Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лорд с планеты Земля, –1996 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Фея Моргана (2018)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лордът от планетата Земя

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Дедракс

Излязла от печат: април 2018

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-2601-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5621

История

  1. — Добавяне

4. На върха на иглата

Корабът на Сеячите бе превърнат в щаб — той оставаше най-надеждното укритие на Ар-На-Тин. Цялата му вътрешност бе превърната в просторна кръгла зала, разделена от стъклени преградни стени. Зад една от тях седяха пред терминали офицерите на Ар-На-Тин. Местното оборудване изглеждаше нелепо във вътрешността на кораба, но по-лесно беше да го монтират, отколкото да обучават хората за работа с мислеуправлението.

— Крайцерът ни е повреден — говореше навъсено Ланс. — В момента го ремонтират… Крайцерът на фангите е напълно унищожен.

Отпих от чашата си — горещото кафе се плъзна по хранопровода и се продъни в ледената пустиня. Ако ми бяха казали, че вътре в мен вали сняг, нямаше да се изненадам.

— Има ли пленници?

— Не. Крайцерът беше завзет от катерите на Ар-На-Тин… Тук няма толкова много градове, в Хейорз и Риом всички имаха приятели, роднини. Успяха да прихванат ракетата, която летеше към Шей, там жертвите са минимални.

Кимнах и си допих кафето.

— Къде ти е мечът? — попита Ланс.

— Там, където е Хейорз. Благодаря, Ланс. Добре си поработил, докато аз решавах ребуси.

— За какво говориш?

— Глупости, Ланс. Едва не се запознах с Отчуждените.

Ланс не успя да ме разпита по-подробно.

„Капитане, корабът има посетител. Редрак, известен под името…“

— Пусни го.

В стената се разтопи отвор и пред нас се появи Редрак. Вече не беше облечен в костюм, а в боен комбинезон стар модел, като онези, които използвахме на „Тера“. Усмихнах се, Ланс кимна дружелюбно — той не знаеше за разговора ми с бившия пилот.

Редрак ни гледаше мълчаливо.

— Как е? — попитах. — Успя ли да спечелиш някоя и друга планета вместо този жалък свят? Ар-На-Тин няма да издържи дълго.

— Прав беше — прошепна Редрак.

— Картинките видя ли? — продължих да го подпитвам. — Хейорз… голяма работа, един месокомбинат. Риом е много по-интересен — голям град, половин милион жители… Запис!

Пред нас във въздуха се появи екран — сякаш се отвори прозорец към отвъдното. Покрита с пепел равнина, която проблясваше като стъкло под лъчите на слънцето. Огнено море, сковано между ледени брегове. Сива пепел, покрила жълтото небе.

— Море от стъкло и огън, Редрак — изрекох злобно аз. — Репетиция за бъдещи Апокалипсиси. Харесва ли ти?

— В Риом живееше моята… — Редрак се запъна, — жена. Наказан съм, Сергей. Не повярвах и бях наказан.

— Защо си тук?

— За да се подчиня.

Поклатих глава. Приближих се до Редрак — светещият екран угасна. Попитах:

— Слушай, нарочно ли правиш така? Усложняваш ситуацията, а после сам я разплиташ.

— Исках да бъда… — Редрак затвори за миг очи, въздъхна тежко, — … по-силен от теб. Над теб, лорде. Исках да докажа, че не падаме по-долу от Сеячите. Ние сме хроноколонисти — така ни наричат земляните. Хомункулуси, марионетки. Но все пак хора.

Говореше на руски — дори не забелязах кога бе изоставил стандартния.

— Нима някога съм казвал, че Сеячите са по-висши от потомците си? — попитах, като нарочно наблегнах на последната дума.

Редрак мълчеше.

— Отговаряй на своя император! — извика Ланс.

Редрак потрепери и повтори безизразно:

— Виновен съм. Ти беше прав. Получих своето наказание.

Подчинявайки се на желанието ми, във въздуха се материализираха столове. Светлината помръкна, стъклените прегради изгубиха прозрачността си.

— Редрак, не знам какво остава сега — казах уморено аз. — Ако беше изпъдил клиентите си, фангите щяха да получат залъгалка вместо планета. Ар-На-Тин не струва пукната пара без събраните на него заложници. Сега вече… Провери ли хипертунела?

— Насочването е неустойчиво — едва чуто отвърна Редрак. — Прихващат го… на всички вектори…

— Насочи канала към Рантори-Ра — заповядах аз. — И изпрати през хипертунела мезонна бомба… със секундно забавяне на взрива.

