казах, че трябва да отидем до библиотека „Портсмът“, за да проверим какво става там? Убихме всичките копелета. Случи се точно както го чух по моя телепатичен новинарски канал.

— Така е! — изрева третият мъж, гласът му беше писклив и раболепен. — Знаеше, че ще бъдат там, Марлборо Мен! Знаеше преди всички нас.

— Затова ли сме тук днес? Получил си прозрение, че жена ми може да си е у дома? — попита Джейкъб. Не звучеше като един от вярващите.

— Може би. Може би чух един глас, който ми казва, защо не отидете и не огледате. Но пък може просто да съм си спомнил, че се хвалеше, че имаш добро уиски, и съм искал да го опитам. Защо не огледаш наоколо, за да разберем кой е правилният отговор.

— Разбира се — отвърна Джейкъб. — Провери зад бара. Виж какво е останало.

Отвори се врата в помещението. Чу се строполяване на гипсокартон и счупени летви. Джейк изруга. Онзи, който се казваше Марти, издаде хиенски звуци, които наподобяваха смях. Джейкъб се покатери по плъзгащите се и свличащи се останки.

Някой се приближи до бара. Харпър едва виждате през опушеното стъкло, там стоеше мъж в шушляков панталон. Мършав тип с червена гъста коса и бухнала афроприческа. Той отвори шкафа с алкохола и извади бутилката „Балвени“.

— Това добро ли е?

— Шибана шестица е. Дай го насам. Нека го огледам. — Тишина. — Майка му стара, това струва повече, отколкото изкарвах на седмица. Мислиш ли, че жена му е наполовина толкова яка, колкото билярдната маса и уискито му? — попита Марлборо Мен.

— Няма значение — отвърна Марти. — Тя е от люспестите. Не би искал да чукаш такава.

— Вярно е. Като се заговорихме за люспи, виж дали няма да намериш някакви чаши. Не ща да ми се плюнчиш в бутилката.

Мършавият тип се наведе и започна да рови наоколо. След малко извади чаши.

— Искаш ли музика? Като гледам билярдната маса и уискито, обзалагам се, че има страшна аудиосистема — каза Марти. Обърна се към мястото, предназначено за уредба, и натисна магнитната ключалка. Стъклената врата се отвори със сантиметър. Харпър затвори очи и си помисли: Отчаянието е просто синоним на съзнанието.

— Няма ток, задник — скастри го Марлборо Мен. — Едно порше е просто половин тон ненужен метал, ако няма гориво в резервоара му.

— Ах, да го еба. Прав си, Марлборо Мен! Хич не се замислих! — Мъжът затвори вратата, без да погледне вътре.

— Нищо ново не ми казваш.

Двамата замълчаха за известно време. Харп ги чу как си наливат уиски в чашите, отпиват и въздишат благоговейно.

Когато Марти заговори отново, гласът му беше доста по-тих:

— Малко е плашещ, не мислиш ли?

— Кой? Обществени дейности ли?

— Аха. Джейкъб. С това изгаряне на врата. Тая черна ръка — отпечатана точно върху кожата му. И очите му, сещаш се? Като прашно старо стъкло. Като на кукла са.

— Я се чуй. Направо си като Лорд Байрон с тези сравнения.

— Ще ти кажа нещо. Мисля, че предпочита да намери Пожарникаря тук, отколкото жена си. Мисля, че се дърви повече на него, отколкото на булката беглец.

— Няма никакъв Пожарникар.

Последва неловко мълчание.

