Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лорд с планеты Земля, –1996 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Фея Моргана (2018)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лордът от планетата Земя

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Дедракс

Излязла от печат: април 2018

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-2601-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5621

История

  1. — Добавяне

4. Отново Тар

В орбита около Тар ни посрещна ескорт от десет кораба. Бяхме включили видеокуба и сега наблюдавахме как наоколо се образува сфера от съпровождащите кораби.

— Тери, сигурна ли си, че на Тар ще се радват на завръщането ни? — попитах аз.

Принцесата ме погледна някак отчуждено.

— Регентът твърди, че Тар е верен. Достатъчно е да докажа, че наистина съм принцеса Тери Тар, изчезнала преди двеста години. Други претенденти няма.

— А самият регент?

— Той не принадлежи към императорския дом. Няма никой друг, който да претендира за трона… освен мен.

— Какво пък — прегърнах я през раменете. — Тогава всичко… Тери!

В очите на принцесата се забелязваше страх. Добре прикрит — но двамата бяхме живели доста време заедно, за да се научим да се разбираме един друг.

— Страхуваш се?

— Да.

Безумната мисъл едва не ме накара да се отдръпна. Сеячите са способни да създадат двойник, неразличим от оригинала. Ако Тери… Стиснах зъби. Дори не биваше да си помислям за това. До мен бе Тери Тар, моята съпруга, моята принцеса.

— Сергей, аз съм си аз — каза тихо Тери. — Честна дума. Поне ти ми вярваш, нали?

Кимнах.

— Разбираш ли, проверката се извършва по древен ритуал от онези времена, когато все още не е имало генетична идентификация. За изпитанието на претендента се използва комплекс антигени… тъй нареченият А-седем.

— Какво е това?

— Всеки император на Тар дава в медицинските лаборатории кръв, от която отделят няколко антигенни групи, предаващи се по наследство. Ако този реактив бъде вкаран в децата на императора, няма да се случи нищо. Човек с чужда кръв ще умре, и то от мъчителна смърт. В мен ще вкарат антигените на седем от последните императори на Тар — татко, дядо, прадядо…

— И какво? — Все още не можех да разбера. — Та ти си законна дъщеря!

— За своя баща съм сигурна… почти. — Тери прехапа устна. — А що се отнася до останалите… Земните крале и кралици винаги ли са били верни един на друг?

— Не повече от обикновените хора — прошепнах аз. — Ето каква била работата… Глупости! Та ти не може да си виновна за изневярата на някой от предците си!

— Аз съм принцеса. Отговарям за честта на династията — отвърна просто Тери. — Може всичко да мине нормално. Сеячите изчислиха шансовете ми — осемдесет и два процента, ако се съди по съществуващите исторически данни. Четири към едно, дори повече…

— Тери, така няма да стане. — Погледнах към видеокуба. Долу вече се виждаше Счупеният зъб с познатите дворци на върха. — Ще поискаме друга проверка, генетична. Нека се уверят, че ти си си ти и край с тая работа.

— Сергей, монархията стъпва върху едно — върху традициите. Ако промениш дори един ритуал, всичко ще рухне. Разбираш ли?

Кимнах. Тери беше права, разбира се. Не биваше да се променя ритуалът на проверката.

— Нима няма никакви противоотрови, антитела, лекарства? Сеячите биха могли да подберат нещо, това е в техен интерес!

— Ще ме проверят за наличието на лекарствени препарати в кръвта. Това също е традиция. Но тя се прилага на много високо ниво, чрез дистанционно молекулярно сканиране.

— Тогава отлитаме за Сомат. Тери, няма да ти позволя да играеш в тази лотария!

Думите ми прозвучаха жалостиво. И заповедният тон не ми се получи. Нямах в рода си царствени предци.

— Сергей, тук не си в правото си да ми заповядваш. Извинявай.

