Джо Хил
Пожарникаря (65)

11

Харпър последва едва различимата пътека под мрачното небе.

В която и посока да обърнеше лицето си, снегът пак я шибаше в него. Вятърът духаше силно. Едно дърво изпука. Дъските под краката й се изместваха и се гънеха, настояваха да продължи бавно, за да запази равновесие.

Когато Къщата на Черната звезда се изгуби зад гърба й, тя продължи напред в мразовития, изпълнен с миризмата на борове мрак. След още двеста стъпки щеше да прекоси пътеката, която водеше до морския чакъл и дока. Можеше да преплава водата за десет минути, да каже на Джон, че ще обират линейка утре, да му сподели, че…

Някакво дете прибяга в боровете от дясната й страна, представляваше едва забележима сянка и тя се обърна, за да го види, и осъзна, че не е никакво дете, а само сняг, който се сипе от дърветата.

Пляс!

Една снежна топка я удари по главата, но Харпър не разбра, докато не направи две крачки. Отне й доста време, за да осъзнае случващото се. Също така не осъзна, че падна на една страна и се подпря на дясното си коляно, докато не се видя как коленичи.

С периферното си зрение забеляза някакво раздвижване и вдигна лакътя си навреме, за да блокира следващата снежна топка. Ударът парализира ръката й. По нея се разнесе неприятна болка. Топката я разтърси здраво в момента, в който я уцели. Белият камък на петна, който се намираше в центъра й, се търкулна в снега пред нея.

Иззад дърветата изскочиха момичешки фигури и я заобиколиха, не можеха да си поемат въздух от смях. Харпър си помисли, че вижда как една снежна топка лети към корема й, и се опита да го предпази с ръце, но топката я удари по врата и я почувства като ужилване, след което мястото изтръпна.

Нападателките й образуваха кръг около нея.

Водата в очите й искаше да замръзне, да се превърне в лед. Лицата около нея бяха вдървени, бели и безизразни, сякаш беше нападната от манекени.

Един от тези манекени я атакува в гръб и я блъсна. Харпър се катурна на една страна.

— Моля ви, внимавайте, момичета — каза тя. — Бременна съм. Няма да се бия с вас.

— Загуба, загуба! — запя някой, който ужасно много приличаше на Емили Уотърман.

Друг сграбчи косата й с облечената си в ръкавица ръка, взе шепа сняг с другата и натърка лицето й с него. Едно от момичетата се заля от смях.

Когато Харпър спря да премигва, за да махне снега от очите си. Тирион Ланистър от „Игра на тронове“ беше приклекнал до нея. Той я гледаше с празното недоверие на евтина пластмасова маска. Той… не той, а тя, зад маската имаше момиче — протегна ръка с дланта нагоре. В нея имаше плосък бял камък.

— Изяж го — разнесе се гласът зад маската. — Изяж го, кучко.

— Накарай я да го изяде — обади се друго момиче.

— Изяж го, изяж го, изяж го — запяха момичетата.

Харпър лежеше на една страна в снега, едната й ръка покриваше издутия й корем, а другата беше заклещена под тялото й. Момичето, което я държеше за косата, я дръпна. Дръпна я още по-силно.

Медицинската сестра отвори уста и я задържа отворена като дете, на което докторът преглежда сливиците. Тирион Ланистър напъха камъка: хладния, плосък камък.

Капитан Америка наблюдаваше случващото се на пет крачки от нея, между два бора. Харпър погледна Али и не отмести очи, докато не се напълниха със сълзи и зрението й не се раздвои, разтрои.

Последва звук от разкъсване на чаршаф. Ръката, която стискаше косата й, я дръпна отново, вдигна брадичката й нагоре и насили главата й назад. Друга ръка я удари в устата, силно. Един палец се движеше напред-назад, натискаше парче тиксо върху устните й.

— Половин час — каза момичето, което я държеше за косата. — Остава за половин час. Сега се изправи. Застани на колене.

Харпър беше вдигната на колене. Момичетата издърпаха ръцете й зад гърба и последва още един разкъсващ звук, когато една от тях откъсна ново парче тиксо и залепи китките й с него.

— Бебто ми — изсумтя Харп, имаше предвид да внимават с бебето. Нямаше представа дали я разбраха.

Две от момичетата танцуваха заедно, държаха се за ръце, виеха се и се въртяха една друга: едната носеше маска на Обама, а другата на Доналд Тръмп. През цялото това време Капитан Америка не помръдна, а остана между двата бора, неподвижна и невъзмутима като сова.

Върху боровете заиграха фенерчета, ято от яркозлатисти светлини. Харпър трябваше да погледне отново, за да разбере, че никое от момичетата не държеше фенерче. Светлината идваше от самите момичета, които подскачаха наоколо, смееха се, ритаха сняг върху нея. Те светеха, като в църквата, когато пееха заедно. Светеха една за друга, люспата пулсираше, достатъчно силно, за да сияе под якетата им през отворените им яки.

Значи, имаше и други начини да се влезе в екзалтираното състояние на Блясъка. Хор или взвод: и двете се правеха на люспата. Груповото изнасилване беше също толкова добро, колкото евангелието.

Харпър чу скърцането на ножица. Златистата й коса започна да пада в снега.

— Ха-ха! Ха-ха! — каза най-малката от нападателките й, момичето, което беше сигурна, че е Емили Уотърман. — Отрежи я отрежи я одрежия! — Гласът й наподобяваше магарешки рев.

