Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (9)

1. Похищаването

И на Земята ми се беше налагало да убивам. От осемнайсет до двайсет години, в онази странна възраст, когато държавата ти дава в ръцете оръжие, но още не ти позволява да си купуваш водка, аз служих в десантните части. В огромната, до зъби въоръжена армия на държава, която вече не съществува…

Хвърляха ни там, където сградата на империята се рушеше твърде бързо и рискуваше да размаже жителите на горните етажи. И понякога, много рядко, там, където коренните обитатели на малките суверенни покрайнини ненужно бързо се заемаха да бесят „квартирантите“.

И досега подозирам, че в карабахските боеве всичките ми изстрели бяха пропускали целта. Но от онази страшна нощ в Бендери, когато за пръв път взех на прицел тичащите с оръжие в ръце фигури, в кръвта ми се бе вляло странно нечовешко умение.

Умението да убиваш… Умението да забравяш, че враговете ти са също хора като теб, със своя истина и своя вяра, сковани от железните окови на някаква заповед или на стоманените вериги на фанатизма. Умението да си представиш своите врагове като нехора, изроди, чуждопланетни завоеватели — каквито и да са, но не и братя по кръв, които живеят на същата тази Земя и под същото това небе.

Убитите от мен гвардейци не бяха земляни. Най-лесно ми беше да ги нарека извънземни нехора. Но кой знае защо, не можех да го направя и когато минавах покрай неподвижните тела, сърцето ми биеше безумно.

За пръв път в живота си бях убил не по заповед. Двама души бяха умрели, защото се бях осмелил да се влюбя в принцесата.

Нима любовта винаги се заплаща със смърт?

Тичах надолу по широкото стълбище, по прозрачните грапави стъпала, които светеха под краката ми. На тюркоазените стени висяха картини, които нямах време да разгледам. Зад притворените врати може и да се криеха асансьори, които нямах време да търся. „Надолу, надолу“ — шумолеше целеуказателят.

Надолу…

Стълбището свърши в кръгла зала с прозрачен куполен покрив. През купола светеше слънцето, което отдавна се бе скрило зад хоризонта.

— Наляво…

Високата дървена врата бе затворена. Потъмнелите от времето крила бяха покрити с ажурна резба.

— Напред…

Извадих меча от ножницата. С два удара разсякох крилата. Бутнах вратата — тя тежко падна напред. Тесен полутъмен коридор. Борещи се с мъглата факли на стената — вероятно фалшиви, въпреки сладкия мирис на смолисто дърво. И неподвижни фигури в края на коридора.

— Напред…

Извадих от калъфа плоскостен диск. Извиках:

— Вървете си! Не искам да ви убивам!

В отговор видях заслепяващия пламък на наточващи се мечове.

Метнах диска и свалих от колана още два. Но те не ми потрябваха. Гвардейците на Шорей не смятаха да се превръщат в живи мишени на импровизираното стрелбище. В стените с трясък се отвориха врати и гвардейците изчезнаха, взимайки убития със себе си. Затичах се по коридора. Той завършваше с още една врата от тъмно резбовано дърво.

— Резервният изход от гостната зала на принцесата — съобщи целеуказателят.

Кой знае защо, не тръгнах да посичам тази врата. Докоснах управляващите сензори и включих комбинезона в режим на мускулно подсилване. И натиснах вратата с рамо.

Дебелото дърво изпращя като гнил шперплат. Изкривените крила се разтвориха.

Прехвърлих меча в лявата си ръка и влязох през разбитата врата.

Гостната зала на принцесата се оказа не твърде голяма. Двайсет на трийсет метра, ако не и по-малко, не твърде висок таван, стени с ламперия от тъмно дърво. Най-обикновени тесни прозорци, през които не надничаше фалшивото слънце. Дълги тъмнопурпурни завеси. А в центъра на залата — странна сияеща скулптура, която напомняше на застинал за миг фонтан. Нещо средно между ледени и кристални струи, които проблясваха с мека оранжева светлина.

