Джо Хил
Пожарникаря (2)

Пролог
Възпламеняване

Харпър Грейсън беше виждала много хора да горят по телевизията, кой ли не беше, но първият човек, когото видя да гори наистина, беше един тип на детската площадка зад училището.

Училищата в Бостън и в някои части на Масачузетс бяха затворени, но тук, в Ню Хампшър, все още функционираха. Не че нямаше случаи, просто бяха малко. Харпър беше чула, че половин дузина пациенти се държат в обезопасено крило на болница „Конкорд“, където обучен екип от доктори в специални костюми се грижели за тях, а всяка сестра била въоръжена с пожарогасител.

Харпър държеше студен компрес върху бузата на един първокласник, на име Реймънд Блай, който беше ударен в лицето с ракета за бадминтон. Всяка пролет имаше по един-два подобни случая, в които треньор Кейлър чупеше такава. Без да се вайка особено, той казваше на децата да се стегнат дори когато някое от тях държеше собствените си зъби в шепа. На Харпър й се искаше някой да срита кретена в орехчетата, а тя да отиде при него и да му каже той да се стегне.

Реймънд не плачеше, когато дойде, но щом се погледна в огледалото, изгуби самообладание за кратко, брадичката му се набръчка, а мускулите на лицето му потрепериха. Окото му беше синьо-лилаво и почти затворено. Харпър беше наясно, че отражението му беше много по-плашещо от самата болка.

За да го разсее, бръкна в запасите си от сладки за спешни случаи. Те бяха прибрани в изтъркана кутия с Мери Попинз на нея, чиито панти бяха ръждясали. Съдържаше няколко увити в станиол шоколадови десертчета. Имаше и огромна репичка и картоф, които пазеше за справяне с по-сериозните случаи на страдание.

Затършува в кутията, докато Реймънд притискаше компреса в бузата си.

— Хмм — каза медицинската сестра. — Мисля, че имам един туикс, който мога да си хапна сега.

— А аз ще получа ли шоколадче? — попита момчето с отмалял глас.

— Ще получиш нещо по-добро. Имам голяма вкусна репичка и ако си много добър, ще я дам на теб, а аз ще се почерпя с туикса. — Показа му вътрешността на кутията, за да види репичката.

— Ъгх. Не я искам.

— А какво ще кажеш за един голям, вкусен картоф? Този тук е златен юконски.

— Ъгх. Да изиграем една канадска борба за шоколадчето. Мога да бия баща ми.

Харпър изсвири три ноти от „Любимите ми неща“ и се престори, че обмисля предизвикателството. Обичаше да си подсвирква мюзикъли от 60-те и тайничко си фантазираше, че пее заедно със сини сойки и нахакани червеношийки.

— Не съм сигурна, че искаш да играеш на канадска борба с мен, Реймънд Блай. Доста съм добра.

Престори се, че поглежда през прозореца, за да помисли… и точно тогава видя мъжа на детската площадка.

От мястото си имаше пряка видимост към нея. Погледът й се плъзна през мулчираната зона с люлките, пързалките, стената за катерене и реда със стоманени тръби, които децата можеха да удрят, за да произвеждат различни звуци (наум ги наричаше „ксилофона на прокълнатите“).

Първият час още не беше свършил и навън нямаше никакви деца. Това беше единственото време, през което наоколо нямаше ято пищящи, шумни, смеещи се, блъскащи се малчугани, които бягаха пред прозореца на лекарския кабинет. Навън се виждаше само този човек, този мъж в провиснало зелено армейско яке и широк кафяв работен панталон, чието лице беше скрито в сянката на мръсна бейзболна шапка. Докато вървеше, залиташе на една страна. Главата му беше наведена и се килваше насам-натам, крачките му не можеха да следват права линия. Първоначално Харпър си помисли, че човекът е пиян. После видя дима, който излизаше от ръкавите му. Фин бял пушек, който се носеше от якето, от ръцете, изпод яката към дългата му кестенява коса.

Подмина асфалта и се озова на мулча. Направи още три стъпки и постави дясната си ръка на дървеното стъпало на стълбата, която водеше до батута. Дори от това разстояние Харпър успя да види онова на опакото на ръката му — тъмна ивица като татуировка, покрита със златисто. Люспиците по нея проблясваха като прашинки на силен лъч слънчева светлина.

Вече беше гледала репортажи по новините, но в тези първи моменти едва съумяваше да разбере какво точно наблюдава. От кутията на Мери Попинз започнаха да падат малки шоколадчета и затракаха по пода. Не ги чу, дори не съзнаваше, че още държи това импровизирано скривалище за лакомства и ръси съдържанието му по пода. Реймънд видя как картофът тупна с мляскащ звук и се търкулна под масата.

Мъжът, който ходеше като пиян, започна да се криви. Изви гръбнака си с едно рязко движение, стрелна глава назад и пламъците облизаха предната част на ризата му. Харпър успя да види за момент измъченото му агонизиращо лице, след което то се превърна във факла. Човекът се удари в гърдите с лявата си ръка, но дясната му продължи да стиска дървената стълба. Тя гореше, овъгляваше дървото. Главата му се отмяташе все повече и повече назад, отвори уста, за да изпищи, но от нея излезе единствено черен дим.

Реймънд видя изражението на лицето на Харпър и започна да извърта глава към прозореца. Жената пусна кутията с лакомствата и се пресегна към него. Притисна с една ръка студения компрес, а другата постави зад главата му, за да може насила да извърти лицето му от прозореца.

— Недей, миличък — каза му тя и се изненада от спокойствието, което чу в собствения си глас.

— Какво беше това? — попита детето.

Харпър пусна главата му и хвана въженцето на щорите. Навън горящият човек се срина на колене. Сведе глава като човек, който се моли в Мека. Целият беше погълнат от пламъци, приличаше на купчина парцали, от които се носи мазен пушек в този ясен и студен априлски ден.

Щората се затвори с металически звук и закри цялата сцена — с изключение на трескаво трептящата златиста светлина, която танцуваше налудничаво около ръбовете на ламелите й.