Вятърът въздъхна неохотно като любовник, който осъзнаваше, че е време да си върви. Косата й падаше около нея, докато ножицата пееше своята режеща песен.

— Как е камъкът на вкус? — попита едно от момичетата. — Обзалагам се, че не е толкова вкусен, колкото кура на Пожарникаря.

Момичето, което режеше косата й, попита:

— Не е ли секси? Как пее ножицата? — Тя я отвори и затвори до ухото на Харпър. — Побиват ме тръпки. Толкова много ми хареса да ти режа косата, че ме е яд, че нямаш повече. Яд ме е, че трябва да спра. Може би следващия път ще си отрежа нещо друго. Трябва да решиш дали си с нас, или си против нас. Дали ще сияеш с нас, или няма да сияеш въобще. Искаш ли лекарския ми съвет? Предписвам промяна в тъпото ти поведение.

Да, всички сияеха… всички, с изключение на Али. Тя направи крачка към нея и издаде тих, задавен звук на тъга, но когато Харпър я погледна, замръзна на място. Дори вдигна една ръка с дланта напред, сякаш жената можеше да скочи, да освободи ръце и да я удари.

Хари си помисли, че има голяма вероятност някое от момичетата да изрита корема й като футболна топка, просто за забавление. Вече не знаеха какво правят. Може би бяха стигнали доста по-далеч от намеренията си. Може би целта им беше просто да я замерят с някоя и друга снежна топка и да избягат. Бяха забравили кои са. Бяха забравили собствените си имена, гласовете на майките си и лицата на бащите си. Помисли си, че е напълно възможно да я убият тук в снега, без да го искат. Да използват ножицата, за да й разрежат гърлото. Когато човек се намираше в Блясъка, всичко му се струваше добро и правилно. Човек не вървеше. Човек танцуваше. Светът пулсираше с тайна песен и всеки беше звездата на свой собствен мюзикъл. Кръвта, която щеше да струи от сънната й артерия, щеше да е също толкова красива за тях, колкото фойерверки, които хвърлят горящ червен душ от фосфор.

Момичето, което през цялото време стоеше зад нея, я блъсна на една страна в снега. Балонът на някаква силна и опасна емоция затрепери вътре в Харпър и тя остана напълно неподвижна, за да не се пръсне. Не искаше да разбере каква беше тази емоция… мъка, ужас или, най-лошото, отстъпление.

Всяко от момичетата се изреди да танцува пред нея и да рита сняг в лицето й. Затвори очи.

Децата стояха над нея и шептяха. Не можеше да ги погледне, да види този кръг от маскирани лица. Те продължаваха да говорят с тихи, съскащи, неразбираеми гласове. Разтрепери се силно. Дънките й бяха подгизнали, китките я боляха, а лицето й беше наранено и гореше от всичкия сняг, който беше хвърлен по него.

Най-накрая отвори едва очи. Шепотите продължиха, но момичетата ги нямаше. Единствено вятърът говореше, караше боровете да замълчат.

Харпър размърда и изви китки. Тиксото беше залепено върху ръкавиците й, а не върху кожата, и след малко успя да освободи едната си ръка. Свали и другата си ръкавица и хвърли двете настрани, все още бяха увити в тиксо. Не се подвоуми, не си даде време да помисли, просто хвана ъгълчето на лепенката върху устата си и я отлепи. Откъсна малко и от горната си устна.

Изплю камъка в снега. Беше порозовял от кръв.

Когато стана, й се зави свят и се наложи да се подпре на един бор, за да остане на крака. Започна да се движи от дърво на дърво, като прохождащо дете, което използва мебелите, за да не падне. Намери завоя към брега и тръгна надолу по хълма. Измина около дванайсет стъпки, когато някой се провикна зад нея.

— Сестра Уилоус? — Това беше Нелсън Хайнрих. — Къде отиваш? Пътеката до лазарета е тук.

Мъжът стоеше на дъските заедно с Джейми Клоуз. Джейми беше облечена със същите дрехи, които носеше последния път, когато Харпър я видя, яркооранжевия панталон и пухкавото палто с цвят на шисти. Само дето сега беше свалила маската на Тирион Ланистър.

— Снегът стига до врата ти. Защо не се върнеш, преди да се погребеш жива? — Лицето на Нелсън беше зачервено от студа, той се ухили, за да покаже двата си предни зъба.

Дъхът на Харпър излизаше на пара от устата й. Облиза горната си устна и усети вкуса на кръв.

Отне й почти пет минути, за да извърви двайсетте стъпки до дъските, газеше до кръста в снега, ботушите й се бяха напълнили с него.

— Двамата с Джейми тъкмо отивахме да сменим Бдителните при Майка Каръл! Късметлийка си, че минахме от тук по това време. Вървеше в грешната посока. — Мъжът й помогна с две ръце да се качи на дъските. Намръщи се, но очите му бяха развеселени. Погледни към всички тези следи! Имаме правила, нали знаеш! Не трябва да се излиза от пътеките! Можем да местим дъските, но не можем да накараме следите да изчезнат. Какво ще стане, ако някой ловец мине оттук? Господи, ако ни открият, ще изпратят всички ни в „Конкорд“! Или просто ще ни застрелят тук! Скитането поставя целия лагер в опасност! Господин Патчет и Майка Каръл бяха пределно ясни за това. Един час с камък в устата трябва да ти напомни за отговорностите ти.

Джейми Клоуз заобиколи мъжа и протегна длан, в която имаше бял камък. Ухили се и разкри един отчупен зъб.

Харпър взе камъка и послушно го сложи в устата си.