Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (53)

8. Подарък на приятел

Дяволската звезда вече не се отличаваше от която и да е друга звезда на небето на Клен. И отдаваше топлина не повече от която и да е друга звезда. Въздухът изстиваше бързо, както зиме в гората изстива налятият от термоса чай…

Странно, но „операцията“, която Отчуждените бяха извършили върху мен, имаше забавен страничен ефект — подобряване на паметта. Припомних си онова, за което не се бях сещал от много години — смешните детски драми по улиците на нощна Алма-Ата, неприветливата казарма в тренировъчния лагер, Кавказ, Молдова, бетеерите с набързо надраскани надписи „Миротворчески сили СНД“.

Спомнях си двайсети век. Докато съсредоточено бродех по каменистата, покрита със скреж равнина, си мислех за младостта. Смешно — до този ден се бях смятал за млад. Сега разбрах, че съм остарял.

Младостта си беше отишла заедно с любовта.

Отчуждените ми бяха помогнали да стана възрастен — или да се състаря, което по принцип е едно и също. Човек има само две състояния — младост и старост. Като при онези химически съединения, които преминават от твърдо състояние в газообразно, пропускайки стадия на втечняване.

Понякога само нелепото сравнение може да бъде вярно.

Когато студът стана непоносим, включих терморегулацията на комбинезона. Не знаех колко дълго ще издържат батериите и колко време ще прекарам тук. А нямах намерение да използвам пръстена, за да се върна на Тар.

Тунелният хиперпреход бе пътуване в безвремието. В света на Отчуждените. Не исках да им давам още една възможност да ми „помогнат“. По-добре беше да умра, отколкото да позволя на всемогъщи нехора да се окопаят в съзнанието ми и да преработят разума ми.

Трябваше ми кораб, за да се върна у дома. Хиперзвездолетът излизаше от реалния свят в петизмерното пространство, но не пресичаше границата между времето и безвремието. В него бях защитен от влиянието на Отчуждените. Но от какво?

Може би от всемогъществото и всезнанието им? Отчуждените не проявяват активност в нашия свят, защото това е нелепо. Всичко вече е завършило и намесата в събитията е като да се разиграва отново отдавна изиграна шахматна партия. Но в техния свят, в света без време и пространство, все още нищо не е ясно. Събитията още не са се случили, играта продължава. И трудно можеш да избягаш от изкушението да направиш ход.

Може би това означава, че все още имах шанс да победя?

Усещах, че нагаждам непознатата логика на непознатите същества към рамките на човешките понятия и надежди. Че разсъждавам наивно и фалшиво.

Но иначе нямаше да ми останат сили за борба.

 

 

… На покритите с ледена коричка, вкаменени дървета се натъкнах, когато вече не можех да различавам пътя. Пък и накъде бях тръгнал? Тъмнината и бавно падащите снежни парцали превръщаха пътуването през нощта в кошмарен сън. Дори не успях да разбера веднага, че изумително еднаквите цилиндрични камъни, които прекрачвах, са паднали стволове. После се сражавах със замръзналата закопчалка на кобура, докато се опитвах да измъкна лазерния пистолет. Пръстите в раздулите се ръкавици едва се сгъваха — комбинезонът не беше приспособен за студове от минус четирийсет градуса по Целзий.

Насечените с лазерния лъч дърва струпах на купчина. После си спомних с неволна ирония как бях разпалил огъня край Байкал и започнах да ги паля с бластера. Над кладата се вдигаше пара. След около пет минути се появи пламък.

Настаних се, свалих ръкавиците, протегнах ръце над огъня, изключих терморежима на комбинезона. Огънят щеше да ме стопли… докато кислородът наоколо не започнеше да се превръща в течност. Интересно дали щеше да стане точно така? Доколкото си спомнях, въздухът на Клен не замръзва навсякъде, а само в северните ширини.

Ако знаех къде съм се озовал, на екватора или на полюса…

Студът стягаше все по-силно. Стана съвсем тъмно — звездите леко помръкнаха. При движението си в орбита планетата Клен влезе в прашен облак. Ако се взреш напрегнато в небето, може да видиш мъничките искрици на микрометеоритите, които изгарят в атмосферата. Точно този прашен облак, който екранира планетата от звездите, бе причината за ужасния спад на температурите.

