Джо Хил
Пожарникаря (14)

12

Когато батерията на мобилния й телефон беше на път да свърши, Харпър знаеше, че е настъпило времето да проведе разговора, който отлагаше — ако изчакаше още един ден, нямаше да има подобна възможност. Изпи чаша бяло вино, за да се отпусне, и се обади на брат си. Снаха й Линди вдигна телефона.

В началото на двайсетте си години Линди беше превърнала хобито си да чука басистите на второкласни рок банди в работа в едно звукозаписно студио в Уудсток, точно това правеше и когато се запозна с Конър. Той свиреше на бас в прог-метъл банда, наречена „Неразделните“. Е, не бяха такива. Конър се оказа с плешиво петно, голямо колкото чинийка, и работа, в чиито задължения се включваше монтирането на хидромасажни вани. Линди стана инструктор в скъп фитнес салон, където преподаваше аеробика на домакини, и обичаше да се оприличава с треньор на животни, който се занимава предимно с моржове:

— Трябва да им хвърляш сардини, за да направят пълно завъртане, без да паднат на пода.

Не след дълго Харпър спря да ходи на фитнес. Страхуваше се, че треньорките говореха по същия начин и за нея.

— Как си, Линди? — попита снаха си тя.

— Не знам. Имам тригодишно дете. Прекалено съм изморена, за да мисля как съм. Попитай ме отново след двайсет години, ако някой от нас все още е жив. Сигурно искаш да говориш с Кон. — Жената свали телефона от ухото си и се провикна: — Кон! Сестрата!

Брат й вдигна слушалката.

— Хей! Сестрата! Какво става?

— Имам големи новини — съобщи Харпър.

— Да не става въпрос за монаха? Монахът в Лондон?

— Не. Какъв монах?

— Онзи, когото застреляха, докато се опитвал да влезе в Би Би Си. Не си ли чула за него? Той и още трима. Всичките били болни. От доста дълго време — този монах се разхождал наоколо с това нещо от февруари. Смятат, че е възможно буквално да е предал люспата на хиляди. Говори се, че е искал да зарази новинарския екип, за да отправи политическо послание. Тероризъм под формата на болест. Луд шибаняк. Засиял като крушка, когато го гръмнали.

— Не е болест, да знаеш. Не и в традиционния смисъл на думата. Не е и микроб. Спора е.

— Аха. Говорел на последователите си, когато го обградили. Казвал им, че могат да се научат да контролират инфекцията и да не заразяват другите. Обяснявал им, че могат да се приберат у дома и да заживеят сред нормалните хора. Ако заразели някой, който обичат, можели да го научат как да се контролира. Вероятно мозъкът му е бил зле заради болестта. Сигурно си имала такива пациенти в болницата, нали? Луди, чийто мозък е завладян от спората?

— Тя наистина напада мозъка, но не съм убедена, че е причината за лудостта на хората. Когато разбереш, че можеш да експлодираш по всяко време, си е доста стресиращо. Може би трябва да се изненадваме, когато човек остане разумен. — Харпър си помисли, че съвсем скоро щеше да разбере дали люспата оказва влияние на психическото състояние. Вероятно вече беше започнала да обгръща мозъка й.

— Има ли нещо друго, освен монаха терорист? — попита Конър.

— Бременна съм — отговори сестра му.

— Ти си… — започна той. — Боже мой, Харпо! О, боже мой! Линди! Линди! Харпо и Джейк са бременни!

Харпър чу Линди да казва: „Тя е бременна“, с равен тон, в който нямаше и следа от радост. След това каза нещо друго, още по-тихо, звучеше като въпрос.

— Харпо! — каза Конър. Опитваше се да звучи щастлив, но тя усети нервността в гласа му; също така разбра, че Линди не е доволна. — Толкова много се радвам за вас. Даже не знаехме, че опитвате. Мислехме си, че…

Някъде отдалеч чу снаха си да казва:

— Мислехме си, че е истинска лудост да забременееш по време на чума, особено след като си прекарала месеци наред в постоянен контакт със заразени.

— Мама и татко знаят ли? — попита нервно Конър, след което, преди да успее да отговори, каза: — Задръж.

Чу го как притиска слушалката на телефона към гърдите си, за да го заглуши, нещо, което го беше виждала да прави безброй пъти. Изчака го да се върне на линия. Най-накрая го стори.

— Хей каза той, останал без дъх, сякаш беше бягал по стълбите. Може би го беше сторил, за да се махне от Линди. — Докъде бяхме стигнали? Толкова се радвам за теб. Знаеш ли пола на бебето?

— Още е рано за това. — Харпър си пое дълбоко въздух и каза: — Какво ще кажеш да дойда да ви погостувам за малко?

