Джо Хил
Пожарникаря (127)

14

Три километра след Бидефорд, Джон пусна педала на газта и камионът започна да забавя.

— Ако трябва да бъда честен — започна той, — изминахме шейсет и пет километра без проблеми, което е много повече, отколкото очаквах.

Напречно на лентите пред тях беше паркиран голям тир. Като всичко останало, което бяха видели през изминалия един час, изглеждаше така, сякаш до него се беше взривила бомба. Кабината представляваше изгоряла до основи обвивка. Ремаркето му беше обгорено, но през мръсотията Харпър успя да види надпис, който гласеше: „Уолмарт“.

Пад корпоративното лого някой беше изчистил мръсотията и беше написал с печатни букви следното съобщение:

ПОРТЛАНД ГО НЯМА

ПЪТЯТ Е РАЗРУШЕН. НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРЕМИНЕ

ЗДРАВИ? ДОКЛАДВАЙТЕ НА ДИЙК ХОКИНС

В ПРАУТС НЕК.

ЗАРАЗЕНИТЕ ЩЕ БЪДАТ РАЗСТРЕЛЯНИ НА МЯСТО.

БОГ ДА НИ ПРОСТИ, БОГ ДА НИ Е НА ПОМОЩ!

Пожарникаря отвори вратата и стъпи на стъпалото на камиона. Имам въже за теглене. Може да успея да поместя тира. Не е нужно да го дърпам много, за да минем. Може би трябва да подхраня кофата, докато сме спрели.

Ник последва Харпър до задната част на пожарната, за да проверят Али и Рене. Сестра му вече беше излязла и помагаше на Рене да слезе. Жената изглеждаше също толкова пребледняла, колкото и пътят. Стискаше котката си до гърдите.

— Държиш ли се, бабке? — попита Хари.

— Няма да ме чуеш да се оплаквам — отвърна приятелката й.

— Без майтап — намеси се Али. — Кой би чул нещо над воя на тази котка?

— Нашият малък стопаджия явно не харесва да се вози отзад — каза Рене.

— Може да дойде отпред — отвърна Харпър. — Ти също можеш да дойдеш отпред.

Жилмонтон изглеждаше пребита и изтощена, но въпреки това се усмихна.

— В никакъв случай.

— Няма да пътуваш отзад, госпожице Уилоус — каза Али. — Ако минем през някоя голяма дупка, бебето ти направо ще излети. Експресна доставка^[1].

Рене пребледня.

— Приятна гледка.

— Нали? Има ли гладни? — попита Али и бръкна в задното отделение за торбата с храна.

Харпър взе консерва с праскови и пластмасова лъжица и отиде при Джон, за да я сподели с него. Намери го качен на капака на тира, беше засенчил очи с ръка и гледаше магистралата.

— Какво е положението пред нас? — попита го тя.

Пожарникаря седна и се плъзна по задник.

— Не е добро. Големи участъци от магистралата липсват, а едно огромно дърво е паднало напречно на около осемстотин метра пред нас. Всичко продължава да дими.

— Това е лудост. Този огън е… на колко? Осем месеца? Девет?

— Няма да изгасне, докато има какво да гори. Всичката пепел служи като защитно одеяло за жаравата под нея. — Джон си беше съблякъл якето и беше останал по мръсната си риза. Все още беше обяд и жегата нагорещяваше асфалта. Ще караме, докато можем. После ще оставим камиона и ще продължим пеша. — Погледна корема й за момент. — Няма да те лъжа. Ще е много горещо и вероятно ще вървим с дни.

Харпър си беше забранила да се надява да стигнат до острова на Марта Куин тази нощ опита се да не си представя легло с чисти чаршафи, горещ душ и аромата на сапун — но не успя да го стори. Обезкуражи се, когато чу, че пътуването им ще е по-дълго и по-трудно, отколкото си представяше, отколкото всички си бяха представяли. Въпреки това побърза да изгони разочарованието си. Вяха се измъкнали от Ню Хампшър и бяха на път. За днес това беше достатъчно добре.

— Какво? — попита тя. Смяташ, че съм първата бременна, която трябва да повърви малко ли? Ето. Хапни си праскови. Ще имаш какво да правиш с устата си, освен да изнасяш сърдитите си речи и да правиш мрачни предсказания. Знаеш ли, че си страшно секси, преди да започнеш да говориш? След това се превръщаш в голям задник.

Джон отвори уста за голяма лъжица прасковен компот. Веднага след нея получи дълга целувка, която имаше вкус на златен сироп. Когато се отдръпна от него, той се усмихваше.

Ник, Рене и Али изръкопляскаха. Бяха се наредили зад тях. Харпър им показа среден пръст и го целуна отново.