Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (37)

1. На брега на Сухата река

Изгревът на Сомат, независимо какъв — бял или жълт — си е зрелище, което отстъпва единствено на залеза. Първо пламват върховете на планините — кристалният пясък пречупва първите лъчи светлина и се обгръща в многоцветно сияние. Колкото по-високо се издига слънцето, толкова по-ниско допълзява разноцветната пелена. На фона на черното, обсипано със звезди небе планините проблясват като скъпоценни камъни на кадифена подложка. Но ето че над острите изпочупени скали се показва крайчето на слънцето — бяло или жълто, в зависимост от сезона. Небето се изпълва с наситена синева, а между пъстроцветните, нагиздени като за карнавал планини се появява матовосива, бавно течаща лента. Сухата река тече още по-лениво и спокойно от равнинните реки на Земята. Дори водопадите, които не са малко в ниските части на Оранжевите планини, правят впечатление на нещо сънено и бавно. Потокът пада от скалите бавно и почти беззвучно, сякаш реката се пълни с лека, безтегловен прах. Всъщност наистина е така.

Събудих се, когато бялото лятно слънце превали зад Рижия хребет и заля клисурата със знойно сияние. Почти веднага стана задушно, нощната прохлада изчезна безследно. Комбинезонът, който ме беше сгрявал цяла нощ, смени цвета си от черен на сребрист.

Първата ми работа беше да извадя от джоба касетата с филтрите овлажнители. Мръщейки се заради неприятната сухота в устата, смених изхабените носни филтри с нови — влажни и еластични топчета от синтетични влакна. В касетата останаха още два чифта филтри — ако ги икономисвах, щяха да стигнат за денонощие. Втората по важност работа отне още минута — изкарах от смачкана тубичка с овлажняващо мазило няколко сантиметра мазна бяла паста. С наслаждение я втрих в напуканата кожа на ръцете и лицето си.

Сега вече можех да се захвана с обичайните утринни процедури, необходими както на Земята, така и на стотици парсеци от нея. Прекосих на бегом клисурата, застанах пред красива лимоненожълта скала и се издължих на природата на Сомат. След това се затичах в противоположната посока — към реката.

Бавните сиви вълни се плиснаха в краката ми. Разноцветните камъчета, излъскани от матовия прах, се пренаредиха в нова шарка. Не може да се измисли по-добър калейдоскоп от брега на Сухата река — тук се среща баластра с всички оттенъци, които може да различи човешкото око.

Наведох се и загребах пълна шепа суха вода. На пръв поглед тя наподобяваше сребрист прах или много дребен пясък. Но допирът разрушаваше илюзията. „Прахът“ бе студен и съвсем леко влажен. Мъничките капки пот на дланта ми започнаха бавна химическа реакция, която разрушаваше разтворения във вода органикосилиций. Нищожно количество от това сложно многомолекулно съединение превръщаше обикновената течност в онова, с което бяха пълни реките и езерата на Сомата — суха вода. Мъничките капки вода, обвити в ципа от органикосилиций, се оттласкваха една от друга като частици с еднакъв заряд. За да се превърне цялата вода на планетата в прах, стигаха стотина килограма от двухидратното вещество, равномерно разпръснато в атмосферата. Нямах представа откъде се беше взел органикосилицият на Сомат. Може би причината бе долетял от някоя друга галактика метеорит. Или моите съплеменници бяха изпитвали на безжизнената планета някакво екзотично оръжие.

Между пръстите ми се процеди и падна капчица вода. Сухата вода отчаяно се опитваше да премине в нормално състояние, а потта, слюнката, кръвта бяха добри катализатори. Някога бях експериментирал в опит да открия проста и надеждна рецепта за връщането на водата в течно състояние. Уви, не успях да открия вещество с необратимо действие.

Изсипах вече осезаемо влажния прах в устата си. Направих няколко плакнещи движения, като размесих хубаво сухата вода. Тя най-много напомняше за безвкусно желе — усещаше се хлъзгаво и неустойчиво на езика.

