Джо Хил
Пожарникаря (108)

7

Нелсън Хайнрих изви гръбнака си, сякаш някой го беше промушил в гърба с метален прът. От гърдите му започна да излиза червен пушек и създаде пурпурна мъгла около него. Той се опита да побегне, направи две стъпки, но въжето около врата му се изпъна и той падна на земята.

Маз се обърна и също побягна. Направи една крачка, втора, но краката му бяха покосени от куршуми. Нова порция от тях се вряза в гърба му със звук, който наподобяваше дъждовно барабанене. Последният намери едното му рамо и той се завъртя, докато падаше на пътя, лицето му се обърна към димното нощно небе.

Хъмвито полетя по черния път и надигна облак от прах след себе си. Ускоряваше в мрака между църквата и столовата, като по този начин отрязваше пътя за бягство в тази посока. Фаровете подскачаха по калната земя и паднаха върху Ник. Автомобилът не намали, а ускори право към него. Харпър изкрещя името му, но той нямаше как да я чуе, разбира се.

Хъмвито мина през Маз и тялото му изхрущя, джипът подскочи и се разтресе, сякаш беше нацелил дълбока дупка. Ник се обърна съвсем спокойно, като в сън. Вдигна дясната си ръка. От нея заизлизаха искри, заиздигаха се във фуния към небето, хиляди горещи звезди, които политаха от дланта му. Само дето, вместо да изгаснат, след като полетяха, както обикновено правеха искрите, те ставаха по-ярки и по-големи. Превърнаха се в ято горящи врабчета нито едно от тях не беше по-голямо от топка за голф — в стотици стрелкащи се птички от пламъци, които се гмурнаха надолу.

Нападнаха хъмвито като дъжд от червена светлина; автомобилът все още беше на петнайсет метра от Ник. Горящите стрелички се забиваха с влажен звук и напукаха предното стъкло, удариха мъжете отпред и онези се разпищяха. Залепиха се за гумите и ги превърнаха във въртящи се колела от огън, нахвърлиха се върху кутия амуниции и ги възпламениха, разнесоха се гърмежи и пулсираща бяла светлина.

Хъмвито се отклони вляво. Ръбът на калника закачи Ник по пътя си и го хвърли настрани. Джипът продължи напред и наляво. Гумите от дясната му страна се удариха в полузаровен бял камък. Колата подскочи и се преобърна. Горящ труп — този на шофьора — засвети в нощта.

Али крещеше името на Ник отново и отново. Не можеше да помръдне. Беше като вкаменена. Опита се да отиде при него, но Пожарникаря стегна хватката си върху рамото й.

— Бен ще го вземе. Бен… — провикна се Джон. Държеше Али притисната в него за момент, но тя се освободи и хукна да тича към брат си.

Бен Патчет беше доста пред нея. Той бягаше тромаво и се поклащаше, но въпреки това беше изминал две трети от разстоянието до проснатото на земята момче. С една ръка държеше пистолета си и стреляше на сляпо към фрейтлайнъра. Един куршум се вряза в греблото и се разхвърчаха сини искри. Бен падна на едно коляно, взе димящото дете в ръцете си и го преметна през рамо. Стреля отново, само веднъж, след което побягна на обратно, не толкова бързо този път.

Зад греблото за почистване на сняг имаше хора, които го използваха за прикритие. Дулата им проблеснаха. Оръжията им запяха. Бен се спъна, залитна на една страна, но продължи напред. Харпър не видя къде го удари първият куршум. Вторият го уцели в дясното рамо и го завъртя на една страна. Очакваше всеки момент да падне и да изтърве Ник. Не направи нито едно от двете. Възстанови равновесие и продължи като изморен бегач, мъж в края на дълго бягане в един горещ ден. Третият куршум отнесе част от главата му. Харпър си помисли за разбиваща се в скала пенеста вълна. Черепът му се покри с червена пяна, коса, кости и разтекъл се мозък.

Въпреки това Бен продължи да бяга, още една стъпка, втора и когато падна на колене, Али беше пред него с разперени ръце. Той й подаде внимателно Ник, постави го в ръцете й грижовно, сякаш загубата на горната половина на черепа не му създаваше никакви неудобства. Преди да падне по лице в пръстта, Харпър успя да види изражението му. Стори й се, че се усмихва.