— Мисля, че трябва да те разубедя. Не е разумно да тръгнеш по пътищата, предвид настоящата обстановка. На всеки петдесетина километра има блокади, а те съвсем не са най-лошото. Ако нещо ти се случи, никога няма да си го простя.

— Ако можех да дойда — говоря хипотетично, — какво ще се случи, ако се озова на прага на вратата ти утре?

— Ще започнем с прегръдка и ще продължим нататък. Джейкъб съгласен ли е с този план? Да не би да познава някой с частен самолет или нещо подобно? Дай да го чуя, искам да му честитя.

— Не мога. Двамата с Джейкъб вече не живеем заедно.

— Какво искаш да кажеш с това, че не живеете… какво се е случило? — попита Конър. Замълча за момент, след което каза: — О, господи. Той е болен, нали? Затова искаш да дойдеш. Господи, знаех, че се държиш странно, но си помислих… е, бременна си, позволено ти е.

— Не знам дали той е болен — отвърна Харпър нежно. — Аз обаче съм. Това са лошите новини, Конър. Разболях се преди шест седмици. Ако се появя на прага на вратата ти, последното, което ще искаш да направиш, е да ме прегърнеш.

— Какво имаш предвид? — Гласът му звучеше пресипнал и изплашен. — Как?

— Не знам. Бях внимателна. Не е възможно да се е случило в болницата. Бяхме в гума от глава до пети. — Харпър отново се изненада на спокойствието, с което разказваше и с което се изправяше лице в лице с болестта. — Конър, утробата не е добър гостоприемник за спората. Има голяма вероятност бебето да се роди здраво.

— Чакай малко. Чакаймалкочакаймалко. Имам предвид. О, боже. — Брат й като че ли се опитваше да не заплаче. — Ти си просто хлапе. Защо ти беше да отиваш да работиш в тази болница? Защо ти беше да ходиш там, мамка му?

— Нуждаеха се от сестри. Аз съм такава, Конър. Мога да живея с инфекцията месеци наред. Месеци. Достатъчно дълго, за да родя бебето с цезарово сечение. Искам двамата с Линди да го гледате, след като си замина. — Не й допадаше мисълта жената на брат й да бъде майка на нероденото й дете, но се опита да не мисли за това сега. Конър поне щеше да е добър баща: любвеобилен, търпелив, забавен и малко консервативен. А и детето й щеше да разполага с „Портативната майка“, за да се справя с трудните времена.

— Харпър. Харпър. Съжалявам. — Гласът му беше изопнат, почти шепот. — Не е честно. Винаги си се държала мило с хората. Просто не е честно.

— Шшш. Шшш, Конър. Бебето ще има нужда от теб. И аз ще имам нужда от теб.

— Да. Не. Имам предвид, няма ли да е по-добре да отидеш в някоя болница?

— Не мога. Не знам какво е положението в Ню Йорк, но тук, в Ню Хампшър, изпращат болните в карантинния лагер в Конкорд. Не е приятно място. Няма никакво медицинско лечение. Дори бебето да оживее, не знам какво ще правят с него. Къде ще го оставят. Искам детето ми да бъде с теб, Конър. С теб и с Линди. — Самото изричане на името на съпругата на брат й й беше трудно. — Освен това, когато хората със спората се съберат, понякога се възпламеняват. Вече знаем това. Виждали сме го в болницата. Отиването в лагер, пълен с други хора, които са заразени с това нещо, си е смъртна присъда. За мен, а вероятно и за бебето.

— Какво ще кажеш за нашето бебе, Харпър? — попита Линди с остър и писклив глас. Съпругата на брат й беше вдигнала слушалката на другия телефон. Съжалявам. Наистина много съжалявам, мамка му. Не искам дори да си представям какво преживяваш. Но, Харпър, имаме тригодишно дете. А ти искаш от нас да те скрием? Искаш да те приемем у дома си и да рискуваме да заразиш детето ни? Нас?

— Мога да остана в гаража прошепна Харпър, но не мислеше, че Линди я чу.

— Дори да не успееш да ни заразиш, какво ще се случи, ако някой разбере? Какво ще се случи с Конър? С мен? Те затварят хората, Харпър. Вероятно нарушаваме поне шест федерални закона само като говорим с теб.

— Линди, затвори телефона — нареди й Конър. — Остави ме да говоря със сестра ми.

— Няма да го направя. Няма да вземеш това решение без мен. Няма да й позволя да те убеди да рискуваш животите ни. Искаш собственото ни дете да изгори като факла ли? Не. Не. НЯМА да стане.

— Линди. Това е личен разговор — каза Конър… По-скоро изхленчи. — Тази работа е между мен и Харпър.