Как ми се падна да се влюбя в принцеса! Гледах седящата до мен Тери. Момичето, което беше пожертвало всичко заради мен — или заради любовта ми. Моята жена, която бе отишла с мен в доброволно изгнание на мъртва планета. Която никога не спореше с мен — колкото и трудно или самотно да ни беше. Която ме поддържаше, когато за пореден път изпадах в мрачно настроение. Никога не си спомняше за разкоша на Тар. Нито веднъж не ми напомни, че заради мен фактически се бе отрекла от родителите си. Аз бях неин съпруг, любовник, приятел, повелител. Но сега на раменете на Тери лежеше товарът на цяла династия древни властници — по-древни и по-могъщи от много крале. И аз нямах право да сваля този товар.

— Ще бъда с теб, Тери — прошепнах аз, докосвайки лицето й. — Ще ни провърви. Струва ми се, че съм голям късметлия.

Тери докосна с устни ръката ми и кимна.

— Добре, Серьожка. Дай ми назаем за една вечер малко от късмета си.

 

 

Дворецът не се беше променил за две столетия — или аз просто не забелязвах промяната. Двамата с Ланс излязохме първи на пистата на космодрума — пуста, гола. Никакви посрещани. Само в небето кръжаха тарските кораби. Носех костюма на лорд — изключително удобен, напомнящ боен комбинезон, но без никаква електроника. В церемониалния комплект влизаха единствено атомарник и лазерен пистолет. Това ми харесваше.

Оправих ремъка на ножницата и огледах кораба ни. Мътносивата сфера изглеждаше абсолютно монолитна. От люка, през който току-що бяхме слезли, нямаше и следа. Това, разбира се, не бяха абсолютно фантастичните машини на Сеячите, но също не беше зле.

Тери все още беше вътре — обличаше ритуалния си костюм. Всичко се извършваше според традицията. Претендентът или претендентката за престола са длъжни да отидат в двореца пеша, придружавани от максимум двама души. Усмихнах се, когато видях как през очерталия се в бронята люк се измъкна Трофей. И в този момент излезе Тери.

Беше облечена с полупрозрачна рокля от бяла коприна. Според мен твърде тъничка… Боса, косата й свободно падаше върху раменете. Сигурно точно така е влязла някога в замъка на властелините на Тар първата претендентка за престола.

Тери изтича надолу по стълбичката и се спря. Приближих се към нея.

— Не ти ли е студено?

Тя не ме чуваше. Просто стоеше и гледаше дантелените кули, разноцветните куполи, арките и колонадите на двореца. В очите й проблясваха сълзи. Какъв глупак бях…

В тази секунда не ми пукаше за Сеячите и фангите, за тайнствените Отчуждени, за готвещата се война. Най-важното за Тери — и за мен — се решаваше тук. На планетата, която тя бе управлявала, а аз бях спасявал. Понякога животът и смъртта на един човек решават съдбата на света. Изпитанието, което предстоеше за Тери, щеше да наклони везните в противоборството на две цивилизации.

Защо бях толкова уверен в това?

От кораба ни надникна мъж в черния комбинезон на Десантния корпус, помаха с ръка:

— Успех, момчета!

Отворът се сви, корабът започна да се издига. На стотина метра над космодрума той започна да примигва, обви се в лилаво сияние и изчезна. Разнесе се шляпане, което премина в тънко затихващо свистене. Подухна ветрец. Хиперскокът на кораб от атмосферата на планета е добра демонстрация на сила.

— Време е, принцесо — напомни Ланс. — Ритуалът забранява бавенето.

Тери тръгна първа, след нея ние двамата с Ланс. Попитах го шепнешком:

— Знаеше ли всичко за ритуала?

— Да.

— Защо не ми каза на Земята? Командирът ли забрани?

Ланс потрепна, но се сдържа:

— Тери ме помоли. Това нищо не променяше, тя твърдо бе решила да рискува. Защо са необходими излишни вълнения, принце?

— Извинявай — процедих аз. — И въпреки това беше длъжен да ми кажеш. Сам ще си пазя нервите.

— Тери ме помоли — повтори безпомощно Ланс.

— Нареди или помоли?

— Каква е разликата…

Бетонът на космодрума бе неравен, напукан. Да вървиш дори с обувки по него, не бе твърде приятно. А Тери беше босичка… Намръщих се, като си представих какво й е. Погледнах към Ланс и видях на лицето му отражение на моята болка. Човек не се чувства така заради принцеса — дори да е най-верноподаният монархист.

