Джо Хил
Пожарникаря (95)

16

— Тя влезе веднага в Блясъка. Никога не бях виждал някой да успее да го стори толкова бързо. Четири дни след като разви видими белези, светеше с нас в параклиса, преливаше от светлина и радост. Знаеш как люспата може да бъде странно красива, нали? Да сравниш Сара с останалите, беше все едно да сравниш светкавица със светулка. Беше едновременно вълнуващо и малко плашещо. Тя имаше повече сили от всеки от нас. Засвирваше на органа и след това никой не помнеше собственото си име — помнеха единствено нейното. Часове след като се бяхме свързали с Блясъка, хората се лутаха наоколо, говореха като нея, вървяха като нея.

— Сега Каръл има подобен ефект върху тях. — Харпър обмисли казаното за момент, след което добави: — Мисля, че и Али е така. В по-малка степен.

— Сара искаше да й покажа как да се възпламенява, как да хвърля пламъци. Искаше да знае как да изпраща съзнанието си с огъня. Дотогава вече включвах Феникса в спасителните мисии, а Ник създаваше ята от горящи врабчета, за да търси заразени. Не исках да я науча. Бях разгневен. Бях толкова разгневен. Разгневен и изплашен. Едно беше да се заразиш случайно и съвсем друго да го сториш нарочно. Тя не ме оставяше на мира. Навираше ми всяко самохвалство, всяка наперена лекция, всяка самодоволна реакция право в лицето. Щом хвърлянето на огън беше безопасно за деветгодишния й син и за любовника й, значи, беше безопасно и за нея. Бях й казал, че няма да заменя люспата за нищо на света, че съм щастлив, че я имам. Нима всички не казваме всеки ден в параклиса какви щастливци сме? Колко сме благословени? Тя ни беше виждала да се люшкаме от удоволствие, от наслада. Как беше възможно да искам това за себе си, а на нея да го отказвам? Беше ме виждала да се боря за болните и искаше да се бори рамо до рамо с мен. Как можех да й откажа?

Колкото повече ми говореше, толкова по-твърдоглав ставах. Мразех я, нея, себе си, света. Беше ми писнало, озлобих се. Имаше толкова много неща, които не знаех. Само двама души можехме да хвърляме пламъци. Ник и аз. Отказвах да науча Али, макар че тя доста често ми опяваше. Имах си основателни причини да не искам да го правя. Обмисли следното: дали пълното овладяване на драконовата люспа не беше възможно единствено при хората с Y хромозома? Знам, че това звучи сексистко, но природата никога не е проявяваш голям интерес към равнопоставеността на половете. Дали не трябваше да имаш определена кръвна група, за да я накараш да работи? Дали не беше някаква приумица на ДНК-то, като при онези, които бяха имунизирани от ХИВ заради мутация, която ги лишаваше от рецептора, необходим на вируса да ги зарази?

Затова не исках да уча Сара. През последните седмици почти не си говорехме. Викахме и крещяхме, но не мога да нарека това говорене. Помислих си, че ако не я науча, няма да е по-различна от останалите хора в лагера. Смятах, че ще е в безопасност, когато се свързва с Блясъка. Мислех си, че мога да я предпазя, като я игнорирам. Като издиша стена помежду ни.

Ако Харпър слушаше много внимателно, можеше да чуе как жаравата свиреше тихичко в печката.

— Значи, се е обърнала към Ник — предположи тя.

— Да — отвърна Джон с равнодушен тон. — По-късно Ник ми разказа, че много бързо се научила да пали свещи с края на пръстите си, както започнах и аз. Сметнал, че щом може да прави това, нямало проблем да я научи и на другите неща. Също така ми каза, че първия път, в който запалила свещ, изскимтяла, все едно се изгорила, макар че на него обяснила, че го е сторила, защото се изненадала. По-късно Ник забелязал, че винаги държала чаша със студена вода наблизо и след като пазела свещите я стискала силно, сякаш пръстите я болели. Понякога дори ги топвала вътре. Всичко това се случвало без моето знание. Тренирали през нощта в къщата, докато двамата с Али спасявахме болни и създавахме личната ми легенда.