Замърсена орбита, която се простира в гигантска елипса от Дяволската звезда до невидимия й спътник — Тъмната звезда. Безумно разнообразие от флора и фауна в редките оазиси насред безкрайните пустини. Планета на воини — Клен. Ако не съществуваше, Клен си струваше да бъде измислен. Може би точно така бяха постъпили Сеячите. Готвеха отлична армия за борба срещу фангите.

Но армията щеше да изгуби — иначе фангите нямаше да имат потомци-Отчуждени.

От огъня полъхваше топлина, протегнатите ми към пламъците ръце и крака трудно издържаха на горещината. Но в гърба ми дишаха ледените пустини на Клен. Ако не беше комбинезонът да преразпределя топлината, щях да се превърна в овъглена от едната страна шушулка. Клен — свят на смъртта.

Погледнах нагоре, над бледите пламъци на огъня. Въздухът бе чист и прозрачен, цялата влага отдавна бе замръзнала и нападала под формата на сняг. В проблясващото с хиляди мънички метеорити небе пламтеше ярка точка — скритата зад защитно поле бойна станция, една от онези, които бяха унищожили кораба на Нес. За детекторите й беше фасулска работа да засекат човека в равнината. Несъмнено ме следяха от момента на появата ми на Клен, но не бързаха да се показват.

И аз не бързах да викам помощ. Слава на Сеячите, общуването ми с Клен ми помогна да разбера народа му. Кленийците можеха да унищожат, без да се замислят, неканения гост, който търсеше помощ. Но пък самотникът, който се опитваше да оцелее на планетата им, не можеше да не предизвика любопитство.

Не се изненадах, когато в черното небе като призрак изникна силует, който се движеше бързо.

Разсеяно наблюдавах приближаващия се флайър и се опитвах да си спомня Клен. Думите и интонацията му, външността и мимиката. Той ми беше приятел, това го помнех. Но не помнех какво е това приятел.

Отчуждените ме бяха лишили от всичко — и от любов, и от приятелство.

Флайърът се спусна на десетина метра от мен. Доколкото можех да видя, той беше стандартен модел — само на късите му криле уродливо изпъкваха допълнителни двигатели. Не бе лесно да се лети в атмосферата на Клен.

Като продължавах да грея ръцете си на огъня, аз разглеждах прозрачната кабина на флайъра. На смътната светлина от приборите в седалката тъмнееше застинала фигура. Ритнах с крак още една цепеница. Свалих от колана манерката — съдържанието й сигурно бе замръзнало — и я поставих до огъня.

Капакът на кабината бавно се повдигна. Пилотът на флайъра остана неподвижен още миг, след което с неуловимо бързо движение изскочи навън.

Първото, което се наби на очи — клениецът бе полуоблечен. Къси свободни панталони, леко пуловерче, само на краката — обувки, които далечно напомняха за земните. Внезапно си спомних, че когато върху кожата на клениеца попадне течен азот, тя се покрива с черна топлоизолираща лента — продукт на мутиралите потни жлези.

Но клениецът, който седна срещу мен край огъня, имаше светла кожа. Докато…

— Ти момче или момиче си? — попитах аз. Клениецът изглеждаше съвсем млад. Той помълча секунда, след което отговори:

— Момиче.

Усмихнах се и взех манерката, в която вече се плискаше вода. Отпих от нея и попитах седящото край огъня момиче — най-обикновено, късо подстригано, с още плоски като на момче гърди момиче от планетата Клен:

— Изпратили са теб, защото ме смятат за толкова безпомощен?

Момичето поклати глава. Отговори, като подбираше внимателно думите — едва ли й се налагаше често да говори на стандартен:

— Изпратиха ме, защото шансовете ни да оцелеем в двубой са еднакви. Това е знак на уважение, ти се държа добре на Клен.

— Разбирам — отвърнах сериозно аз. — Как да те наричам?

— Клен.

— Ами да, аз съм потенциален враг. Слушай, Клен, трябва да намеря Дома Алер. Ще им отдам кръвта си.

Нещо се промени в лицето на момичето. Дори семейството Алер-Ил да беше враг на нейния дом, тя пак щеше да е задължена да ме отведе при старейшината Алер. Бях се оставил на милостта на един от родовете на Клен, а случаен човек нямаше как да знае името на семейството.