Бавно заобиколих оригиналния светилник. В залата не се виждаха други врати. И целеуказателят мълчеше. Накъде да вървя сега?

Опрях гръб на огромната мраморна чаша на „фонтана“ и се огледах объркано. И застинах, щом зърнах застаналата до прозореца фигура.

Тя стоеше абсолютно неподвижно, облечена с тъмночервена рокля, която се сливаше със завесите. Ето защо не я бях забелязал по-рано. Само бледите искри на диаманти проблясваха върху роклята, върху тънките голи ръце, върху разпуснатите, прибрани под златиста диадема коси.

Момичето беше пораснало.

Принцесата беше станала възрастна.

Спогледахме се мълчаливо. Струваше ми се, че принцесата търси в мен познати черти — опитваше се да си спомни с напрегнато лице. После то се отпусна.

— Гвардейците на Шорей взеха да си позволяват твърде много — рече тя с мек, но властен глас. — Вън оттук.

Проклетият трофеен комбинезон…

Свалих от главата си тънкия плат на качулката. Пригладих с длан косата си. И казах:

— В мен може да се влюбват, принцесо.

Тя се приближи към мен. Бавно, сякаш бе готова всяка секунда да отскочи назад. Каза тихо:

— Не те очаквах днес…

— И Шорей не ме очакваше…

— Вярвах, че ще успееш да се промъкнеш.

— Ти ме повика, принцесо. И аз дойдох.

Тъмносини очи на овално, покрито с лек загар лице. Кестеняви коси, покриващи голите рамене. Тъжна усмивка. Веднага те познах, принцесо. А ти мен — не. И то съвсем не заради черния вражески комбинезон.

— Имаш ли план за действие?

— Иначе нямаше да успея да се добера до двореца, принцесо.

— С колко време разполагаме?

Позволих си да се усмихна.

— Минус една минута.

— Значи ще бъде минус две. Трябва да се приготвя за път.

В тясна прилепнала рокля, която стига до пода, далеч не може да се избяга. Кимнах с разбиране. А принцесата протегна ръка:

— Нож.

Измъкнах кинжала от колана си и й го подадох предпазливо, с дръжката напред. Без да повишава глас, принцесата каза:

— Дила, костюма за фехтовка. Веднага.

С едно бързо движение тя разпори кадифения плат на роклята. И отсече:

— Обърни се. Тази рокля се съблича твърде дълго.

Обърнах се към светещия фонтан и отпуснах ръка върху дръжката на пистолета. Всяка секунда тук можеха да нахълтат… Зад гърба ми шумолеше свличащият се на пода плат. Случващото се ми изглеждаше като сън, като сцена от театър на абсурда.

Една от дървените плоскости на стената безшумно се отдръпна и се показа скрита врата. На прага й се появи девойка на около двайсетина години, облечена в строг син костюм, която носеше голям оранжев пакет. Щом ме зърна, момичето замръзна. После погледът й се премести върху принцесата, която стоеше зад гърба ми — и тя леко извика.

— Не е моментът да се спазва етикетът, Дила — рече тихо принцесата. — Помогни ми да се облека.

— Но…

— Това е Лордът от планетата Земя, моят годеник. По-бързо, Дила!

Момичето отхвърли колебанията си и мина покрай мен, като междувременно вадеше от пакета комбинезон, който приличаше на моя, но беше оранжев и с по-малки размери.

За около минутка зад гърба ми се разнасяше тих шум. После принцесата извика:

— Лорде!

В гласа й се смесваха ужас и отчаяние. Обърнах се, но недостатъчно бързо.

Полуголата принцеса припряно закопчаваше комбинезона. През прореза му проблясваше златиста гола плът. А през отворената в стената врата изскачаха черните фигури на гвардейци с плоскости мечове в ръце. Погледът ми се премрежи от наточващите проблясъци. Преди да успея да реагирам, един от гвардейците замахна с ръка и в рамото ми се заби нож.

