Джо Хил
Пожарникаря (28)

11

Сънуваше, че носи рокля от оси, и се събуди, когато започнаха да жилят.

Мазето беше задушно и мрачно в късната утрин и тя лежеше неподвижно, все още усещаше ужилванията: по ключицата, от вътрешната страна на лявото си бедро, между два от пръстите на краката си.

Притисна брадичка в гърдите си, погледна надолу и видя едно червено петно, което прогаряше тениската й над лявата й гърда, сякаш някой натискаше огънчето на цигара в памука… от вътрешната страна. Копринена нишка бял дим се издигаше от увеличаващото се петно. Стоеше и наблюдаваше, изпаднала в апатия, докато ръбовете се превръщаха в светлооранжева дантела. Най-накрая потърка мястото с палец и изтупа искрите от гърдите си.

Тялото й гореше от десетина подобни на ужилвания от оса изгаряния. Тя отметна одеялото си, за да провери дали дрехите й не горяха някъде другаде, и облаче черен пушек се издигна към тавана. Спомни си за детинското си увлечение по димните сигнали. Как можеше да се преведе това съобщение? Вероятно: Помощ, на път съм да изгоря жива.

Достатъчно, помисли си.

Изправи се много внимателно, железните пружини изскърцаха. Не искаше да събуди никого, не искаше да причинява никакви неприятности. В началото не беше наясно какво точно искаше да направи, само знаеше, че не желае да говори с никого по темата. Това беше достатъчно, за да разбере, че вече е взела решение, само дето не й стана ясно веднага какво беше то.

Рене спеше в леглото до нейното, обърната на една страна, потънала надълбоко в собствените си сънища; усмихваше се на някакво въображаемо събитие. Харпър едва устоя на порива да се наведе и да я целуне по чедото, да има един последен момент на физическа близост. Последен момент? Установи, че не може да гледа дълго приятелката си. Достатъчното представляваше един вид предателство на тяхното приятелство. Достатъчното щеше да нарани Рене, щеше да я остави… как? Лишена беше думата, която й идваше наум. Лишена и достатъчно си подхождаха като булка и младоженец.

Харпър обмисли възможността да опакова „Портативната майка“ и дрехите си в чантата, но достатъчното беше място, на което нямаше да има нужда от багаж. Достатъчното беше като ехо вътре в самата нея, един вид звънлива празнота; имаше чувството, че е камбанария и някой тържествено беше ударил камбаната й. Не питай за кого бие тя.

Изправи се и закрачи по студения прашен под. Спря се в долната част на стълбите, за да погледне плетеницата от легла, лабиринта от спящи жени. В този момент ги обичаше всичките, дори противната Джейми Клоуз с нейната грозна уста и обърнат нос. Винаги си беше мечтала да има твърда приятелка като Джейми, някоя груба и устата, която би направила всяка кучка на нищо. Обичаше Рене и близначките Нейбърс, и малката Емили Уотърман, и Али, и Ник. Най-вече Ник с неговите бутилково зелени очи и артикулиращи ръце, които ваеха думи във въздуха, както момче магьосник редеше заклинания.

Харпър изкачи стъпалата към вратата, дръпна резето и се измъкна навън. Премижа на воднистата слънчева светлина. От известно време не беше виждала такава и тя нарани очите й.

Небето беше високо и бледо като одрипавял платнен покрив на цирково шапито. Изкачи още стъпала, като оставяше тънки струйки дим зад себе си. Люспата беше прогорила дупки в долнището й, както и в тениската й от „Наем“. Бяха гледали филма заедно е Джейкъб и той държеше ръката й, докато плачеше накрая. Изненада се, че копнее за съпруга си, за жилавата сила на ръцете му, които някога обгръщаха талията й. Като че ли нямаше значение, че последния път, в който го видя, той беше насочил оръжие към нея.

Предполагаше, че Джейкъб е прав. Щеше да е много по-лесно, ако бяха постъпили по неговия начин. Той знаеше колко ужасно щеше да бъде да изгорят като факли и просто искаше да я пощади. Затова тя беше разрязала лицето му със счупено стъкло и беше похабила специалната им бутилка с вино.

