Джо Хил
Пожарникаря (111)

10

Някога Харпър се питаше какво ли беше чувството да се намираш на едно от стълбищата на Кулите близнаци в деня, в който ги удариха самолетите, какво ли си бяха мислили хората, докато слизаха слепешком надолу през гъстия пушек. Беше започнала да си задава същия въпрос в деня, в който мъже и жени започнаха да скачат от върха на Космическата игла в Сиатъл през първите седмици от разпространението на инфекцията. В онези дни на опожарение това се случваше отново и отново високи сгради, обгърнати от пламъци, в които хората бягаха от преследващия ги огън, опитваха се да намерят изход, като през цялото време знаеха, че единственият начин да се спасят от него е да направят един последен скок и да се отдадат на мълчаливия порив на падането: шанс да бъдат погълнати от момент на смирение.

Най-много се плашеше от паниката. Страхуваше се да не изгуби контрол над себе си. За щастие, докато се изкачваха нагоре, се чувстваше доста спокойна, беше фокусирана единствено върху следващото стъпало и следващото, и следващото. Определено беше доволна за това. Не беше толкова изплашена от смъртта, колкото от загубата на самоличността си, страхуваше се, че може да се превърне в животно в кланица, неспособна да чуе собствените си мисли над бумтящото отчаяние.

Харпър катереше стъпалата с Пожарникаря, който се държеше за нея за подкрепа, като от време на време спираха, когато му се завиеше свят или тя имаше нужда да си поеме въздух. Катереха се като старци, преодоляваха едно стъпало, спираха, после стъпваха на следващото. Той беше прекалено слаб, за да бърза, а тя имаше контракции. Чувстваше утробата си като камък, огромна плоча в средата на тялото си.

Джейми Клоуз вече се беше качила в кулата. Намираше се там от няколко минути преди тях. Харпър вече чуваше изстрели от пушка. Али беше пред тях, носеше Ник в ръцете си. Брадичката на брат й се беше отпуснала на рамото й и Харп виждаше лицето му съвсем ясно. То беше покрито от червена кървава маска, скалпът му беше отворен там, където го беше целунало хъмвито, но изражението му беше спокойно, унесено. Веднъж отвори лявото си око, за да я погледне, но пак го затвори.

— Почти стигнахме — каза Пожарникаря. — Почти стигнахме.

Какво щяха да правят, когато се качат горе? Щяха да чакат да ги погълне огънят, предположи Харпър. Или да бъдат застреляни от долу. Реши да не споделя мислите си с него. Благодарна беше за близостта му, за ръката му около талията й и за главата му на рамото й.

— Радвам се, че се влюбих в теб, Джон Рукууд! — каза му тя и го целуна по бузата.

— О, аз също — отвърна той.

Пеенето зад тях продължаваше, макар писъците да заплашваха да го заглушат. Писъците и смехът. Някой се смееше много силно.

Пушекът в камбанарията миришеше на препечени шишарки.

— Джон — изрече Харпър, внезапно осенена от идея. Какво ще стане, ако се върнем? Какво ще стане, ако минем през пламъците? Драконовата люспа ще ни предпази, нали?

— Не и от куршумите, опасявам се. Освен това Али няма как да мине. Тя не знае как да контролира люспата като мен… или като теб. Ник е в безсъзнание, така че не мисля… но виж, ако искаш да се пробваш, нека първо се кача горе. Ще се опитаме да те прикриваме. Възможно е… при цялата суматоха… — Очите му светнаха, когато му хрумна нова идея.

— Не — отвърна Харпър. — Прав си. Не помислих за Али и Ник. Не отивам никъде без тях.

Намираха се на последната площадка. Вратата беше наполовина отворена, водеше към тъмната, изпълнена с пушек нощ. Джон я хвана за раменете и я стисна.

— Имаш дете, за което да мислиш.

— Повече от едно, господин Рукууд — отвърна му тя.

Мъжът я погледна, изпълнен с нежност, целуна я и тя му отвърна.

— Виж — започна Харпър, — май ще е по-добре да отвърнем на удара. Хайде хайде, излизаме навън.

— Излизаме навън, сестра Уилоус — съгласи се Пожарникаря.

