Джо Хил
Пожарникаря (143)

30

Издържа цели пет минути, преди да седне на тротоара, целият беше пребледнял, потен и трепереше. Накрая се съгласи отново да се върне в носилката. Като че ли беше изгубил дар слово и понасяше всяко подрусване и разтрисане със стиснати зъби.

На следващия ден вървя с тях половин час сутринта и още двайсет минути следобеда. На другия ден беше още по-добре и издържа през по-голямата част от сутринта.

На четвъртия ден, след като намериха патерицата, ходи сам-самичък от закуска до обяд. Почиваше единствено когато Харпър му наредеше. Обядът се състоеше от кашави малки кексчета и болонски сандвичи, увити във восъчна хартия. Някой ги беше прибрал в найлонова торба и ги беше окачил на една пощенска кутия в края на чакълената алея. Харпър разви един от сандвичите и го помириса. Усети миризмата на развалено, приличаше на вътрешността на маратонка.

Придържаха се към кексчетата… в началото. Но взе найлоновата торба с тях и по някое време, по-късно през деня, въпреки нежеланието си, започна да отхапва от един от сандвичите.

— Надявам се да не ти стане зле от това — каза Рене. — Бременна си в деветия месец.

— Станаха девет месеца и една седмица. Затова го ям — обясни медицинската сестра. — Не мога да се спра.

След третата хапка обаче успя да усети вкуса му и осъзна, че наистина е развален. В началото не беше забелязала мухлясалото месо и слабата, но настойчива миризма, която напомняше на отрова. Изплю хапката и изхвърли сандвича в тревата с отвращение, което се доближаваше до морален ужас.

Виновно облизваше яркожълта горчица от пръстите си, когато Пожарникаря нареди:

— Задръжте.

Харпър вдигна поглед, за да види какво беше привлякло вниманието му и забеляза два джипа, паркирани нос до нос, за да блокират двете платна на магистралата. Двама мъже в жълти гумени костюми, жълти маски, жълти ботуши и жълти ръкавици стояха до тях. Харп разпозна същата екипировка, която беше носила през седмиците, които прекара на работа като медицинска сестра в болница „Портсмът“. Носеха автомати. Единият от тях пристъпи напред и вдигна ръка с дланта напред. Харпър не разбра дали по този начин им казваше да спрат, или просто им махаше за поздрав.

Али спря да върви, хвана Ник за ръката и я стисна, за да му покаже, че трябва също да спре. Рене мина покрай тях, без да забавя крачка.

— Наистина ли смяташ, че просто трябва да им се предадем? — попита Али.

Рене се обърна и я погледна.

— О, Али, ние сме в ръцете им от дни.

В един от джиповете стоеше трети мъж. Той също беше облечен в жълто, макар че неговата маска я нямаше, и Харпър успя да види бяла коса и голямо лице с груби черти. Едното му коляно беше опряно във волана и върху него беше разтворил тънка книжка с меки корици. Като че ли решаваше кръстословица.

— Петима на пътя, Джим — съобщи един от въоръжените, гласът му беше приглушен от маската му.

Мъжът вдигна поглед от книжката си и се огледа наоколо. Носът му беше голям и някак си комичен, очите му бяха светли, а веждите прекалено рошави. Остави кръстословицата и излезе от автомобила. Промъкна се между часовите и някак си неволно се пресегна към дулото на един от автоматите и го избута надолу към асфалта. Харпър прие това като обнадеждаващ жест.

— Добре дошли в Мъчайъс! — провикна се мъжът, на име Джим, който идваше бавно към тях. — Доста сте повървели. Дори Дороти не е изминала толкова много път с Тото.

— Ще ни отведете ли в Оз? — попита Рене Жилмонтон.

— Не е точно Изумруденият град — обясни Джим, — но на острова имат топла вода и електричество. — Погледът му се премести върху корема на Харпър и за момент усмивката му изчезна, стана леко тъжен и замислен. — Има и доктори, макар че началникът им, професор Хюстън, умря в големия пожар през януари.

— Голям пожар? — попита Рене. — Това-онова, което си мисля, ли означава?

— Все още няма лекарство, опасявам се — отвърна Джим. — Имаше доста неуспехи. Включително една злополука, която… е, беше доста зле. Нямаше как. Цяла контролна група от трийсет заразени получи някаква реакция към лекарството, което тестваха. Всички се възпламениха един от друг за няколко часа. Огънят излезе от контрол и опожари централния медицински комплекс. Оцелелият екип възстанови работата си в една от фермите. Не се тревожете. Съобщили сме, че една от вас е бременна и изглежда доста напреднала. Кога е терминът?

— Смятам, че съм преносила с няколко дни — отвърна Харпър.

Джим поклати глава.

— Поне няма да ти се наложи да родиш на пътя. Медицинският екип на острова е запознат със състоянието ти. Подготвили са ти легло.

Харпър се изненада от облекчението, което я заля. За момент краката й омекнаха. Някаква мускулна болка, която беше стегнала здраво гърдите и, си отиде… отиде си, макар да беше прекарала там месеци.

— Ако се раздвижим, можем да те закараме до полунощ обясни Джим. — Пътуването трае три часа с катера, но преди да тръгнем, трябва да минете през пункта за приемане. Добрите новини са, че знаехме, че идвате. Катерът е натоварен и готов да потегли.

— Какво казва? — попита с ръцете си Ник.

Харпър му обясни. Мъжът, на име Джим, ги наблюдаваше, рошавите му вежди се събраха и на лицето му се появи полуусмивка.

— Глухоням? — попита той и когато Харп му кимна, поклати глава. — Глухоням и заразен. Някои деца имат страшен късмет. — Мъжът клекна, сложи ръце на коленете си, за да погледне Ник в очите, и с много силен глас — движеше устните си бавно — каза: — Има много! Деца! Там, където отиваш! Много малки приятели! С които да си играеш!

Детето погледна Харпър и тя му обясни с ръцете си. Отговорът на Ник не изискваше превод. Вдигна палци.

Джим кимна доволен и сложи маската на лицето си.

— Хайде. Качвайте се в джипа.

Харп отиде при Пожарникаря. С една ръка придържаше лакътя му, а в другата носеше „Портативната майка“. Заговори високо, за да може да надвика силния вятър.

— Имам само два въпроса: Кога ще се запознаем с Марта Куин и изпълнява ли тя още желания?

Джим ги погледна, докато се качваше зад волана, и им се усмихна през пластмасовото прозорче в маската си.

— Ще се срещнете с нея, преди да се усетите.

Не отговори на втория въпрос.