— Виж — започна Марти, — Марлборо Мен… някой е изгорил врата му. А онази нощ? Осемдесет души видяха дявола до полицейския участък, беше висок колкото двуетажна сграда. Осемдесет души. А Арло Грейнджър от пожарната се е бил с някакъв пич в мъглата. Някакъв пич с британски акцент, който носел пожарникарски шлем и всичко останало. Арло щял да му смаже тиквата, но Пожарникаря си довел приятели, петима на брой, и те го ступали…

— Познавам Арло Грейнджър. Този тип е шибан лъжец. Веднъж ми каза, че се размотавал с „Ръш“ след техен концерт и двамата с Нийл Пърт шмъркали кока. Наистина ми се ще момчетата от „Ръш“ да шмъркат кока. Може би ще ги надъха и ще се опитат да свирят истински рокендрол, вместо оная прог-рок простотия за увиснали пишоци.

— Братовчедка ми е в Националната гвардия. Ейми Кастиган, излизал си с Ейми…

— Ейми… братовчедка ти Ейми… може би. А, да, мисля, че веднъж ми смука кура.

— Да, да, и на мен, но слушай, слушай, Марлборо Мен. Ейми била на смяна на пропускателния пункт на Пискатака Бридж през септември, когато в средата на нощта… видяла някакъв червен пламък да се носи по реката. Сякаш някой изстрелял ракета по тях. Тя и момчетата залегнали, и то точно навреме. Била някаква гигантска огнена птица, десет метра от крило до крило, която ги нападнала. Прелетяла толкова ниско, че чувалите с пясък се запалили! Докато Ейми и момчетата от отряда й търсели прикритие, някаква кола преминала пропускателния пункт и банда факли избягали в Мейн. Това също бил той! Така прави! Открил е начин да превърне драконовата люспа в оръжие, човече.

— Това е една от възможностите — отвърна Марлборо Мен. — Другата е братовчедка ти да е най-голямата повлекана на Източния бряг и някой да е успял да мине през пропускателния пункт, докато е представяла на целия отряд специалната свиркаджийска програма на Ейми Кастиган. Няма никакъв Пожарникар. И Сатаната не е наминал покрай полицейския участък миналата вечер. Хората виждат разни неща в пламъците. Шантави лица и какво ли не. Това е всичко.

Харпър веднага се сети за момичето в печката на Джон: това беше Сара Стори, нямаше съмнение. Марлборо Мен можеше да вярва, на каквото си иска, но понякога лицето в огъня наистина беше на нещо, което те наблюдава.

Някой отново разбута дъските и гипсокартона на стълбището.

— Нищо — каза Джейкъб. — Нищо и никого. Казах ви. Ако някой беше идвал, щеше да има следи. Тя е бременна в шестия месец. Съмнявам се да измине сто крачки, без да се задъха.

— Имаш право, оръженосецо — съгласи се Марлборо Мен. — Бившата ми, когато беше бременна, ако искаше нещо — цигари, бира, сладолед, каквото и да е — ме караше аз да й ги нося, макар да се намираха в съседната стая.

— Съжалявам, че психическите ти способности не проработиха. Но поне сте намерили „Балвени“-то. Можем да го вземем с нас. Струва пет стотака за бутилка, така че пийте бавно.

— Защо да бързаме? Да пийнем по две питиета и да ти сритам задника на билярд.

— Ще трябва да изпия много повече от две, за да се случи това — отвърна Джейк.

— Искаш ли да се обзаложим?

— С какво? Парите вече не са онова, което бяха.

— Ако аз спечеля, ще се качиш горе и ще ми донесеш чифт от гащичките на съпругата си — отвърна Марлборо Мен.

— Ако аз спечеля, ще ги обуеш — каза Джейкъб.

— Хей, ами ако аз спечеля? — попита Марти.

— Ами ако измислиш лекарство за драконовата люспа? Ами ако не се смееш като хълцащо тринайсетгодишно момиченце?

Марти се засмя като хълцащо тринайсетгодишно момиченце.

— Кой ще разбива? — попита Джейк.

Последва трясък, когато една топка удари останалите.

— Една игра ли ще е? — попита Марти. — Или две от три?

— На кого му дреме — отвърна Марлборо Мен. — Нямам други ангажименти.