Камбанарията представляваше отворен кладенец с пътека от чамови дъски около всичките четири страни на квадратната дупка. Медната камбана, позеленяла от времето, висеше над нея. Всеки път, в който беше уцелвана от куршум, издрънчаваше. Колони от бял камък държаха високите до кръста мраморни перила. Оловото се врязваше в камъка и надигаше малки облачета от бяла пудра.

Харпър не очакваше да настъпи труп, но едно мъртво момче лежеше върху последните две стъпала. Лицето му беше забито в пода, а в задната част на памучната му риза имаше червена дупка. Предположи, че това е Бдителният, който беше на пост тази вечер. Той беше пропуснал предупредителния сигнал от автобуса, защото беше прекалено погълнат от пребиването им с камъни, но беше платил висока цена за разсеяността си. Харпър се наведе, за да потърси пулс. Вратът му вече беше студен. Остави го, помогна на Джон да мине покрай него и продължи напред.

Али беше седнала на пола под перилата, брат й все още беше в ръцете й. Двамата изглеждаха като бегълци от изключително мръсна кланица.

Джейми беше на колене, а пушката на мъртвия часови беше подпряна на каменния парапет. Оръжието стреля с плосък, трещящ звук. Тя изруга, дръпна затвора и посегна за патрон в смачкана картонена кутия до коляното й.

Харпър се наведе инстинктивно, когато излезе на открито. Вдигна глава, за да се запознае с панорамата на опустошението. От тук можеше да види всичко, удаваше й се възможност да хвърли божествен поглед над целия лагер.

Паркът с монументите се намираше точно над предното стълбище на параклиса. От тук този кръг от варварски изправени камъни приличаше още повече на Стоунхендж. Половин дузина мъже се бяха разпръснали сред каменните блокове и плинтове. Единият от тях, мършав тип с дебели черни очила ала Бъди Холи, се беше прикрил зад опушения олтар с оръжие, което приличаше на узи. Той се хилеше, лицето му — под бухналата афроприческа — беше бяло, но покрито със сажди.

Някакъв перверзен трик на въздушните течения отнесе гласа му към Харпър. Тя позна котешкото му стържене веднага, помнеше го много добре от онзи следобед, в който Марлборо Мен едва не я откри да се крие в къщата си.

— Това са истинските лайна! — пищеше той. Оръжието пелтечеше в ръцете му. — Това са истинските командоски лайна, точно тук!

На север се намираха голото, празно поле на футболното игрище и преобърнатият хамър. Пред двойните врати на мазето бяха паркирали два пикапа, за да ги блокират. През мъглата й беше трудно да види колко души се намираха в каросериите им, но забеляза постоянното просветване на оръжия, което приличаше на светкавицата на фотоапарат. Фрейтлайнърът тръгна тромаво надолу по хълма, за да се присъедини към другите от северната страна на параклиса. Може би Джейкъб се надяваше, че вратите на мазето ще се отворят и някои от заразените ще се опитат да направят отчаян опит да се измъкнат. Тогава щяха да се запознаят с греблото му.

Трудно беше да се види какво имаше на юг: голямо тревно поле, широко и равно като двулентов път, което се намираше между църквата и гората. Харпър знаеше, че Марлборо Мен е там долу, в големия си сив интимидатор, но едва съзираше покрива на кабината, като извиеше врата си. Беше паркиран прекалено близо до сградата, за да го види добре.

Отдолу се носеше черен и мръсен смог, сипеше се от улуците и от отворената дупка в камбанарията, точно както би излизал от един комин. В гъстия пушек пулсираше слаб огън. Харпър заподозря, че кулата почти не се вижда отдолу — това беше може би единственото им предимство.

Всичкият този дим се извисяваше нагоре и поемаше на изток, по хълма и към водата. Харп не виждаше по-голямата част от небето, облакът скриваше звездите и луната.

Покривът се намираше на четири метра и половина под перилата на кулата и представляваше стръмна повърхност от черни керемиди. Харпър видя в главата си как скача, пада, удря си краката, глезените й пукат, пада по дупе и се плъзва към ръба на покрива, усеща разкъсваща болка в утробата си…

— Заеби това — каза на себе си.

Пропълзя до Али.

— Как ми е устишката? — попита момичето.

— Не е много зле — отвърна Харпър.

