Джо Хил
Пожарникаря (29)

12

В нощта на първата лотария, в която се решаваше кой щеше да яде и кой не, на Харпър й се падна да работи в кухнята. Норма я разположи точно до прозореца за сервиране, зад една сгъваема маса с термоси, чаши и голяма правоъгълна тенекиена кутия със захар.

— Можеш да подслаждаш кафето на губещите. По една лъжичка на всеки, не повече. Показвай им корема си, нека им бъде напомняно защо пропускат обяда: твоето безценно малко чудо — каза жената.

Това не накара Харпър да се почувства по-добре. Накара я да се почувства дебела, привилегирована и самотна. Разбира се, не беше дебела. Е, вярно, вече не можеше да закопчава най-горното копче на дънките си и прикриваше този факт с широки суитшърти. Но все пак мебелите не се тресяха, когато минеше покрай тях.

Обядът представляваше водниста овесена каша с парченце праскова, взето от някоя друга консерва. Задачата да раздава билетите се падна на Нелсън Хайнрих и той вършеше работата си с един от коледните си пуловери: тъмнозелен, с джинджифилови човечета, които танцуваха по него. Носеше шапка на Дядо Коледа, която според Харпър си беше истинска проява на лош вкус; сякаш раздаваше захарни бастунчета, а не отнемаше храната на хората.

Билетите бяха сложени в кафява дамска чанта. Губещите имаха черен „Х“ на тях. Харп си помисли, че тази чанта беше един вид кармична противоположност на Разпределителната шапка^[1]. Вместо човек да бъде изпратен в Слидерин или Грифиндор, щеше да си тръгне гладен и с чаша сладко кафе. Дори нямаше да получи шанса да остане с другите в столовата.

Не мисля, че това ще е добра идея — беше обяснил Бен Патчет. — Ако позволим на загубилите да останат, другите ще ги съжалят и ще споделят храната си с тях. Обикновено нямам нищо против споделянето, даже го подкрепям, но в този случай ще обезсмисли цялата идея на лотарията. Разполагаме с толкова малко, че ако хората започнат да делят порциите си, все едно никой няма да яде.

След това каза, че ще има само двайсет и девет губещи билета в чантата. Той беше решил да вземе трийсетия, за да покаже, че не моли някой да направи нещо, което самият той не е готов да стори.

В 2:00 часа — обичайното им време за обяд — Норма отключи вратите на столовата и се отмести настрани, за да могат хората да влязат и да изтупат снега от шапките и раменете си. Отново беше заваляло — бърза, лека, нежна прах.

Дон Люистън беше на края на опашката, но си проправи път към Нелсън Хайнрих. Нелсън премига насреща му, изненадан.

— Дон, ти си на шейсет и три! Няма нужда да теглиш билет! Аз няма да го правя, а съм само на шейсет! Върви и си вземи прасковите. Аз вече получих моите. Господи, бяха толкова вкусни!

— Ще тегля билет, кат’ всеки друг тук, благодаря, Нелсън. Бездруго никога не съм си падал особено по яденето, предпочитам чаша кафе с малко захар.

Преди Дон да успее да натика ръката си в дамската чанта, Али се плъзна до него и сграбчи китката му.

— Господин Люистън, извинете ме, но може ли да изчакате минутка. Имаме цял екип Бдителни, които са прекарали нощта навън на студа и са нареждали дъски между къщите. Отец Стори каза, че няма проблем да теглят първи.

Али извърна поглед от Дон и направи жест с глава. Към нея се затътриха няколко тийнейджъри.

Някой се провикна:

— Хей, защо не спазвате реда? Всички тук се надяваме да получим обяд.

Али не му обърна внимание. Както и Майкъл, и децата, които вървяха след него. Майк застана до Дон Люистън и му кимна, бръкна в чантата… и извади бял камък с размерите на яйце на червеношийка.

— Хах — изуми се момчето. Я погледнете. Май изтеглих губещ билет!

Майкъл лапна камъчето си, мина покрай прозорците за сервиране и се насочи към бара с кафе. Там мълчаливо си наля чаша от черната напитка и протегна ръка, за да получи лъжица захар от Харпър.

Нелсън Хайнрих се пулеше след момчето, устата му беше увиснала като на бавно загряващ. Мъжът погледна в дамската чанта, опитваше се да разбере откъде се беше взел камъкът.

Али започна да си подсвирква весела песничка.

Следваща да тегли беше Джилиън Нейбърс. Пак камъче.

— Голям късмет! — каза радостно тя и лапна камъка.

Отиде при Харпър, наля си кафе и изчака да получи захарта си.