— Ти си на земята на Дома Алер.

— Тогава ми помогни… — замълчах. Ако се намирах на земята на Алер, значи ме посрещаше и член на семейството. Мълчаливо свалих ножницата и кобура, пресегнах се над огъня и подадох оръжието на момичето. Езиците на пламъците галеха тъканта на комбинезона.

За минута момичето остана неподвижно, сякаш очакваше, че ще отдръпна ръката си. После взе оръжията. Огънят докосна ръкавите на пуловерчето и радостно прескочи върху тях. Замириса на изгоряла вълна.

— Защо търсиш Дома Алер? — попита момичето.

— Имам дълг от двеста години. Знам как протекоха последните минути на Алер-Ил.

— Кой си ти? — Ръкавите на пуловера изгоряха до лактите; тлеещите нишки се поклащаха, догаряйки. Пламъкът блъскаше безсилно момичето по ръцете.

— Лордът от планетата Земя. Сергей, капитан на „Тера“, който спаси Алер-Ил в Космоса.

— Ако лъжеш…

— Смъртта ми ще бъде страховита. Знам, момиче. Аз съм Сергей от Земята.

— Ще проверя — каза момичето, без да отдръпва ръцете си.

„Как?“, искаше ми се да попитам. И не успях. Светът се завъртя около мен, краката ми бяха обзети от слабост. Разбрах, че падам, и с последни усилия успях да се отдръпна от горящите цепеници, които се приближаваха към лицето ми…

Тъмнина.

И лека болка, а може би не беше болка, а просто тръпки, сякаш в главата ми вибрираше тежка като олово нишка. И нечии пръсти, които шаваха през самите ми очи, умело развиваха нишката на паметта.

Светлина.

 

 

— Пий — каза момичето.

Във флайъра беше топло. Или поне беше над нулата по Целзий; когато навън вали дъжд от течен въглероден диоксид, това хич не е зле.

Взех подадената ми чаша с прозрачна течност, отпих и застинах.

— Твърде силно? — със съчувствие попита момичето.

— Не — прошепнах аз. — Просто… не съм и предполагал, че може да има спирт с повече от деветдесет и осем градуса…

— Тук са сто — сериозно съобщи кленийката. — Молекулярно свързаната вода е извлечена чрез специални способи… добавени са подправки и захар на кристали.

На кленийците винаги им е липсвало чувство за хумор. Но очевидно с алкохола бе точно обратното.

— Съобщих на Дома, очакват ни. Дъждът ще спре след около двайсет или двайсет и пет минути, пътуването ще отнеме още седем. Опасно е да се лети, докато вали.

Момичето изглеждаше ужасно сериозно. Или положението ми все още оставаше неясно, или тя бе допуснала някаква грешка, като общуваше с мен.

— Как се казваш? — отново попитах аз. Кленийката не се различаваше от обикновена земна тийнейджърка, само овъглените ръкави на пуловера напомняха, че кожата й издържа на огън… а и стичащият се по покрива на флайъра течен газ нямаше да я повреди. — Или аз все още съм враг и не бива да научавам името ти?

— Не си враг. Домът ни ти е задължен за всичко — преди двеста години ти си съобщил на Клен, че Алер-Ил е изпълнил дълга си. Заклел си се, че атаката му ти е спасила живота — и е позволила по-късно Белият рейдър да бъде победен. Като си му отстъпил честта за победата, ти си позволил на семейството ни да продължи да съществува. Ти си приятел. Трябва да станеш член на семейството и да влезеш в Дома Алер като равен сред равни.

Напрегнах се. Припомних си нещо от разказите на Клен-Алер-Ил. За това как влизат в семейството онези, които не принадлежат към рода… Може пък оттогава ритуалът да се е променил?

— Казвам се Алер-Тер — рече момичето и свали пуловера. Под него нямаше нищо — нито тениска, нито сутиен. А за моя изненада последният изобщо не беше излишен — полуразсъблечена, тя изглеждаше по-голяма… Глупости. Просто умът ми си търсеше оправдание. Ритуалът по приемането в семейството на Клен не се беше променил. Добре че за удостоверяването на самоличността ми не бяха изпратили някой от братята на Тер… или баща й.