— Да ти го начукам, как да не е. Харесва ми. Вече съм пънкарка. Винаги съм искала да съм пънкарка. — Али погали Ник по косата. — В края се опитах да направя правилното нещо, госпожице Уилоус. Може би се провалих на изпита, но поне се справих добре на поправителния.

— На кой изпит се провали?

— Основно човешко отношение — отвърна Али и очите й се насълзиха. — Ще ме хванеш ли за ръката? Изплашена съм.

Харпър я хвана за ръката и я стисна.

Пожарникаря си проправи път по пътеката към южната страна на кулата, за да бъде до Джейми.

— Шибаняците са в силверадото — съобщи момичето. — Прекалено близо до стената на сградата са. Не мога да ги видя. Ако ги разкараме от там, можем да пуснем въже…

— Какво въже? — попита Джон.

— Не знам. Може да направим такова от дрехите си. Стигаме до дърветата. Бягаме към пътя. Крадем кола. — Говореше бързо и разсеяно, скачаше от една невероятна възможност на друга. — Познавам хора в Рочестър. Те ще ни скрият. Но първо трябва да разкараме този пикап.

Пожарникаря кимна изморен.

— Може би ще успея да сторя нещо по въпроса.

Опита се да се изправи, но се залюля опасно. Харпър забеляза, че клепачите му затрептяха като инженю^[1] в мюзикъл от 40-те години на миналия век, което си проси целувка. За момент беше изключително лесно да си го представи как залита назад и пада през металните перила на дупката в центъра на кулата, право в задимения мрак.

Джейми го сграбчи за лакътя, преди да успее да се катурне. Харпър изпищя, пусна ръката на Али и залази по пътеката към него. Когато го достигна, вече се беше строполил на едно коляно.

Докосна бузата му и усети лепкава пот.

— Камбаната звънти ли? — попита Пожарникаря.

— Не — отвърна тя. — Поне не в момента.

— Господи. Този звук сигурно е в главата ми. — Притисна длани в слепоочията си. — Мисля, че ще повърна.

— Не се опитвай да ставаш.

— Трябва да ги отблъснем, ако искаме да имаме някакъв шанс да се измъкнем от тук.

— Стой долу. Съвземи се малко. Няма да помогнеш на никого, ако припаднеш.

Харпър пусна ръцете му и се изправи, вложи цялото си сърце в безмълвна песен. Дясната й ръка заприлича на огнен ятаган. Ето ви лъжица от това, шибаняци.

Изстреля извито острие от син огън в мрака. То изсвистя — хвърляше частици блестяща светлина, докато летеше — кривна неестествено зад покрива на параклиса, скри се от поглед и се стовари върху интимидатора долу. Мъжете там се разкрещяха, когато таванът на пикапа им беше отнесен.

Куршумите се сипеха и звънтяха в камбаната, удряха перилата, прелитаха и свистяха като гневни оловни оси и Харпър отново залегна, горящата й ръка изгасна и изпусна облаче дим.

Един от тези куршуми се вряза във въжето, което държеше камбаната на място и само няколко нишки останаха незасегнати. Огромното туловище се раздвижи и издаде тих, мелодичен звук. Последните няколко нишки, които се държаха, се скъсаха някак си музикално, като струните на китара. Камбаната падна през дупката. Миг по късно се стовари върху пода на църквата и издаде ехтящо БОНГ, което разтресе въздуха, видимо раздвижи пушека около тях и накара тъпанчетата на Харпър да запулсират.

Ник вдигна глава и се огледа наоколо с объркан поглед. Камбаната падна толкова звучно, помисли си тя, че събуди дори и глухите.

— О, господи, сега пък какво… — провикна се Джейми, погледна на север, изприпка покрай Пожарникаря и отиде от тази страна на кулата.

Джейкъб.

Фрейтлайнърът беше обърнат към широката северна страна на църквата. Със стържещ рев камионът полетя напред, греблото му беше свалено ниско, към стената на параклиса.

Джейми стоеше с приклада на пушката опрян на рамото й. Стреля. Куршумът се вряза в един от ъглите на кабината. Отвори затвора и празната гилза хвръкна във въздуха и просветна. Сложи нов патрон и стреля отново. Предното стъкло се сцепи. Фрейтлайнърът се отклони леко наляво и Харпър си помисли: Пипна го, но камионът бързо премина на по-висока скорост, измина последните петнайсет метра и зарови греблото в стената на параклиса.