Сара искала да се научи как да изпраща съзнанието си в огнени марионетки, както правехме аз с Феникса и Ник със своите ята от огнени врабчета. Синът й сметнал, че това е сериозно пропускане на основни стъпки. Помолил я първо да се опита да запали ръката си като факла или да се упражнява да мята огнени топки. Но тя му се подиграла, подразнила го и така го измамила да я научи. Ник нямал възможност да откаже. Затова й обяснил основните принципи, само главните идеи. Не смятал, че тя наистина… предполагал, че просто е любопитна… и…

Пожарникаря замлъкна отново, вторачи се в печката, чисто оранжево сияние танцуваше по лицето му като нежна ласка.

— Тъкмо се бях върнал от една от експедициите си с Али. Бяхме довели в лагера няколко бегълци… Бедният Нелсън Хайнрих беше сред тях, ако не ме лъже паметта. Вече бях тръгнал към острова, когато видях пушека, който се издигаше от къщата. Беше доста напреднал, преди някой от лагера да забележи, че гори.

Загребах към дока в южния край на острова, дока, който вече го няма. Стъпих на дъските и в този момент покривът на къщата се срути. Влязох през задната врата и миг по-късно коминът падна върху дока зад мен и строши по-голямата част от него. В цялата къща гредите бяха стари и открити. Една от тях беше паднала върху Ник. Не беше в съзнание, но виждах, че диша. Жегата се наслояваше и замъгляваше въздуха. Всичко беше в пушек и искри. Видях го… видях и нея. Онова, което беше останало поне. Кости и пепел и… и… — Мъжът преглътна, поклати глава и се опита да изгони спомена. — Сигурен съм, че ако Ник не беше там, щях да се предам. Бях в истерия. В шок. Но той беше там и аз трябваше да го изведа. Опитах се да вдигна гредата, но не успях. Сигурно тежеше близо двеста килограма. Влагах всичките си сили, но тя не помръдваше, затова се разкрещях на господ, разкрещях се на Сара, просто крещях.

Тогава тя се озова до мен. От другата страна на гредата, до сина си. — Пожарникаря заговори тихичко, докато се взираше в печката с изражение, което представляваше изумление или ужас. Потръпнах, когато я видях. В средата на цялата знойна жега, потръпнах като човек под леден дъжд. Беше прекрасна. Тя беше най-прекрасното нещо на света. Представляваше ходещ пламък, синя като факла, косата й приличаше на панделки от червеникав и златист огън. Тя създаде брадвичка от нищото, огнена брадвичка, нали разбираш, и я стовари върху единия край на гредата. Разсече я надве с един удар. Брадвичката беше толкова гореща, че щеше да разсече гредата надве, дори да беше от метал. Махнах голямото парче дърво от Ник и побързах да го изведа навън. Погледнах само веднъж назад, към вратата. Тя все още стоеше там и ни наблюдаваше. Тя ме позна. Виждах го в чертите й. Лицето й беше красиво и… тъжно. Объркано. Знаех, че има съзнание. В един момент отново беше жена. В следващия беше част от огъня.

Къщата падна сама. Огънят гореше бавно. Не напуснах острова. Стоях на дюните и наблюдавах. Хората идваха при мен, за да ми предложат храна и подкрепа. Не им обръщах никакво внимание. Али стоеше с мен часове наред. Слънцето изгря горещо и сухо и опече острова под себе си, но аз не помръднах. Къщата още гореше, когато слънцето залезе отново, макар че дотогава по-скоро тлееше. Задрямах за малко. Когато се събудих, тя стоеше до останките, призрак от блед златист пламък. Изчезна почти веднага, след като я видях, но тогава вече знаех със сигурност. Онова, което беше останало от съзнанието й, се намираше в жаравата, в милиарди микроскопични частички драконова люспа, които не можеше да бъдат унищожени. Тя беше пепел и пламъци. Оттогава съм на острова и не съм позволил онзи първи огън да изгасне. Все още гори в печката. Тя е още там. Още е с мен. Смятам, че съзнанието й продължава да съществува благодарение на произвежданата от огъня енергия и ще спре да съществува само ако пламъците бъдат изгасени завинаги.