— Аз съм млада — междувременно ме уведоми тя. Лицето й беше сериозно и тържествено — като на ученичка, която благодари на учителя си на някаква тържествена вечеря. — Познала съм всички мъже в Дома и мога да бъда жена в семейството. Ти имаш правото да станеш равен в Дома Алер.

Първото ми желание беше да попитам дали не мога да стана равен в семейство Алер с помощта на по-възрастна жена. За щастие, си спомних думите на Клен…

„Човек не получава автоматично правото да избере семейството, в което се е родил. Не може и да се избира човекът, който те приема в новото семейство. Който и да е той, дали семейството е по-добро, или по-лошо — ти си в него.“

— Искам да стана равен в Дома Алер — казах аз и осъзнах, че съм напълно искрен. Оставих на пода в кабината чашата със стоградусов спирт, разтворих ципа на комбинезона. Тер докосна сензорите на пулта и облегалките на седалките меко се отпуснаха назад. Тя остави изгорелия си пуловер върху панела с приборите — движението й изглеждаше напълно неволно, но незнайно защо, пуловерът покри оптическия датчик на видеофона. Усмихнах се с благодарност.

Кожата й беше мека и топла — нормална човешка кожа, не броня. Устните — неопитни, детски.

Последните капки въглероден двуокис барабаняха по кабината на флайъра.

— Всичко както трябва ли е? — попитах аз Тер и тя не отговори, защото аз и без това сам виждах — всичко бе както трябва.

Влязох в семейство Алер.

 

 

— Сега ти си свой — каза Тер, докато си разресваше косата. — Брат.

— Брат ли? — Лежах на отпуснатата седалка и наблюдавах момичето. Зрелището беше приятно. Особено ако не обръщаш внимание на гребена в ръката й — тънките стоманени зъбци бяха остри като бръснач. Гребен-кинжал. Вероятно при кленийците и четките за зъби бяха с взривател.

— Брат, баща, син, приятел. Както ти се иска. Мой-близък-от-мъжки-пол. Рес-Ор-Миен.

— По-добре ме наричай приятел. Думата е по-точна.

— Добре. Ти вече не си гост и не си онзи, на когото сме задължени. Ти си един от нас. Значи трябва да чуеш и онова, което ти е неприятно.

Намръщих се:

— За какво говориш, Тер?

— За теб. Разгледах паметта ти, разбираш ли?

— Разбира се.

— Фангът, когото пусна, казваше истината. Някой — може би Отчуждените — те е лишил от любов и приятелство.

— Глупости. Обичам Тери… и съм приятел на Ернадо, Ланс, Клен… тоест Алер-Ил.

Нещо в думите ми не прозвуча както трябва. Звучеше заучено. Две плюс две — четири.

— Не, приятел. Не се заблуждавай. Помниш любовта и дружбата — това е така. Паметта е останала. Но кажи ми — какъв беше за теб Алер-Ил допреди час? Приятел, загинал заради теб? Или ключ за достъп до Дома Алер, възможност да получиш помощта на планетата Клен?

Не отговорих.

— Ти… — Тер се усмихна леко, — наруши два обичая на своя свят… свои собствени, което е по-важното. Измени на съпругата си — прави секс с непълнолетна. Термините правилни ли са?

— Измяната на съпругата не е чак такова престъпление според нашите разбирания. А възрастта ти вече не е забранена за секс… на Земята.

Тер кимна спокойно.

— Разбира се. Но това бяха твои забрани, разбираш ли? Лично табу.

— Та аз бях принуден… — промърморих и отместих поглед. — За да вляза в Дома.

— Приятел, радвам се, че си в семейството. Но Клен отдавна не е същият като преди. Ние уважаваме чуждите обичаи. Да, нямаше да влезеш в Дома Алер. Но ние ти дължим всичко — името, Дома, семейството, честта си. Заради теб бихме построили дворец на повърхността… или бихме ти дали целия Дом, а самите ние ще се преместим в нов. Бихме ти дали кораб и охрана… всичко необходимо. Може да се съвместят всякакви култури — стига да пожелаеш да го направиш. Нямах съмнения, че ще се откажеш да влезеш в семейството.

Мълчах. Нямаше какво да кажа на това момиче — логично и разсъдливо като робот. Силно и честно като робот.

— Приятел, искам да ти помогна.