— Що се отнася до решения, които могат да повлияят на безопасността на детето ни, вече не става въпрос за лични взаимоотношения, става въпрос за взаимоотношения, които касаят Линди — отвърна съпругата му. — Бих рискувала живота си за вас двамата, но няма да рискувам живота на сина ми. Не е честно да ме караш да го правя. Да се правиш на герой, не е опция, когато имаш малко дете. Знаеш го, и, Харпър, ти също го знаеш. Ако не си го знаела, преди да забременееш, вече го научи. Искаш бебето ти да е в безопасност. Разбирам те, защото се чувствам по същия начин за моето дете. Съжалявам, Харпър. Наистина. Но ти си направила своите избори. Ние трябва сами да направим нашите. Няма да са героични избори, но ще запазят малкото ни момченце живо, докато всичко това приключи.

— Линди — примоли се Конър, макар че Харпър не можеше да разбере за какво се моли.

Снаха й беше ужасна, изключително ужасна личност, тя харесваше да бъде майка, защото това й осигуряваше дете и съпруг, които да тормози. Всичко в нея беше ужасно — заостреният й нос, заострените й малки цици, дори пискливият й глас… но в края на краищата беше права. Харпър беше като заредено оръжие, а човек не оставяше заредено оръжие близо до малко дете. Мисълта я осени, и то не за първи път: да се опитваш да продължиш да живееш — в определена степен — беше чудовищен акт, акт на внушителен, самоубийствен егоизъм. Смъртта й беше нещо сигурно, но знаеше, че не бива да повлича никого със себе си, че не бива да подлага на риск никого.

Но някои вече беше подложен на риск. Бебето.

Харпър затвори очи. Две свещи горяха на масичката за кафе и тя смътно виждаше светлината им през клепачите си, тяхното слабо червеникаво сияние.

— Конър — започна Харпър, Линди е права. Въобще не помислих. Просто съм изплашена.

— Разбира се, че си — съгласи се съпругата на брат й. — О, разбира се, че си, Харпър.

— Не беше правилно да ви моля. Прекалено дълго време съм сама. Джейкъб си тръгна миналия месец, така че и той не може да ме разбере. Когато прекарваш много време сама, ти хрумват някои наистина гадни идеи.

— Трябва да се обадиш на баща ти — предложи Линди. — Запознай го със случващото се.

— Какво? — изрева Конър. — Господи, татко не бива да научава за това! То ще го погуби. Получи сърдечен удар миналата година, Линди. Искаш да го удари още един ли?

— Той е умен мъж. Може да предложи някои идеи. Освен това родителите ви имат право да знаят. Харпър трябва да е тази, която да им обясни ситуацията, в която ни постави всичките.

Конър беснееше.

— Ако сърцето му не спре, ще го разбие. Линди, Линди.

— Може би си права, Линди — каза Харпър. — Ти си най-практичната от всички ни. В един момент наистина трябва да се обадя на мама и на татко. Но не тази вечер. Имам само три процента останала батерия на телефона и не искам да им съобщя лошите новини, а след това да се изключа. Искам да ми обещаете, че ще ми позволите аз да им се обадя. Не искам да го научат от вас, а след това да не могат да се свържат с мен. Освен това, както ти каза: аз създадох тази ситуация, аз съм тази, която трябва да си понесе отговорност.

Харпър нямаше никакво намерение да се обажда на родителите си, за да им съобщи, че вероятно до година ще бъде мъртва. Нямаше нищо хубаво в това. Майка й и баща й бяха в края на шейсетте си години, бяха заседнали в чакалнята на господ, а именно във Флорида. Не можеха да й помогнат от там и не можеха да дойдат при нея; единственото, което можеха да сторят, беше да започнат да я оплакват отрано, а тя не виждаше смисъл в подобно нещо.

Нищо не успокояваше Линди толкова бързо, колкото нечие признание, че е права, и когато заговори отново, в гласа и се усещаше спокойствие.

— Разбира се, че ще ти позволим ти да им кажеш. Говори с тях, когато можеш и когато си готова. Ако се нуждаят да го обсъдят с някого, ние ще бъдем насреща. — С объркан, разсеян глас, добави: — Може би това ще е нещото, което най-накрая ще ни спогоди с майка ти.

Винаги трябваше да извлече полза, помисли си Харпър. Може би щеше да изгори като факла, но това щеше да даде шанс на Линди да се разбере със свекърва си.

— Линди? Конър? Телефонът ми е на път да умре и не знам кога ще мога да ви се обадя отново. Нямам ток у нас от няколко дена. Може ли да кажа лека нощ на Конър-джуниър? Вероятно вече е време да си ляга.