Харп беше захвърлена към една от каменните подпори. Имаше чувството, че някаква огромна невидима ръка се беше пресегнала надолу и беше преместила цялата сграда първо я беше освободила от основите й и после я беше поместила с няколко метра на юг. Задният северен ъгъл на параклиса се срина тежко, посипаха се керемиди и премазан дървен материал. Голямо горящо парче дърво падна върху предницата на фрейтлайнъра и греблото се изгуби зад виещия се пушек и останките. Сблъсъкът разклати кулата. Джейми отстъпваше назад, за да отвори затвора на 22-калибровата си пушка и беше захвърлена настрани. Задникът й се удари в ниските метални перила над дупката. Тя хвърли оръжието и хвана… въздух.

— Джейми! — изпищя Али. Изпищя за момичето, което беше срязало устата й, но беше под Ник и не можеше дори да стане, а и нямаше време.

Миг по-късно камбаната дрънна тихичко долу, когато Джейми я удари.

Пожарникаря се оглеждаше замаян, от лицето му капеше кръв. Харпър махна косата от очите му и нежно, внимателно обви ръце около него. Време беше да спрат да се борят, почувства тя. Време беше просто да се прегърнат, четиримата, тяхното странно семейство. Петимата, ако брояха и бебето. Щяха да са един до друг до края и да си отидат, знаейки, че се обичат. Щяха да получат поне това, докато Джейкъб дадеше назад и отново удареше параклиса, по-близо до кулата този път, и ги събореше всичките в пламъците.

Камбаната долу продължаваше да ехти. Със зън-зън, звънлив, пронизителен, златист звук, който наподобяваше на по-малка камбанка. Пожарникаря вдигна глава и погледна през пушека към южната страна на параклиса.

Пожарната кола — зад чийто волан стоеше Гилбърт Клайн, едната му ръка се беше подала през прозореца, за да бие месинговата камбанка — изникна от кипящата мъгла от южната страна на църквата и удари челно интимидатора. Старият камион с номер 5 на скарата тежеше почти три тона. Той премаза предницата на пикапа като ботуш кутийка от бира. Двигателят на шевролета мина през таблото и сряза шофьора надве. Пикапът отскочи от земята, предните гуми увиснаха във въздуха за момент, преди да се преобърне върху стрелците в каросерията.

Въпреки това пожарната кола продължи да бута шевролета през калта към предната част на църквата. Накрая спря и въздушните й спирачки въздъхнаха. Пълничка дребна жена със сиво в плитките си скочи от пътническото място и забърза към металното стъпало в задната част на камиона.

Рене се качи отгоре на пожарната, вдигна дървената стълба и я завъртя, за да я намести към църквата. Краищата и се стовариха върху външната стена. Жената започна да се оглежда наляво и надясно, сякаш беше изгубила нещо например обецата си и се опитваше да го намери. Наведе се и отвори едно отделение на покрива на камиона, което й разкри колекция от пожарни брадви и стоманени лостове. Поклати раздразнено глава.

— Точно в краката ти е! — провикна се към нея Пожарникаря. Като че ли инстинктивно знаеше какво търси. Постави като фуния едната си ръка около устата и повтори: — В КРАКАТА ТИ Е.

Рене присви очи към него, за да го види през виещия се пушек, и избърса потта от бузата си с опакото на едната си ръка. Погледна отново надолу, между краката си, кимна и падна на колене. Намери ръждясалата метална манивела в кръгла вдлъбнатина в покрива. Започна да я върти с всичка сила. Дървената стълба извибрира, разтресе се и започна да се разтяга към кулата.

В кръга от изправени камъни, типът, когото Харпър познаваше като Марти, изви врата си, за да види какво се случва до преобърнатия шевролет. Един куршум се вряза в каменната пейка, точно пред краката му, той изпищя, дръпна се назад, оплете си краката и падна.

— Проклятие — изруга Али. Намираше се на камбанарията и стреляше с пушката на Джейми. Дръпна лостчето на затвора и една празна гилза подскочи в нощта.