Редрак вдигна поглед и се усмихна леко.

— Този номер няма да мине повече от един път, фангите ще започнат да проверяват прехвърляния товар. Но ще имат с един прихващач по-малко.

Редрак кимна.

— Какво още трябва да се направи? — попитах аз. — Та ти си пират… бандит от големите космически пътища. Говори! Да се раздаде оръжие на населението?

— Прави се в момента.

— Психологическа подготовка: да умрем за родината, води се свещена война, фангите ядат новородени бебета…

— Вестниците, радиото, телевизията са пълни с това — сви рамене Редрак. — Че ядат бебета? Добре. Засега моите момчета съобщаваха само, че са вампири, изнасилват човешките жени…

— Кастрират мъжете — продължих аз. — Нека проповедниците ти поработят — както в онези дни, когато са хвалили игралния бизнес… и производството на син прах.

Редрак отново наведе глава.

— Армията — продължих да размишлявам на глас. — Раздаване на награди, парични премии, сто грама…

Ланс се усмихна скептично.

— Сто сутрин и сто вечер… алкохол.

— Вече — съобщи Ланс.

— Подготовка на нелегална съпротива — няма да успеем да задържим планетата…

— Вече се прави — отвърна бързо Редрак, сякаш се опитваше да се реабилитира.

— Какво още, Редрак?

— Външна помощ. Свързах се с управлението… на моите планети. Изпращат кораби.

— Отлично. Ще има и кленийски… от дома Алер.

— Ако успеем да съберем всички сили, никак няма да е лесно да превземат планетата. — В гласа на Редрак се промъкна лека надежда.

Кимнах. И попитах:

— Според теб ще успеем ли?

— Първите кораби ще започнат да пристигат след десет или дванайсет часа… само Сеячите могат по-бързо. — Редрак замълча. — Съмнявам се, капитане. Фангите ще ни атакуват след два или три часа — и ще се постараят да завладеят Ар-На-Тин до залеза. Това са още пет или шест часа. Завземат ли планетата — нямат изгонване.

— Обясни на клиентите си ситуацията. Раздай оръжие. Ако сред тях има военни, нека да дойдат в щаба. Върви.

Редрак се затътри към стената, в която вече се беше появил отворът.

— Почакай! Редрак… ако видя, че не успяваме да удържим планетата, че твоите високопоставени гости ще станат заложници — ще дам заповед на Храма да активира кваркова бомба.

Той се вцепени. Каза тихо, поклащайки глава:

— Няма да можеш да дадеш такава заповед, Сергей.

— Ще мога, защото ще остана сам на планетата. Редрак, ще се наложи да се бием до смърт.

Редрак изчезна. Погледнах към Ланс и казах:

— Нямам право да давам подобни заповеди. Иначе не бих се усъмнил. Щом фангите могат да налагат волята си върху управниците на най-развитите светове след Земята… Ланс, остави ме за половин час. Искам да си почина.

Ланс кимна. Но не бързаше да си върви.

— Сергей, а помощта на Сеячите?

— Каква помощ? Нали си работил в онзи щаб, Ланс. Сеячите искат фангите и хроноколониите да започнат война в този сектор. Земята няма да помогне.

— Говориш за ръководството — отвърна тихо Ланс. — За Маккорд и онези, които стоят зад него. А аз познавам бойните формирования на Сеячите отвътре. Десантните групи, корабите по поддръжка…

— Глупости! Военната дисциплина… — започнах аз. И млъкнах.

Беше се случило съвсем неотдавна. Преди по-малко от десет години — майната му на абсолютното време, измервам живота по моя си часовник. Планини — красиви до нереалност, до желание да съблечеш бронежилетката и да се изтегнеш под ласкавото слънце… Сваляй, опитай, щом ти е омръзнало да живееш.

Стоим около човек във военна униформа, той е още жив. За съжаление е жив. Не дай боже лекарите да му спасят живота — осакатения, измъчен, вече безполов младеж, когото са взели в армията, да помирява два народа.

Пилотът на нашия хеликоптер гледа мълчаливо лейтенанта. Онзи извръща поглед. Забранено ни е да воюваме. Изпратили са ни на смърт, на клане — президентите и премиерите с колосани ризи, които толкова много обичат да демонстрират миролюбието си пред дулата на телевизионните камери.