Мисля, че това е всичко. Малко хора в лагера имат някаква представа какво може да прави Ник. Вече не хвърля пламъци. Можеш да разбереш защо. Смята себе си отговорен за смъртта на майка си. Представяш ли си да си на девет и да мислиш така? Той не знае, че тя все още е с нас и не смея да му покажа. Страхувам се, че това може да му се отрази зле. Ами ако си помисли, че тя страда и вината е изцяло негова? — Джон се чувстваше неудобно, погледът му се премести от печката към вратата. Застина. Господи. Тук си от часове. Трябва да се върнеш в лазарета, преди да съмне. Остана достатъчно дълго.

— Само още минутка — каза Харпър. — Майкъл обеща да ме прикрива цяла вечер, ако се наложи.

Пожарникаря се завъртя, за да я погледне в лицето.

— Трябва да се погрижиш за себе си, Харпър. Едно момче те обича много. Ти си единственото нещо, което го кара да продължава напред. — Отне й един миг, за да осъзнае, че говори за Ник, а не за себе си. — Все още е изпълнен от вина. Хванат е в капана й също толкова неприятно, колкото когато беше хванат в капана на онази греда.

— Виж кой го казва — скастри го тя.

За момент Джон не смееше да срещне погледа й.

— Разбираш защо не искам да правиш това, което стори със стрелата тази вечер. Вече изгубих една жена, за която ме беше грижа. Не прави нейната грешка, сестра Уилоус. Няма да мога да понеса и твоята загуба.

Харпър го държа в прегръдките си още известно време, целуна брадясалата му буза и стана от леглото. Зави го внимателно. Застана над него и погледна слабото му изморено лице.

— Случилото се със Сара Стори не е по твоя вина, да знаеш — каза му тя. — Нито пък по вина на Ник. Никой от двама ви няма право да се вини за смъртта й. Харолд Крос може да обясни защо. Обичам те, Джон Рукууд… — Досега не му го беше казвала, но сега го изрече, решително и спокойно, и продължи, без да му дава възможност да продължи: — Но ти не си доктор и не разбираш естеството на заразата. Сара Стори не е умряла, защото Ник не я е научил както трябва. Не е умряла, защото й липсва Y хромозома. Или защото не разполага с някаква важна мутация. Или пък каква да е друга причина, която можеш да си измислиш. Между ужасната си поезия и отвратителното си женомразство Харолд е направил сериозно проучване. Спората прониква в човешкия мозък много бавно. Има нужда от около шест седмици, за да достигне зоната на Брока, която обработва комуникацията. Дори при глухите. Ти каза, че е била заразена от… колко време? Две седмици? Три? Тя е прибързала. Точка.

Пожарникаря я изгледа изумен.

— Няма откъде да знаеш това. Не и със сигурност.

— Но го знам, Джон. Имаш пълното право да тъгуваш, но се опасявам, че вината ти е незаслужена. Както и страховете ти за безопасността ми. Покрита съм с драконовата люспа от почти девет месеца. Тя се намира във всяка клетка на тялото ми. Мога да се науча да правя твоите фокуси. Трябвало е да поговориш с Харолд.

Пожарникаря изпусна дълга въздишка и отново се смали.

— Аз… нямах много контакти с бедния Харолд през последните седмици от живота му. Той се държа отвратително с Али, а аз бях на острова и тъгувах. Почти не го виждах. В интерес на истината, гледах да го избягвам.

— За какво говориш? Ти си този, който му е помогнал да избяга от лазарета. Така пише в дневника му.

Джон я изгледа с изненадан и учуден поглед.

— Или се бъркаш, или той си е водил дневник с някакви илюзии. В такъв случай не мисля, че трябва да влагаме големи надежди в медицинската му информация. Не съм му помагал да се измъкне от лазарета. Нито веднъж. Не можеш да си представиш какъв дразнещ гаден трол беше той.

Харпър го изгледа с празно изражение на лицето, чувстваше се объркана. Беше чела дневника на Харолд достатъчно пъти и беше сигурна, че младежът беше написал, че Джон Рукууд е бил един от съюзниците му през последните дни от живота му.

— Стига толкова — отсече Пожарникаря и кимна към вратата. — Трябва да вървиш. Дръж си главата наведена и се връщай бързо в лазарета. По-късно ще мислим за това. Ще има и други нощи.

Но нямаше.