Погледнах Тер. Тя седеше пред мен — полуоблечена, симпатична, моето вечно — от сега нататък — проклятие и позор.

— С какво да ти помогна, кажи? Ти си по-голям и по-силен, ти си ранен…

Ранен? Ами да. Ранен в главата. В съвестта.

— Вече няма дълг, ти си в семейството. Но дълг имаше — аз помня. Детските ми приказки бяха за Алер-Ил и Сергей, които победили Белия рейдър и спасили света на Сеячите.

— За какво говориш, момиче? — прошепнах аз. — Ние победихме Рейдъра, защото той застрашаваше моя свят — Земята от двайсети век. Света на Сеячите. Как може да го обичаш? Те ви донесоха само страдание.

— Те ни дадоха живот, брат… приятел.

— Живот-страдание, живот-кошмар. В свят, където не може да се живее…

— Ние живеем.

— Живот в мъки, смърт в бой, детство без невинност…

— Живот. Смърт. Детство.

Тер ме улови за ръката. Нежно докосване, но сега вече не можех да забравя какво има под тази кожа — силициев слой, твърд като титан.

— Приятел Сергей, твоят свят е дал живот на всички нас. На Клен, Еррга, Тар, Фаа, Уне-Кор, Бемен… на всички светове в галактиката. Не е важно по каква причина: майката може да роди дете, без да мисли за щастието му. Но въпреки това си остава майка. Ние всички сме задължени на Земята. Не само Клен, всички хроноколонии — дори на Земята да ни презират. Майката може да не обича децата си, но си остава майка.

— Тер, изобщо не ми помагаш. Само ако…

— Какво? Искам да помогна. Гордея се със семейството си — защото ти беше приятел на Алер-Ил. Дори си избрах име, което да ти е близко — името на твоята Любима-От-Женски-Пол. На нас ни е чуждо такова еднообразие, но аз й завиждам.

Затворих очи. Глупак. Дори не бях забелязал приликата в имената. Тер. Тери. Прости ми, Тер, че бях твоят идеал. Прости ми, Тери, че забравих любовта.

— Тер… ти можеш да четеш мисли. Знаеш, че съвсем доскоро Алер-Ил ми беше приятел, а Тери — любима…

— Знам.

— Върни ми онова, което ми отнеха другите. Върни ми любовта и приятелството. Върни ми онова, което бях.

Страхувах се да я погледна, защото знаех какъв ще бъде отговорът.

— Сергей… Мога да си играя с паметта ти като с шепа сняг. Мога да чупя бариери като шушулки. Но в твоя ум няма бариера, а дупка. Откъснати са части от разума ти. Ако сложа вътре друг модел чувства, той няма да бъде твоят. Аз не съм землянка… не съм мъж… не съм ти.

— Как ще живея сега, Тер?

Думите заседнаха в гърлото ми. Защо питах, каква мъдрост очаквах да чуя от малкото момиче, нищо че можеше да си „играе с паметта“?

— Лишили са те от приятели и любима, брат. Онези, които са го направили, са по-силни от който и да е човек. Но изгорялата книга може да се напише наново, битката може да се разиграе наново, може да се построи отново разрушеният дом. Важното е да се живее. Ти помниш какъв си бил — паметта ще ти помогне.

— Благодаря, Тер. Ще се опитам.

Не чувствах вяра — само благодарност. Признателност, благодарност, вина — всичко онова, което често предшества любовта.

Вероятно щях да обичам отново. Но не биваше да обичам Тер — прости ми, момиче от Клен, което се опитваше да мисли като землянка. Трябваше да заобичам Тери. Защото никога не си позволявах да се унижавам, да се лишавам от онова, което считах за свое. Аз съм такъв, какъвто съм, с всичко добро и лошо, което е смесено в душата ми. Аз съм като Дома на Клен, неделим. И не е работа на всемогъщите Отчуждени да ми помагат да „стана по-добър“.

— Ще летим ли към Дома? — попита Тер.

— Почакай — помолих я аз, без да отварям очи. — Три минути, Тер.

Привлякох я към себе си, отпуснах глава на коленете й — твърди като стомана, но миг по-късно вече меки, живи.

— Благодаря ти, че можеш да бъдеш такава, Тер — прошепнах. — Позволи ми да те запомня.