— Това е провокация… — говори лейтенантът. А пилотът отговаря, сякаш изобщо не го е чул:

— На три километра има село.

— Чие? — не издържа лейтенантът.

— На едните или на другите — отвръща равнодушно пилотът. — Ще се приближа и ще дам залп…

— Имаш номер на борда. Ще го видят…

— Значи вие ще довършите работата.

Бронежилетката вече не стяга и автоматът е просто продължение на ръката. А заповедите… кога ли са ги слушали онези, които крачат редом със смъртта?

— Ланс — казах, прогонвайки нахлулите спомени. — Свържи се с когото успееш, обясни. Нека бъдат наблизо, когато започне всичко. Аз сигурно съм забравил много неща…

Ланс кимна и излезе. Веднага след това, без да дочака заповед, светлината помръкна, а от пода изникна ниско, широко легло.

— Благодаря — казах на стените и легнах. — Трябва да отдъхна… около час, не повече, после ще събереш всичко.

 

 

Вървях през вихрушка. По гладкия като стъкло лед на безкрайна равнина. В далечината, над хоризонта, танцуваше ален пламък. На светлината му снежинките изглеждаха черни. А може и да бяха такива.

Знаеш ли къде се намираш?

Гласът се разнесе отзад, тих, странно познат глас.

— Знам — прошепнах аз. — Хейорз. Епицентърът на топлинния взрив.

Не се обръщай.

— Нямам намерение. Знам кой си ти. Отчужден.

Тишина, само тихото шумолене на снега. Къде отивам? Защо? И как се бях озовал на братската могила на Хейорз?

— Защо не трябва да се обръщам?

Отговор срещу отговор.

— Добре. Защо не мога да се обърна?

За да не видиш лицето ми.

— Едва ли ще ме изненада. Способен си да възприемеш всякакъв облик.

Разбира се. Но по-добре да не го виждаш. Сега моят въпрос. Кога разбра?

— Какво съм разбрал? — Разсмях се. — Защо ти е да задаваш въпроси, Отчужден? За теб няма тайни, нали? Можеш да получиш отговор на който и да е въпрос…

Знам отговорите само тогава, когато не са ми нужни въпроси…

Отпуснах се на колене върху равния като стъкло лед и попитах:

— Отчужден, какво е това? Сън, халюцинация, реалност?

Толкова ли ти е нужен отговор?

— Да!

Това е сън. Но не го приемай за бълнуване. Сънят е просто друга вероятност на живота. Вероятност извън времето и пространството.

— И ти можеш да се намесваш в нея.

Мога. Разполагам с твърде малко възможности — сън, бълнуване, тунелен преход. Само онези мигове, когато не вярваш в реалността на случващото се. Когато няма ориентири, когато истината и лъжата са като две отражения в огледалото на съзнанието. Когато си свободен.

— Свободен съм, когато разбирам какво става… — Свалих длани от лицето си, пръстите ми бяха ледени. Кратките пориви на вятъра хвърляха върху мен снежен прах. Зад гърба ми като неумолим конвой стоеше безплътната сянка на Отчуждения.

— Не ми казвай нищо — заявих аз. — Но ако сам кажа нещо правилно, ще го потвърдиш ли?

Да.

— След стотици, хиляди, милиони години цивилизацията на фангите ще достигне пълен контрол над пространството и времето. Вярно ли е?

Тишина. Засмях се.

— Точно така си мислех. След стотици и милиони години цивилизациите на хората и фангите ще достигнат абсолютно могъщество. Нали?

Да.

— Крайностите се срещат, нали така, Отчужден? — Станах и подложих лице под студения вятър. — Хора, фанги — каква е разликата, щом не са останали тела… и планети, на които да живеят. Просто разум — всемогъщ, всесилен. Нес… онзи фанг, с когото се бих на Клен, не лъжеше. Вие сте техни потомци. Но същевременно сте и човешки.

Да.

— Значи няма да има война — казах. — Не може да има — иначе ще се изтребим едни други.

Война ще има. Ще загинат Земята и Фанг. Ще загинат повечето населени планети. Остатъците от цивилизацията ще затънат във варварство. Едва след милиони години ще се срещнат отново… и ще намерят възможност за сътрудничество.

— Значи тя съществува, тази възможност?

Всичко е възможно.

— И може да не воюваме?

Пауза. И отново равнодушният глас на Отчуждения:

В тази реалност, в която съществувам аз, имаше война.

Засмях се.