— Бягайте! — провикна се Каръл. — Бягайте към църквата! Всички, бягайте! — Отново се беше качила на каменната пейка, ръцете й бяха разперени настрани и осветени от фаровете на нападателите им. Куршуми се врязваха и трополяха по издигащите се камъни около нея и Харпър си помисли, че видя подгъва на робата на Каръл да се разтриса, сякаш нещо я беше ударило. Нито един куршум не я уцели. От овъгления камък под краката й се издигаше пушек. Приличаше на илюстрация към Стария завет, луд пророк в среднощна касапница, който призовава Бог да посипе изкупително насилие върху враговете.

Хората от Кемп Уиндъм — абсолютно всички — вече бяха тръгнали към църквата. Тичаха панически към стълбите, сто и седемдесет души, блъскаха се и пищяха. Емили Уотърман, която още беше на земята, беше стъпкана поне от шестима. Последната, която я настъпи, жена, на име Шийла Дъкуърт, бивша асистентка на зъболекар, стовари крака си върху главата й, като по този начин завря лицето й в калта, където единайсетгодишното дете се задуши. Дотогава вратът й беше счупен и тя не можеше да вдигне главата си, за да диша.

Харпър се огледа наоколо за Рене и я намери в далечния край на църквата. Гилбърт стоеше до нея и я дърпаше за ръката. Нямаха намерение да ходят в параклиса, а някъде другаде. Очите на Рене бяха влажни, изплашени, умолителни и като че ли искаше да остане, но Гил я влачеше и Харп си помисли: Върви, просто върви. Да види приятелката си да се измъква, беше като голяма глътка чист, свеж въздух. За тях с Джон бягството беше прекалено далеч — Джон едва се крепеше — но Рене и Гил бяха успели, можеха да избягат надолу по хълма и да се скрият между дърветата. Може би щяха да намерят каяк и да гребат до платноходката на Дон Люистън, ако все още беше някъде наблизо. Надяваше се да успеят. Надяваше се да не се обръщат назад.

Майкъл също беше излязъл изпод олтара и посягаше за ръцете на Каръл. Тя не му обърна никакво внимание. Стоеше и крещеше на хората си да бягат и когато младежът я хвана за китките, тя се освободи от него. Майкъл я хвана за талията и я вдигна от камъка. Обърна се и побягна с нея, също както Бен тичаше с Ник преди малко. Насочи се към параклиса. По-голямата част от лагерниците вече бяха минали през червените врати.

— Хайде — каза Пожарникаря. — Църквата.

Краката му омекнаха и Харпър го повдигна отново.

— Не — отвърна тя. — Това е капан.

— Убежище е. Сега върви.

Вътрешностите й се свиха, сякаш бяха стегнати от метални скоби. Коремът я болеше толкова много, че не можеше да диша, и се замисли, трескаво дали стресът не беше предизвикал раждане с месец по-рано.

Бързо изгони мисълта и тръгна към параклиса. Пожарникаря движеше краката си, имитираше ходене, но в крайна сметка тя го носеше. Али ги настигна, държеше Ник в ръцете си. От брадичката й капеше кръв, а устните й бяха изкривени в дивашка усмивка.

Изкачиха стъпалата заедно: Али носеше Ник, Харпър — Пожарникаря, а Майкъл влачеше Каръл. Веднага след като стигнаха на върха на стълбището то експлодира, в него се врязваха куршуми и изпълниха нощта с аромата на прясно нарязано дърво.

Интимидаторът — с пламтящия знак на WKLL на пътническата врата — излезе от пътя, тръгна надолу по хълма и мина покрай външния край на пръстена от камъни. Озова се пред южната страна на параклиса, в тясната ивица отворено пространство между църквата и гората. От вътрешността му изтрещя някакво автоматично оръжие. Харпър не знаеше какво е, но издаваше плосък, пластичен звук, който беше различен от този на бушмастера.

Още два пикапа се появиха от север, заемаха позиция от другата страна на сградата. Фрейтлайнърът остана със запален двигател на върха на хълма, като че ли Джейкъб чакаше да види къде щяха да имат най-голяма нужда от него.

Гейл Нейбърс стоеше до една от големите червени врати. Слабото, приличащо на елф момче, което беше копие на младия Дейвид Боуи, стоеше до другата. Вече бяха тръгнали да затварят портите, когато Харпър и Пожарникаря се намъкнаха вътре в мрака, където царяха плач, крясъци и ужас. Вратите бяха затръшнати зад тях… и никога вече не се отвориха.