— Благодаря, Ланс — неочаквано за себе си произнесох аз.

— За какво?

— За това, че оставаш мой приятел.

Той не отговори веднага.

— Тери дори не се досеща, че това може да е трудно. Всичко е наред, Сергей. Така се наредиха картите.

Приближихме вратата — една от многото в близост до пистата за кацане на двореца. Високи тежки крила от тъмен, приличащ на бронз метал. Не знам защо, но имах усещането, че зад тях ни чакат.

Тери докосна с длан вратата. Миг и крилата се разтвориха плавно. Вътре беше тъмно — абсолютно непроницаема тъмнина.

Нито един отблясък от залятия от слънцето космодрум не проникваше вътре. Камуфлажно поле, несъмнено…

— Коя си ти? — попитаха от тъмното. Гласът бе студен и сух… и ми се струваше познат.

— Тери Тар, последната от рода Тар, принцеса на този свят.

— Кой ще потвърди думите ти?

— Вратата на моя замък ме позна.

— Влез.

Ние последвахме Тери в тъмното. Трофей се притискаше към крака ми — не обичаше камуфлажното поле, в което не помагаше дори нощното му зрение.

— Коя си ти?

— Тери Тар, последната от рода Тар.

— Кой ще потвърди думите ти?

— Лордът от планетата Земя и войник от планетата Тар.

— Вие вярвате ли й, Сергей и Ланс?

— Да — отвърнахме в хор.

Бликна светлина — неравна, колеблива светлина на факли. Те горяха отдавна, просто полето ги беше скривало. Пред нас стояха трима, облечени в сиви плащове, със спуснати над лицата качулки.

— Коя си ти? — прозвуча за трети път въпросът. Ритуал, дявол го взел…

— Тери Тар.

— Кой ще потвърди твърдението ти?

— Моята кръв.

— Планетата Тар ще повярва на гласа на кръвта. Така да бъде.

— Така ще бъде — отвърна тихо Тери.

 

 

Вървяхме по коридорите на двореца. Водеха ни тримата в сиво, но Тери, разбира се, познаваше пътя. Не беше дълъг.

Изпитанието се провеждаше в тройната зала. Бях я виждал някога, и то само за миг. Тюркоазени стени, ален купол — националните цветове на Тар. И сив метален трон, поставен върху въгленочерен подиум. Сега до трона на властелина на Тар стоеше още един предмет — абсолютно неуместен и нелеп. Грубо дървено столче, покрито с ален плат. Върху него проблясваше спринцовка — първоначално ми се стори празна, но после разбрах, че разтворът е безцветен.

Един от хората в сиво остана с нас, другият взе спринцовката. Третият застана между принцесата и трона.

— Кой ми препречва пътя? — тихо попита Тери.

— Пазителят на трона.

— Какво те очаква, ако се окаже, че грешиш?

— Решението е твое.

— Реших. Изгнание.

Тери се обърна към „сивия“, който беше взел спринцовката, и каза:

— Кой не вярва на думите ми и ще повярва единствено на кръвта?

— Началникът на охраната — отвърна човекът с хриплив глас.

— Какво те чака, ако не си прав?

— Решението е твое.

— Реших. Награда.

Дойде редът на последния от хората в сиво. Тери дълго се взираше в него, след което каза:

— Кой препречва пътя ми назад?

— Войник и поданик на Империята — отвърна много тихо той.

— Какво те чака, ако не си прав?

— Решението е твое.

— Ще реша — след продължителна пауза произнесе Тери. И се приближи до началника на охраната. Той се бавеше. После каза:

— Ще изпълня дълга си. Ако умреш, ще отида в изгнание. Ако си принцесата, ще се откажа от наградата. Ръката.

Тери протегна ръката си. Началникът на охраната повдигна ръката й и поднесе спринцовката към сгъвката на лакътя, като се целеше във вената.

Не… Аз не играя хазартни игри. Отпуснах дланта си върху Дръжката на пистолета. И почувствах как нечии силни пръсти обхващат моите.

— Тихо, капитане — прошепна в ухото ми останалият с нас „сив“. — От физиологичен разтвор досега още никой не е умирал.

Най-после разпознах гласа му.