Казваше си, че иска да остане жива заради бебето, но то нямаше нищо общо с това, не и наистина. Държеше се, защото не беше готова да каже сбогом на живота си и на всичко хубаво в него. Егоистично искаше още. Искаше да прегърне баща си отново и да помирише неговия одеколон „Ейт & Боб“, който винаги я караше да си представя напоено в морска вода въже. Искаше да седне на някой басейн, слънцето да гали почти изцяло голото й тяло и да се унася, докато майка й бърбореше безспир за всички забавни неща, които Стивън Колбер^[1] беше казал по телевизията предната вечер. Искаше да прочете любимите си книги отново и да се срещне с любимите си приятели за пореден път: Харп и Рон, Билбо и Гандалф, Леско и Голям Перчем, Мери и Бърт. Искаше още веднъж да си поплаче на спокойствие и да си подмокри гащите от смях. Искаше още много секс, макар че, като се замислеше, по-голямата част от сексуалната й история включваше спане с мъже, които не харесваше особено.

Харпър си казваше, че желае да остане жива, защото искаше синът й (изненадващо сигурна беше, че ще е момче, така беше почти от самото начало) също да изпита някои от тези хубави неща; да се срещне с родителите и, да прочете някои хубави книги, да си намери момиче. В истинския свят детето й никога нямаше да постигне нищо от изброеното. Щеше да умре още преди да се е родило. Щеше да се опече в утробата й. Живееше единствено за да го убие. Искаше да се извини на бебето, че го беше заченала. Чувстваше се така, сякаш вече беше нарушила едничкото обещание, което му беше дала.

Стигна върха на стълбището и осъзна, че си беше забравила обувките. Това нямаше значение. Тънката коричка на първия сняг се беше стопила, освен няколкото останали петна под боровете. Вятърът шибаше високите плетеници мъртва трева и превръщаше океана в остри вълни.

Не беше сигурна, че ще може да изтърпи вятъра, който идваше от водата, не и в тънките си дрипави дрехи, но за няколко мига се наслади на свежия океански въздух. Не биваше да бъде навън през деня Бен Патчет щеше да се разстрои, ако разбереше, но Кемп Уиндъм беше пуст, студен и празен и нямаше кой да я види.

Харпър се насочи към брега, стъпваше по влажната, загнила трева. Спря само веднъж, за да разгледа един бял камък с размерите на бебешки череп, набразден с черни слюдести нишки, които й приличаха на драконова люспа. С големи усилия успя да го натика в джоба на долнището си.

Проправи си път през поредица от вечнозелени дървета и покрай навеса за лодки, като по пътя събираше още интересно изглеждащи камъни.

Тананикаше си безутешно, пееше думите на песен, която беше чула някои от по-малките деца да си крещят едно на друго. Зачуди се дали въобще знаеха, че това беше пародия на „Хей, Джуд“. Вероятно не.

’ей тиииии.

не започвай да плачеш,

ако изгориш сега,

ще е голяма бееееееда.

Срамота!

Ако се превърнеш на прах!

Мой ред е да мета, ах!

И да изчистя пепелта.

Усмихна се, без да изпитва някакво удоволствие.

Искаше и се да повярва в чудото на леля Каръл, искаше й се много силно да повярва, че може да пее и да се спаси от неприятностите. При всички останали сработваше, поддържаше ги в безопасност и ги изпълваше с доволство, трябваше да се задейства и при нея, но не ставаше и тя не можеше да направи нищо по въпроса: мразеше ги, че правеха нещо, на което тя не беше способна. Мразеше ги, че я съжаляваха.

Навън, сама в хапещо студеното утро, можеше да признае пред себе си, че ги намираше за отблъскващи, когато засветеха в църквата. Да стои сред тях, когато очите им блестяха, а драконовата им люспа пулсираше, беше също толкова ужасно, колкото да бъде погалена в тълпата от непозната ръка. От всички пеша, които искаше да приключат, най-много желаеше да види края на сутрешните ходения в параклиса, на звука и яростта, на песента и светлината.

Харпър вървеше по нацепения док. Соленият въздух на открития океан я заливаше с мощни, пречистващи удари. Приятно й беше да стъпва по дървените дъски, омекнали от цяло десетилетие на тази влага. Отиде до края и седна. Камъните в джобовете и издрънчаха в дървото.

Загледа се в острова на Пожарникаря, пръстите й танцуваха над водата. Заби палеца си в нея и изохка, беше толкова студена, че чак я заболя.

Някой беше оставил връзка зелен канап на един от стълбовете. Започна отнесено да го размотава. Чувстваше, че е важно да не мисли за какво точно беше дошла на дока. Ако се изправеше очи в очи с мисълта, можеше да загуби куража си.