Харпър гледаше към Али, а не надолу към пожарната кола и преобърнатия интимидатор, затова не видя плешивия мъж в синята дънкова риза, който излезе от пътническото място на шевролета. Но в момента, в който погледна натам, го забеляза. На гърба на ризата имаше бродирано американското знаме, най-яркото нещо в целия мрак. Мъжът кървеше от скалпа и малко залиташе. Беше с широки рамене и широк гръден кош, структура на застаряващ защитник, който прекарва лоста време във фитнеса, за да забави прехода към средната възраст. Имаше оръжие — черен пистолет.

Пожарната стълба туптеше, друсаше и се заклещи под водосточните тръби.

Типът с оръжието — Харпър беше сигурна, че е Марлборо Мен; с този американски флаг на гърба си трябваше да е той — започна да се прокрадва към шофьорското място на пожарната.

— Рене! — провикна се Хари. — Рене, внимавай! Той идва! Показалецът й пореше въздуха и сочеше.

Жилмонтон стоеше на покрива на камиона, държеше стълбата с две ръце и някак си я наместваше, за да може да мине покрай улуците. Когато я нагласи, както искаше, отстъпи назад и погледна към камбанарията.

— Внимавай! Оръжие! — крещеше Харпър.

— Тип с пистолет! Тип с пистолет! — викаше и Пожарникаря.

Рене посочи към ухото си и поклати глава. Падна на едно коляно и продължи да работи с манивелата. Стълбата мина ръба на покрива, продължи да се издига към камбанарията с по няколко сантиметра на завъртане.

Марлборо Мен беше пропълзял цялото разстояние до кабината на пожарната и се криеше зад шофьорското място.

Харпър се изправи, като си мислеше: Ще хвърля огън, ще го поваля и ще спася приятелите си. Започна да пее в себе си още веднъж, да пее без думи. Драконовата люспа върху дланта й засвети, нагря се като електрическа намотка. Но ръката я болеше и не искаше да се възпламени и докато Харп чакаше това да се случи, Марлборо Мен се изправи, качи се на стъпалото, навря пистолета си през прозореца и стреля.

Рене застина, вдигна глава, погледна към предната част на камиона и падна по корем, просна се върху покрива на пожарната.

Стълбата остана на три метра и половина от целта си.

Пушката на Али изтрещя. В кръга от камъни имаше шестима мъже и тя успяваше да ги задържи там, скрити зад изправените монументи. Момичето изруга и зареди нов патрон.

Марлборо Мен се притисна към страната на пожарната и изчезна от поглед. Харпър не можеше да го види от мястото си. Нито пък Рене. Но той беше някъде там — движеше се плътно прилепен за камиона, търсеше позиция, от която да може да се изправи и да застреля приятелката й.

Харпър осъзна, че Ник стои до нея и се взира долу със сънено, замаяно изражение. Тя го хвана за рамото и го притисна в гърдите си, също както беше направила преди около година с момче, на име Реймънд Блай, което искаше да погледне през прозореца и да види какво се случваше на училищната площадка. Не искаше Ник да вижда какво щеше да се случи — макар че самата тя не можеше да отмести поглед.

Рене се беше проснала и не помръдваше на покрива на пожарната. Дясната и ръка беше единственото нещо, което се движеше — опипваше наоколо. Пръстите й намериха отделението, което беше отворила, докато търсеше начин да издигне стълбата. Протегна се и хвана дръжката на пожарна брадва.

Марлборо Мен се появи като изскачащ от кутия клоун, устата му беше изкривена в невесела животинска хилеща гримаса, беше насочил пистолета си над покрива. Рене стовари брадвата върху китката му и мъжът падна назад, пищейки. Остави си ръката на покрива, тя все още стискаше здраво оръжието. Рене я бутна с острието на брадвата, за да е по-далеч от нея. Тя се плъзна и падна някъде долу.

Марлборо Мен виеше, ревеше от ярост и болка, които като че ли излизаха от дъното на кладенец.

Рене стоеше на колене на ръба на покрива. Извърна се и погледна към кабината. Извика нещо, но Харпър беше прекалено далеч, за да я чуе. Помисли си, че приятелката й вика към Гил. Рене остана на място, като й се струваше, доста дълго време, макар да бяха само няколко секунди. Обърна се и продължи да работи отново с манивелата. Въртеше я с някакво отнесено изтощение.

Марлборо Мен пищеше ли, пишеше.