— Ти не си по-добър от Сеячите, Отчужден. Толкова си убеден в неизменността на миналото. И по същия начин се опитваш да запазиш тази неизменност.

Не се стремя, Сергей. Все ми е едно. Може да се промени миналото — тогава няма да има война.

— И теб няма да те има! — възкликнах гневно аз. — Ще пукнеш, изобщо няма да се появиш!

Защо? Ще се появя — като резултат от мирното сътрудничество между хора и фанги. Може би дори по-рано — няколко милиона години по-рано…

Мълчах. Разбрах — най-после разбрах с кого разговарям.

— Какво те движи? — прошепнах аз. — Какво?

Скуката. Знам и мога всичко. За мен няма цели — те се осъществяват в момента на появяването. За мен няма тайни — узнавам отговора веднага след като формулирам въпроса. За мен няма разстояния и времена — намирам се навсякъде и винаги.

— Жал ми е за теб, Боже — казах. И се обърнах към неподвижната фигура, скрита в бездънната тъма. — Жал ми е за теб.

Сега вече знаеш — каза Отчужденият.

— Там, на платото, при Хейорз, беше Ти — прошепнах. — Беше всички онези, които се намираха там… И Данко от Земята пак беше Ти. И сред враговете ми… излез на светло!

По-скоро почувствах, отколкото видях как върху устните на Отчуждения се появи усмивка.

Да бъде Светлина — рече сериозно той.

Небето изригна в бяло сияние. Разноцветни сенки затанцуваха в стъклената равнина. И аз видях лицето на Отчуждения.

Лицето на Бог.

Милион лица. Шорей Менхем, управникът на Гиар. Вайш, пелийският вампир. Данко от Земята. Моят приятел Дос от двайсети век. Бившият сержант от имперските войски Ернадо. Императорът на Тар. Императрицата на Тар. Пиратът Редрак Шолтри. Принцесата. Тер от планетата Клен. Фангът на име Нес. И още милиони лица, които не бях виждал никога, които просто нямаше да успея да видя, колкото и дълго да живеех. И лицето, което винаги ме гледаше през стъклото, с тънка лентичка амалгама…

— Ние сме твоите кукли? — Нямаше нито страх, нито обида. Само леко отвращение.

Не.

— Почакай — прошепнах. — Разбрах. Нужно ти е онова, което не може да ти даде силата. Нужни са ти пламът на борбата и болката от поражението. Радостта и тъгата. Любовта и приятелството. Всичко онова, от което си лишен.

Да.

— Животът и смъртта… Ти си лишен от всичко. Жив си, докато сме живи ние. И не ти пука как живеем. Затвореният в концлагер или милионерът на борда на своята яхта — няма никаква разлика. Ти пиеш нашите емоции, обичаш чрез нашата любов и ненавиждаш чрез нашата ненавист. Ти си просто фотолента, която запечатва нашите усмивки и сълзи, огледало, което отразява чуждите свещи. Ти си Бог.

Заливах се от смях, застанал под студеното сияние насред стъкленото море.

— Горкият Бог! Ти си просто наша сянка. Можеш всичко, но не създаваш нищо. Не изпитваш необходимост. Ти си по-слаб от Сеячите, които са се осмелили да покорят времето. По-слаб си от мен, решилия да тръгне срещу съдбата. Защо изобщо се появяваш пред нас, Боже? Защо говориш, само приемаш човешки облик? Дояж огризките от нашите емоции, грей се в топлината на нашите чувства. Дреми в паяжината си, Боже!

Мога да се намесвам.

Смехът ми секна. Гледах сянката, която беше всичко и нищо, и внезапно осъзнах: този равнодушен Бог, единен и многолик Отчужден, бе онзи, който вече се беше намесил в моята съдба и ме беше лишил от онова, което липсваше на самия него — чувствата.

Отчужденият се приближи. Сега лицето му беше моето лице… Плюя на него. Сам ще решавам кой е истинският и кое — отражението.

Няма Бог без човека.

Има един миг, Сергей. Не можеш да го измериш със своите единици за време, но той съществува. Когато човека, в чието съзнание живея, загине, когато осъзнавам себе си… Има един миг, в който вече мога всичко, но още не съм се отучил да желая. Сянка на човешките желания, прав си. Но аз все още мога да действам — дори след миг да изгубя всякакъв интерес към случващото се.

— Значи когато се лиших от любовта… — опитах да се усмихна.