На някакво подсъзнателно ниво знаеше, че студът на океана ще бъде също толкова непоносим, колкото жилещото усещане от нагорещената драконова люспа, и инстинктът щеше да я накара да се върне на брега. Ако обаче вържеше китките си, нямаше да е способна да плува и студът бързо щеше да замени болката с безчувственост. Помисли си, че може да отвори очи, докато се намира под водата. Обичаше размазаната тъмнина на водния свят.

Надвисналата мъгла започна да се вдига на изток и Харпър успя да види късче бледа синева. Почувства се пречистена и открита като това синьо небе. Чувстваше се добре. Започна да навива канапа около китките си.

Вятърът й донесе далечен вик.

Подвоуми се, но килна глава на една страна, за да слуша.

В единия край на малкия остров се намираше останка от едностайна къщичка. Само две от стените й още си бяха на мястото. Другите две бяха пропаднали заедно с покрива. Обгорени греди се преплитаха вътре.

Втора, по-малка постройка, барака за инструменти без прозорци — боядисана в зелено, с бяла врата — беше построена на едно пясъчно възвишение, което беше обърнато точно към Кемп Уиндъм. Покривът й беше от трева и задната стена преливаше в дюна, което я караше да изглежда като хобитска хралупа, прокопана в хълма. Една ламаринена тръба, която играеше ролята на комин, изпускаше струйка дим по цели дни и цели нощи, но Харпър беше наясно, че това не беше привлякло вниманието на никой от външния свят. Нямаше как да оглеждаш крайбрежието и да не видиш поне десетина извиващи се димни нишки като тази.

Коминът понесе ехото на напрегнат и далечен глас.

— Не! Не, няма! Не можеш! — викаше Пожарникаря. — Няма да се предаваш!

Сърцето й щракна като капан. За един ужасен миг имаше чувството, че говори на нея.

Разбира се, нямаше как да я види от вътрешността на бараката си. Мъжът нямаше никаква представа, че тя е там.

— Не направих ли всичко, което искаше? — изрева той, а вятърът сграбчи гласа му и го доведе при нея чрез някакъв перверзен номер на акустиката. — Не направих ли всичко, за което ме помоли? Не мислиш ли, че искам да се откажа? Но все още съм тук. Щом аз няма да си вървя, и ти няма да го направиш.

Харпър имаше чувството, че трябва да избяга — нямаше никакво право да чува това — но не можеше да помръдне. Яростта, която усети в гласа му, я прикова на място като кол.

В бараката се чу опустошителен метален тътен. Вратата се разклати. Тя стоеше безпомощно и наблюдаваше случващото се, надяваше се от дъното на душата си, че Пожарникаря няма да излезе навън и да я види.

Той не го стори и всичко приключи в този момент. Пушекът се издигаше спокойно от комина и се разтваряше бързо в мъглата. Вятърът брулеше жилавите стъбла на морската трева на острова.

Харпър се ослушваше, чакаше и наблюдаваше, докато не осъзна, че трепери от студа. Пусна канапа, който увиваше около китките си. Вятърът го сграбчи, надигна го във въздуха и го запрати в океана. Сви колене към гърдите си и ги прегърна, за да се стопли. Камъкът, който приличаше на череп на бебе, се забиваше болезнено в хълбока й, затова го извади от джоба си и го остави на ръба на пристана.

Прекалено близо до края. Камъкът се катурна. Пляс, додаде водата, когато го погълна.

Звукът беше толкова приятен, че Харпър пусна всички останали камъни, които беше събрала, един по един, само за да го чуе отново.

Норма Хийлд казваше, че има духове наоколо, духове, направени от пушек. Може би Джон крещеше на един от тях. Може би крещеше на сенките. Или на себе си.

Духовете пренасяха съобщения от отвъд, но не приличаха на добри слушатели. Джон звучеше толкова нещастен и наранен, че Харпър си помисли, че някой би трябвало да го слуша. Ако духовете не желаеха, тя щеше да го стори.

Джейкъб винаги мислеше, че знае какво е най-добро за нея, и ако сега се убиеше, просто щеше да докаже, че е бил прав. Това беше причината да продължава напред — за да му го начука. Сега, когато се беше разбудила, не мислеше, че трябва да му прости за оръжието.

Никой не я чу как се прибра в мазето на параклиса. Одеялата й миришеха на лагерен огън, но топлината им беше толкова приятна, че заспа за минути… и този път нямаше сънища.