Фррйтлайнърът се изкашля и даде на заден ход. Цялата църква се разтресе отново, когато греблото се освободи от дупката, която беше направило, и останките започнаха да се сипят по футболното игрище.

Големият камион се отдалечи с петдесетина метра от параклиса и спря. Джейми беше напукала като паяжина предното стъкло от страната на шофьора и на Харпър й хрумна една мисъл: Джейми беше успяла да нарани Джейкъб, беше успяла да му отнеме нещо. Може би дори се беше приближила до убийството му.

Али остави пушката и се прикри.

— Свърших ги! — провикна се тя. — Нямам повече патрони.

Краищата на пожарната стълба се появиха пред тях — изкачваха се бавно и изнервящо към перилата. Пожарникаря се изправи — малко се люлееше на краката си — пресегна се и я стабилизира.

— Слизай. Бързо. Долу. Ти си първа — обърна се към Харпър той.

— Ник… — каза тя.

— Али ще трябва да го носи на гърба си.

— Няма проблем — отвърна момичето и отиде по пътеката при братчето си.

От другата страна на църквата фрейтлайнърът започна да се движи отново, насочи се към основата на камбанарията.

Харпър не обичаше височини и мисълта, че ще трябва да се прехвърли през перилата, я замая. Но вече ги беше прекрачила и се пресягаше с крак към първото стъпало.

Погледна през рамо, търсеше стълбата и видя пожарната на дванайсет метра под нея, изглеждаше достатъчно малка, за да бъде вдигната с една ръка, и за момент й се стори, че цялата камбанария кима като цвете, с намерението да я изтърси от себе си. Стисна здраво с ръце каменните перила и затвори очи.

— Можеш да се справиш, Харпър — окуражи я Пожарникаря и я целуна по бузата.

Тя кимна. Искаше да каже нещо сладко и остроумно, но не можеше да преглътне, камо ли да говори.

Премести и другия си крак през перилата.

Дясното й ходило намери второто стъпало, пусна се от каменните перила и силно се хвана за стълбата. Цялото нещо се клатеше нестабилно под нея.

От другата страна на сградата се разнесе добре познатият звук на фрейтлайнъра, който сменяше скоростта, докато ускоряваше.

Харпър не беше слязла с повече от пет стъпала, когато Пожарникаря помогна на Али да прескочи перилата, Ник беше на гърба й. Момичето тръгна след нея, носеше брат си като училищна раница.

Джон прехвърли единия си крак през парапета и го постави на най-горното стъпало. Другият му крак намери второто. Пресегна се надолу и се хвана с ръка за стълбата в най-високата й точка.

Фрейтлайнърът удари северната страна на параклиса с близо осемдесет километра в час. В последния момент зави и отнесе цялата предна част на църквата, разхвърляйки наоколо дървен материал, камъни и стъкло, достатъчни да напълнят един боклукчийски камион.

Камбанарията се наклони, за момент се стабилизира… и пропадна. В един миг беше там. В следващия — не. Срина се върху себе си, каменните перила, колоните, покривът на камбанарията, гредите, дървената пътека. Всичко пропадна с трясък, който Харпър усети в гърдите си като пулсиране в кръвта. Върхът на пожарната стълба се разлюля свободно. Джон Рукууд беше като коледна звезда на върха на елха. От руините се разнесе черен облак пушек, който го обви в изпълнен с искри мрак.

Един студен порив на вятъра, който миришеше на океан, отнесе част от дима, за да разкрие, че Пожарникаря го няма.

Харпър искаше да изпиши, но успя да го намери, беше успял да слезе надолу с около десетина стъпала и продължаваше да слиза. Стълбата се клатеше и тресеше свободно. Али напредваше толкова бързо, че едва не настъпваше ръцете й.

Хари продължи да се движи надолу към пожарната, към покрива й, на който щеше да намери твърда почва. Южната част на църквата беше непокътната. Не разбра, че е достигнала покрива, преди да усети метала под босите си ходила. Слезе от стълбата с треперещи крака и се огледа за Рене. Тя вече не беше отгоре на пожарната, по някое време беше слязла.

Харпър усети, че трепери и че е слаба, студът се прокрадваше дори в костите й. Треперенето се беше пренесло от краката й към останалата част от тялото. Първата й мисъл беше, че изпада в шок. Тогава й хрумна, че може би е нещо коренно различно. Джон й беше споделил, че хвърлянето на пламъци използва калории и кислород и след това се чувстваш замаян, неразположен и лесно можеш да си навлечеш неприятности, ако не намериш място, на което да си починеш.