Мигът, когато в кварковия разпад загиваше пилотът на хиперпрехващача на фангите. Разумен, чието съзнание те рисуваше като гений на смъртта. Безжалостен убиец, смел защитник на планетата си. Той ти се възхищаваше, Сергей. По свой начин, разбира се. Виждаше в теб един много красив враг, а това е най-важното за фангите.

Вцепених се. Нощни кошмари, видения, родени в бълнуването. Гениални прозрения и угризения на съвестта. С какво сте заплатени? Със смъртта на онези, които ни познават? Последната мисъл на умиращия? Защо тогава убийците не умират, поразени от волята на Бог — послушния Бог, който изпълнява волята на умрелия? Може би защото ние все пак повече обичаме, отколкото мразим? И последната мисъл е за тези, които са ни скъпи, а не за онези, които ненавиждаме…

— И кой плати за посещението ти при мен, Отчуждени? — попитах. — Мой враг или мой приятел?

Понякога врагът може да ти подари повече, отколкото приятелят — безразлично промърмори Отчужденият. — Но… Аз дойдох по волята на приятел, Рес-Ор-Мен. Дойдох по волята на приятел, Мой-Близък-От-Мъжки-Пол…

— Тер! — хвърлих се към Отчуждения, към безпомощната кукла, към восъчния манекен, вкопчен в хората. — Тер, момиче…

Това беше тя — девойката от Клен. С познатото лице, но с чужди думи. С овъглена рана в гърдите — рана, с която не би могъл да се справи дори организмът на клениец…

Сергей, Тер от планетата Клен вече я няма. Тя умря.

— Тер!

Улових я за ръката, макар да знаех, че това е просто илюзия, измама на безжалостния Бог. Топлите ръце на момичето, което цял живот ме бе обичало.

— Тер…

Няма я вече Тер. Остана само последното й желание, нейната воля. Крайцерът „Алер“ загина в сражение с крайцер на фангите. Той беше твърде повреден в предишните си битки. Прости за това на Дома Алер. Тер те молеше за това. Крайцерът „Алер“ не успя да ти дойде на помощ.

— Прости ми за това, семейство — казах аз, като гледах в очите девойката, която вече я нямаше. — Прости ми.

— Тер очакваше тези думи — каза Тер-аз. — Тя искаше да си върнеш любовта. Желаеше го… вярваше в него.

— Благодаря, Тер…

— Искаше да намериш истината. Да разбереш кои са Отчуждените. Да победиш…

— Не, Тер. Ще се бия сам.

Лицето й се развълнува — като отражение в течаща вода. Може би сега ме гледаха онези, с които тепърва щях да се запозная. Или хората, с които нямаше да се срещна никога.

— Отчужден, не ми трябва нейният дар. Върни й живота!

Не.

— Върни й живота! Ти си просто сянка — моя, на Тер, на всички хора и фанги, на всички разумни във Вселената. Това е толкова просто — да дадеш живот. Отчуждени! Боже!

Не забелязах как гласът ми се извиси в крясък. Но сянката с непознато лице, която стоеше пред мен, бе неподвижна.

Нея я няма. Отказваш ли се от дара на Тер? От вярата й в теб? Герой, най-благородният от Сеячите, приятел на Клен…

— Благодаря за истината за Отчуждените — прошепнах. — Благодаря за чувствата, от които бях лишен. Но победата ще постигна сам, Тер.

Това беше последната й мисъл — рече спокойно Отчужденият. — Когато „Алер“ се разтваряше в атомния пламък, когато втечненият метал на преградните стени капеше върху тялото й…

— Млъкни, гадино! Тя искаше сам да победя! Сам — а не Бог, който е равнодушен към хората! — развиках се аз. — Млъкни! Когато умра, последното ми желание ще бъде животът на онези, които са вярвали в мен! Изпълни го! Веднага!

Не.

Отчужденият сви рамене. Отново се беше превърнал в мен — безпомощният бог, властелинът на Вселената…

Кажи една дума. Онази, която тласка фангите, онази, която ще прекрати войната. Иначе отново ще вляза в разума ти.

Усмихнах се, загледан в неподвижното лице.

— Красота.

Отчужденият започна да се топи — сгъстяващ се дим в сияещата светлина.

— Върви по дяволите — прошепнах. — Боже…

Стоях насред стъкленото море, оградено от огнени брегове. От небето сред ослепително сияние се спускаха тъмни сенки.

— Здрасти, фанги — казах аз, като гледах нагоре. — Как може да сте били толкова… толкова наивни?