Зад нея сестра й Гейл бръкна в чантата и този път Харп видя, че момичето стискаше камъчето в дланта си, преди да почне да избира от билетчетата.

Искаше да се изсмее. Искаше да ръкопляска. Чувстваше се като девойка, напълнена с хелий — толкова лека, че всеки момент щеше да полети и да се блъсне в тавана като балон. Болеше я от щастие — онова свирепо, светло щастие, което не беше изпитвала, откакто се зарази с драконовата люспа.

Идеше й да сграбчи децата, Бдителните, приятелите на Али и да ги стисне в прегръдките си. И не само заради онова, което правеха в момента: участваха в лотарията просто за да се откажат от обяда, за да могат другите да се нахранят. Беше също и заради онова, което Али си подсвиркваше, песничка, която разпозна още от първите три тона: толкова сладка мелодия, че почувства, че може да я разцепи на две, точно както стъклото се цепеше от определени музикални тонове.

Мелодията беше от „Лъжица захар“, най-хубавата песен от най-хубавия филм на света^[2].

Гейл Нейбърс изтегли белия си камък, изкудкудяка и отиде да си вземе кафе. Всичките деца го правеха: децата на Али. Всичките момичета тийнейджърки, които си бяха избръснали главите, за да приличат на нея, и всичките момчета тийнейджъри, които се бяха записали при Бдителните просто за да бъдат около нея.

Дон Люистън бутна назад каскета си, почеса се по челото с палец и също започна да си подсвирква. Кимаше на всеки Бдителен, който минаваше покрай него, за да изтегли камък и да пропусне обяда.

Отец Стори също си свиркаше. Харпър не го беше видяла да влиза, но и той беше там, стоеше от едната страна на вратата, усмихваше се широко, но всъщност беше на път да се разплаче. Леля Каръл стоеше до него, облегнала глава на рамото му, свиркаше си с всички останали, а очите и приличаха на златни монети. Вече десетина души бяха подхванали песничката, мелодията беше също толкова приятна, колкото първият топъл ароматен полъх на пролетта, и очите им засветиха като лампи. Горяха нежно отвътре. Горяха с песента, с Блясъка.

Гейл Нейбърс протегна чашата си за лъжицата захар. Харпър й я сипа и започна да пее.

— Само една лъжица захар — припяваше си тя, а гласът й беше изпълнен от емоции — прави лекарствата по-лесни за преглъщане, по-лесни за прее-глъщане…

За момент забрави, че е бременна, че е дебела, че е самотна, че е покрита с някаква запалителна спора, която беше готова да се възпламени по всяко време. Докато пееше, забрави за отвратителната книга на Джейкъб и за противния му револвер. Забрави, че светът е пламнал.

От основата на гръбнака й потече топлина, която се разпространи по ивиците драконова люспа по кожата й по приятен, вълнуващ начин. Тя се олюля, без дори да го осъзнае. Светът стана някак си различен, някак си течен. Кръвта й започна да се надига, сякаш плуваше в басейн от топлина и светлина, сякаш самата тя беше ембрион, а не приносителят на такъв.

Следващия път, в който сипа захар, блестящите кристалчета като че ли падаха на забавен каданс: водопад от съкровища. По драконовата люспа около китките и врата й се сипеше светлина, която превръщаше малките кубчета в сребристобели трели. Чувстваше се като хвърчило, което се изпълваше и политаше от песента, а не от вятъра. Тя беше топла като напечено от слънцето стъкло, кожата й пламтеше — не болезнено, а от удоволствие. Ръката й беше облечена в ръкавица от светлина.

Бдителните идваха и й кимаха, вземаха кафето или чая си и си тръгваха, всичките блестяха, всичките сияеха като духове. Харпър се радваше за всеки един от тях, обичаше ги всичките, макар че не помнеше кои бяха. Не помнеше нищо от онова, което беше преди песента. Не можеше да се сети за нищо, което имаше по-голямо значение от мелодията. Не вярваше, че някоя лъжица захар, без значение колко сладка беше тя, можеше да е по-приятна от топящата се сладост, която се разливаше в нея.

Отец Стори беше последният, който дойде за кафе. Той също беше изтеглил камък, има си хас. Все още не го беше лапнал, просто го държеше.

— Виждаш ли, госпожице Уилоус! — провикна се старецът. — Най-накрая си щастлива. Щастлива си и изглеждаш чудесно!

— Госпожица… Уилоус? — учуди се Харпър, говореше завалено и отнесено, докато сипваше захарта. — Коя е госпожица Уилоус?

— Скоро ще се сетиш — обеща й Отец Стори.