Ернадо не ми беше споменал нищо за плоскостните ножове. Но те съществуваха — и сега един от тях бавно изпадаше от раната ми. Сякаш клещи стиснаха рамото ми — комбинезонът се втвърди и скова поразеното място.

Нямаше време да мисля за болката, да оценявам сериозността на нараняването. Натиснах спусъка на пистолета и описах с дулото му къса дъга.

Ветрило от сребристи дискове покри атакуващата верига. Въздухът се изпълни с хор от треперещи от болка гласове. Част от гвардейците изпопадаха на земята, но петима продължиха да тичат напред, като прескачаха ранените и убитите.

Стрелях отново. Пистолетът изплю плоскостен диск и един от гвардейците падна. Беззвучно — дискът премина през лицето му и за части от секундата превърна мозъка му в безформена каша.

Но следващ изстрел не последва. Пълнителят бе свършил, пистолетът се бе превърнал в безполезно парче метал. Нямаше време за презареждане.

С дясната ръка измъкнах меча иззад гърба си. Опитах се да достигна втория, но не успях. Болката в раненото рамо не беше силна, но комбинезонът продължаваше да сковава движенията му.

Следващите секунди се превърнаха в калейдоскоп от разменяни удари и лъжливи движения. Отстъпвах под дружния напор на четиримата въоръжени професионалисти.

Вероятно единствено объркването от гибелта на другарите им попречи да ме довършат още в първите секунди на битката. С най-елементарни прийоми успях да разсека меча на най-яростно нападащия ме гвардеец и леко да засегна китката на друг. Но дори това не можа напълно да ги извади от строя. Скоро гърбът ми вече бе притиснат към стената и аз отчаяно парирах ударите.

Помощта пристигна неочаквано. След като ме бяха отдалечили от принцесата и Дила, гвардейците, изглежда, бяха забравили за съществуването им. И напразно.

Принцесата бе вдигнала от пода меча на един от убитите гвардейци и нападна останалите в гръб. Още първият й удар се оказа смъртоносен за ранения от мен гвардеец. С крайчеца на съзнанието си отбелязах, че принцесата го е ударила с нарочно ненаточен меч, достатъчно остър, за да разсече комбинезона, но твърде дебел, за да могат да се сраснат разсечените краища на плата. Възползвах се от секундното объркване и довърших още двама, като също използвах нарочно затъпен меч. Принцесата заби в гърба на последния, който се опита да се скрие зад вратата, падналия от моята рана кинжал. Гвардеецът избяга със залитане и със стърчаща от гърба дръжка на ножа, като заплиташе крака.

Дила клечеше на пода, скрила лицето си в длани. Сред осакатените, неподвижни тела слабо стенеха двама или трима ранени. Двамата с принцесата се гледахме безмълвно. В яркооранжевия комбинезон, с плоскостен меч в ръка, тя изобщо не приличаше на предишната девойка с дълга бална рокля и плавни, меки движения. Впрочем още по-малко приличаше на момичето от нощния парк.

— Как успя да ги убиеш всичките? — попита най-накрая принцесата.

— Пистолетът стреля с плоскостни дискове.

— Не съм чувала за такова оръжие.

— Това е мое… изобретение.

— В теб наистина си струва да се влюбиш. — На устните на принцесата внезапно потрепна познатата усмивка. Сякаш наоколо нямаше мъртви врагове, сякаш нямаше да се появят нови живи. — Как е ръката ти?

В рамото ми тлееше пареща тъпа болка. Но мускулите ми се движеха, аз отново владеех лявата си ръка.

— Не е моментът да мислим за нея, принцесо.

— Прав си. Накъде трябва да вървим?

— Към пистите за излитане.

В сините очи на принцесата проблесна изненада.

— Полето продължава да действа, няма да успеем да излетим.

— Знам.