— Ах, Харпър — каза Конър. — Не знам.

— Разбира се, че може да му каже лека нощ — сопна се Линди, този път беше на нейна страна.

— Харп, няма да кажеш на дребосъка, че си болна, нали?

— Разбира се, че няма — отговори отново Линди.

— Аз… аз не мисля, че трябва да му казваш и за бебето. Не искам да си помисли, че ще има… Господи, Харпър. Наистина е трудно. — Брат й звучеше така, все едно се опитваше да не заплаче. — Искам да те прегърна, сестричке.

— Обичам те, Кон — отвърна тя, защото независимо какво мислеше Джейкъб за тези думи, те все още значеха много за нея.

Те бяха най-близкото нещо до магически слова и имаха силата, която другите думи нямаха.

— Ей сега ще извикам Джуниър — каза Линди с нежен глас, толкова внимателен, все едно говореше в църква. Чу се пластмасово почукване, когато остави слушалката на телефона.

Брат й се възползва от възможността:

— Не се ядосвай. Не ни мрази, Харпър. — Той също говореше шепнешком, гласът му беше изпълнен с тъга.

— Не бих могла — отвърна сестра му. — Трябва да се грижите един за друг. Думите на Линди са самата истина. Правите правилното нещо.

— О, Харп — възкликна Конър, вдиша дълбоко, влажно, някак си задушено, и каза: — Ето го и детето.

Последва момент на мълчание, докато брат й подаде телефона. Вероятно защото беше прекалено тихо, Харпър прихвана звук от улицата, дрезгавия тътен на голям камион, който се движеше отвън, пред къщата й. Не беше свикнала да чува движение, след като паднеше мрак. В последно време имаше вечерен час.

Джуниър каза:

— Здрасти, Харпър.

Жената насили мислите си обратно към света от другия край на линията.

— Здрасти, Джуниър.

— Тати плаче. Казва, че си е ударил главата в нещо.

— Дай му целувка и ще се почувства по-добре.

— Добре. Плачеш ли? Защо и ти плачеш? Да не си удари твоята глава?

— Да.

— Всички си удрят главите!

— Просто нощта е такава.

Нещо изтупка. Джуниър проплака:

— Току-що си ударих моята глава!

— Не прави така — каза Харпър.

Тя забеляза, някак си разсеяно, полусъзнателно, че големият камион, който чу по-рано, все още беше на улицата, все още боботеше.

Ново тупкане.

— Отново си ударих главата! — каза щастливо Джуниър. — Всички си удряме главите!

— Стига толкова — отвърна му Харпър. — Ще си докараш главоболие.

— Аз вече си докарах главоболие — съобщи с искрена радост детето.

Харпър целуна телефона звучно.

— Целунах телефона. Почувства ли целувката ми?

— Аха! Почувствах я. Благодаря ти. Вече се чувствам по-добре.

— Добре — отвърна тя.

Някой почука на предната врата. Харпър стана от дивана, изплаши се, сякаш беше чула изстрел на улицата.

— Да не би да си удари главата отново? — попита Джуниър. — Чух, че я удари наистина силно!

Харпър тръгна към коридора. Имаше чувството, че върви в неправилната посока — трябваше да се насочи към спалнята, за да си вземе чантата. Не можеше да се сети дори за един-единствен човек, който можеше да чука на вратата по това време на нощта.

— Искаш ли целувка, за да се почувстваш по-добре? — попита Джуниър.

— Разбира се. Целувка, за да се почувствам по-добре, и целувка за лека нощ — отвърна Харпър.

Чу влажна цунка и след това, с нежен, почти срамежлив тон Джуниър каза:

— Ето. Това трябва да помогне.

— Помогна.

— Сега се налага да вървя. Трябва да си измия зъбите. После ще ми разказват приказка.

— Върви да слушаш приказката си, Джуниър — каза Харпър. — Лека нощ.

Чу шум в коридора, който не можа да разпознае: тракащо потропване. Приглушено удряне. Изчака Джуниър да й каже лека нощ, но той не го стори, и след малко усети, че имаше нещо различно в тишината в другия край на линията. Когато свали телефона видя, че е изгаснал, най-накрая батерията му беше паднала. Вече можеше да й послужи единствено като преспапие.

Тракащото потропване се разнесе отново.

Харпър пристъпи в коридора, но остана на разстояние близо два метра от вратата — и се заслуша в тишината.

— Кой е там? — провикна се тя.

Вратата се отвори десетина сантиметра, преди веригата да я спре с поредното дрънчащо потропване. Джейкъб надникна през пролуката в коридора.

— Харпър — каза той. — Хей, защо не ме пуснеш вътре? Искам да поговорим.