Насочи се с олюляване към задната част на пожарната, където имаше стара и къса метална стълба. Слезе по нея и се озова на земята, краката й я предадоха без предупреждение. Седна тромаво в мократа трева. Над нея бавно се издигаха искри и пушек като въртележка, която беше на път да спре.

Харпър изгони умората от тялото си и използва задницата на пожарната, за да стане.

— О, курва такава! Ръката ми! РЪКАТА ми!

Заобиколи камиона, движеше се по посока на виковете. Марлборо Мен беше паднал по гръб в тревата, виеше се като змия и забиваше пети в калта. Изглеждаше така, сякаш се опитваше да се движи гърбом. Стискаше дясната си китка с лявата си ръка. Вече нямаше дясна длан. Имаше само счупен розов кокал, който стърчеше от мястото на някогашната здрава ръка.

Харпър го прескочи, за да отиде до Рене, която се беше надвесила над отворената шофьорска врата. Когато стигна до там, видя, че жената е прегърнала Гилбърт Клайн. Кръвта все още бликаше от раната от куршум във врата му, но вече не особено силно. Имаше кръв по цялата предна седалка.

Харпър забеляза на таблото — почти неволно — отрязаната ръка, която все още стискаше пистолет. Вероятно Рене я беше взела, за да не може Марлборо Мен да я намери и да си върне глока.

— Бяхме в края на „Хълмът Уотършип“ — каза Жилмонтон. — Гил каза, че не е предполагал, че може толкова много да хареса история за говорещи животни. Отвърнах му, че животът е странен, аз също не бях очаквала да се влюбя в човек, който краде коли. — Жената не плачеше, говореше изключително ясно. Свърза жичките на камиона. Не успяхме да намерим ключовете. Докато се занимаваше с това, ми каза, че той е поредното доказателство, че повечето престъпници се връщат към заниманията си веднага щом излязат от затвора. Каза, че съжалява, че увеличава този рецидивен процент. Отне ми секунда, за да осъзная, че се шегува. Беше голям сухар. Не се усмихваше дори на собствените си шеги, камо ли да се смее на тях. Не ти даваше никакви подсказки, че се прави на забавен. О, Харпър, не искам да живея без него. Имам чувството, че съм прекарала целия си живот без способността да усещам вкуса на храната. Тогава се появи Гил и всичко придоби вкус. Всичко беше толкова вкусно. Този ужасен мъж го застреля и сега той е мъртъв, и аз отново няма да съм способна да вкусвам нещата. Не знам дали ще успея да се справя с това.

На Харпър й се искаше да има какво да каже. Може би имаше, но беше прекалено потресена и замаяна, за да измисли какво. Вместо това обви с ръка Рене и непохватно целуна ухото й. Жената затвори очи, сведе глава и заплака тихичко.

Марлборо Мен изпищя.

Хари се обърна и видя, че Али стои над него. Отново държеше брат си в ръце. Беше се спряла, помисли си тя, за да го срита в ребрата.

— О, шибана кучка, ще изгориш, а аз ще си направя чекия на овъглените ти цици — заплаши мъжът.

— Ако искаш да си правиш чекия — отвърна Али, — ще трябва да се научиш да си го държиш с другата ръка, дървеняк.

— Не мисля, че трябва да живее — каза Рене и избърса лицето си. — Не и след като толкова много хора умряха. Не ми се струва честно.

— Искаш ли да го убия? — попита Пожарникаря. Харпър не беше забелязала, че той също е на земята и стои зад нея. Олюляваше се и изглеждаше също толкова зле — а може би дори и по-зле — отколкото се чувстваше тя. По измореното му, пребледняло лице се стичаше пот. Очите му обаче бяха черни като перата на гарван и изключително ясни.

Взе пожарната брадва, която се подаваше от едната страна на пожарната кола.

Рене обмисли предложението и поклати глава.

— Не. Предполагам, че не искам. Предполагам, че съм много слаба и постъпвам глупаво, като не се възползвам от възможността да си го върна, докато мога.