— Добре — сви рамене принцесата. И каза, като очевидно вече не говореше на мен: — До всички, които са предани на Тар. До всички… — тя се запъна, но продължи: — … които са останали верни на императора. Напускам двореца заедно със земния Лорд, моя законен годеник. Всички, които могат да ни помогнат — помогнете. Речеви комуникатор — самоунищожение. Три — седемнайсет, А-Д.

Част от дървената ламперия под самия таван изригна и се разпадна.

— Слугите правят всичко, което им е по силите — обясни принцесата. — Но няма да мога да ги призова отново. Командният комуникатор беше настроен на моя глас, можеха да ни проследят от пулта, наложи се да го унищожа. Вървете след мен, Лорде.

Минахме покрай плачещата Дила и принцесата рече отсечено:

— Заповедта се отнася и до теб. Доубий ранените и задръж онези, които тръгнат след нас.

После се обърна към и мен и добави, сякаш в опит да се извини:

— Рядко й се е случвало да се сблъсква със смъртта. Но въпреки това Шорей ще съжалява, че е оставил моите слуги живи.

Гърдите ме стегнаха. Не бива така да се пращат хора на смърт. Никой няма такова право.

Дори принцесата.

С леко докосване на стената принцесата отвори още една скрита врата и обясни:

— Това е най-краткият и безопасен път. Можеш ли да тичаш?

Кимнах. И двамата побягнахме по коридор, който по никакъв начин не се различаваше от предишния, със същите такива „факли“ по стените. Пътьом заредих пистолета с втория и последен пълнител. Трябваше да направим повече малки дискове, но кой да знае, че те ще се окажат толкова ефективни…

Принцесата тичаше леко и свободно, сякаш плоскостният меч в ръката й изобщо не й пречеше. Без ножница беше невъзможно да го затъкне в колана си.

— Шокира ли те моята заповед? — неочаквано попита принцесата.

— Да — отвърнах кратко аз. Коридорът плавно се огъна, появи се забележим наклон надолу. Вече се тичаше по-лесно.

— Техен дълг е да се сражават за мен — отсече твърдо принцесата. — Не само ти си готов да рискуваш живота си. Знаеш ли, имаме една поговорка…

— Знам — рязко я прекъснах аз. — За принцесата си струва да умреш.

— Съгласен ли си с това?

— Не — неочаквано дори за самия мен отвърнах аз. — Разбира се, че не.

Без да се наговаряме, спряхме едновременно. Принцесата ме попита тихо:

— Тогава защо си тук, Лорде? Защо дойде?

— Защото за любовта си струва да умреш — въздъхнах аз. — Защото те обичам.

Хванах я за раменете и я привлякох към себе си. Погледнах я в очите. Продължих да говоря, макар да чувствах, че казвам излишни неща, но вече не можех да се спра:

— А може и да не обичам теб. Онова момиче, което ме питаше дали може да се влюбват в мен. Което още не можеше да заповядва на своята връстница да доубие ранените. Което ме нарече силен и смел — и ме накара да стана такъв. Спасявам ето това момиче, което още живее в теб. Заради нея мога да умра…

Целунах я по плътно стиснатите устни. Едно докосване — така биват целувани спящите. И за миг лицето й потрепна, отпусна се, превърна се в лицето на уплашеното момиче от нощния парк. Само за миг…

— Трябва да побързаме, принцесо — казах аз, задъхан от излелите се от гърлото ми думи. — Трябва да побързаме.

И ние продължихме да тичаме нататък — без да кажем нито дума, сякаш бяхме забравили за случилото се. Тя си оставаше момичето от моите мечти — принцесата от чуждия, далечен свят. И никой не беше виновен, че мечтата ми не отговаряше на действителността.

Коридорът завършваше с широка метална врата. На мястото, където се съединяваше с касата, се виждаха груби следи от заваряване. Там, където преди се бе намирала ключалката, бе останало черно прогоряло петно.

— Сечи — нареди принцесата.

Аз вдигнах плоскостния меч и с четири удара разбих вратата.