— Това те прави нещо коренно различно от слаба — отвърна Пожарникаря. Погледна Али, която се беше присъединила към тях. — Ще трябва ти да караш камиона, Али. Също така ще се наложи да намериш място, на което да скриеш всички, някъде наблизо. Ще се присъединя към вас по-късно.

— За какво говориш? — попита Харпър. — Идваш с нас.

— Не сега. Скоро.

— Това е лудост. Джон. Не може да останеш сам. Едва стоиш на краката си.

Мъжът махна с ръка на забележката и поклати глава.

— Вече не виждам двойно. Това е знак за напредък. — Когато видя изражението на лицето й, настоя: — Не ви изоставям. Никого от вас. Обещавам, че ще се присъединя към вас след около ден. Най-много след два.

— Как ще ни намериш? — попита Хари.

— Ник ще ми изпрати вест — отвърна Пожарникаря и погледна през рамото на Али към подутото, мръсно и объркано лице на детето.

Джон направи нещо с ръцете си, раздвижи ги насам-натам. Ник премига бавно и като че ли кимна. Харпър си помисли, че мъжът му каза нещо за птици.

— Ще трябва да вземем Гил — настоя Рене. — Надявам се да сте съгласни. Няма да го оставя тук.

— Няма — съгласи се Харпър. — Разбира се, че няма да го оставим.

Жилмонтон кимна, качи се в кабината на пожарната и нежно избута Гилбърт настрани, за да освободи място зад волана.

Пожарникаря се обърна и тръгна през натрошените стъкла. Наведе се над Марлборо Мен.

— Ти изрече радиоводещият. — Знам кой си. Скоро ще умреш. Моят човек Джейкъб ще ти разкатае педерасткия британски задник по целия път. Ще боядиса магистралата с теб. Джейкъб обожава да убива факли, казва, че това е първото нещо в живота му, което прави наистина добре. Най-голямата му цел обаче е да оправи теб. Иска да го направи, докато тя гледа.

— Джейкъб обича да убива факли, нали така? — попита Пожарникаря. Вдигна лявата си ръка и малко пламъче зелен огън се понесе като копринена панделка от показалеца му. Погледна го някак си отнесено, замислено, след което го духна, за да го изгаси. Върхът на пръста му беше сив от пепелта. Свали ръката си надолу и разпръсна пепелта по челото на Марлборо Мен, нарисува кръст. Онзи потръпна. — Е, в такъв случай ставай и се раздвижи, колкото по-скоро, толкова по-добре. Защото вече си един от нас, приятел. Тази пепел е пълна с отрова. Може би, ако си късметлия, ще намериш няколко заразени, които да те приютят и да се грижат за теб, както хората в този лагер някога се погрижиха за мен. Може би… но се съмнявам. Мисля си, че повечето ще затворят вратите си в лицето ти в момента, в който си отвориш голямата уста, за да ги помолиш за помощ. Имаш доста разпознаваем глас.

Марлборо Мен изрита с крака по земята и се плъзна с петнайсетина сантиметра по пръстта, клатеше енергично глава и пищеше:

— Не! Не, не, не, не можеш! Не можеш! Чуй ме! Чуй!

— Всъщност — отвърна Пожарникаря — мисля, че чух повече от достатъчно. Единственото по-лошо нещо от слушането на хора като теб по радиото е срещата на живо с вас. Защото така просто няма начин да смениш станцията. — Тогава го ритна, леко, почти шеговито, под челюстта. Главата на Марлборо Мен се килна назад и зъбите му се затвориха върху върха на езика му. Писъкът му беше пронизителен и неприятен.

Пожарникаря си тръгна, леко се олюляваше, якето му плющеше на вятъра.

— Ако не те видя до утре вечерта — провикна се Харпър след него, — ще дойда да те търся.

Мъжът я погледна през рамо и я дари с крива усмивка.

— Тъкмо си помислих, че съм се отървал. Опитай се да не се тревожиш. Ще съм с вас съвсем скоро.

— Хайде, госпожице Уилоус — каза Али, която вече беше седнала зад волана на пожарната, ръката й беше на вратата, а тялото й наведено, за да се провикне към нея. — Трябва да тръгваме. Все още има мъже с оръжия наоколо. Както и онова гребло.

Харпър кимна механично, след което хвърли последен поглед на Джон. Но той не беше там. Димът си го беше присвоил.