След няколко минути процесът приключи. Получих цяла глътка студена и чиста вода… а органикосилицият се изсипа в неосезаема утайка. Може би организмът ми щеше да успее да го изхвърли. В сухо състояние преминаваше само чистата вода. Номерът не ставаше с биологичните течности.

Основният проблем на Сомат беше, че на него все още не бе успял да се развие живот. А сега изобщо нямаше да се появи.

Направих още няколко глътки и се затътрих към мястото за нощувка. Видът на прашната река ме дразнеше, а на планините можех да се наслаждавам от което и да е място.

Слънцето бавно пълзеше към зенита. Малкият бял диск бе ослепително ярък, в контраст на него тъмносиньото небе изглеждаше почти черно. Палещата, непритъпена от облаци или поне от водни изпарения светлина изгаряше лицето. Настаних се под „Обедната скала“ — чудноватата й форма осигуряваше максимална сянка в разгара на дневния зной.

— Приличаш на планета без атмосфера, Сомат — полугласно съобщих аз на разноцветните скали. — На най-противния астероид!

Ако трябва да бъда честен, никога не съм стъпвал на планета без атмосфера. Пък и претенциите ми към Сомат не бяха съвсем справедливи. Той предоставяше на гостите си кислородна атмосфера, приемлив температурен режим и вода. Макар и в сух вид…

Нямаше да е спортсменско да искам от клетата планета сенчести насаждения или сочни плодове.

В джоба на гърдите ми лежеше плоска кутийка с хранителни таблетки. Повдигнах пружиниращото, напиращо да се затвори капаче и погледнах вътре. Резултатите от ревизията не ме изненадаха: половин таблетка с неприятен сивкаво-кафяв цвят и шепа тъмен прах. От кутийката неочаквано замириса на мента. Вчера аварийният хранителен порцион миришеше на ванилия.

Доколкото помнех инструкциите, промяната в миризмата показва влошаване на качествата на продукта. Но нямах представа каква степен на годност обозначаваше ментовият аромат. Имперските кулинари от планетата Тар изобщо не се бяха досетили за най-простото решение: развалените таблетки миришат неприятно.

С въздишка сдъвках таблетката. Беше голяма колкото медал „За доблест“ на някоя млада африканска държава, така че дори половинката й стигаше за пълноценна работа на челюстите. За съжаление, вкусът и консистенцията приличаха на същия този медал. Със смес от химически чисти белтъци, въглеводороди, минерални соли и витамини не можеш да приготвиш нищо вкусно.

След половинката таблетка отиде сивкаво-кафявата смес. Празната кутийка полетя към сухите вълни. Разочаровано я съпроводих с поглед — не я бях хвърлил достатъчно далеч! Започваше шестият планетарен ден, иначе казано — деветото земно денонощие от моето принудително отшелничество. Сомат ми беше дошъл до гуша.

Изумително е колко се променя отношението към околния свят при продължителен контакт. Бях прекарал на Сомат две години — но заедно с любимото момиче, в уютен куполен дом със сума ти приятни дреболии, като басейн или приемник за хипервръзка, който ежечасно ни радваше с емисия галактически новини. Тренажорната зала със спаринг фантом позволяваше всеки ден да тренирам тялото си, а библиотеката не позволяваше на мозъка да закърнее. Понякога отбелязвах с ужас, че на мен, гражданина и екстроверта, започва да ми харесва подобен живот. И то съвсем не заради Тери, която най-накрая беше с мен.

Самотата започна да ми харесва. Оцених прелестите на спокойствието и безопасността. Не ми се нахвърляха отлично подготвени убийци с атомарни мечове и гигантски военни кораби не се опитваха да превърнат Земята в несъществуваща планета. Не се налагаше да бягам никъде и нямаше срещу кого да се боря. Само с холограмния фантом в тренажорната зала или с нежелаещия да се къпе Трофей — забавен хибрид между котка и куче.

Светът на Сомат бе красив. Аз не съм геолог и не мога да си представя какъв каприз на природата бе боядисал местните планини в щедрата палитра на художник сюрреалист. Не знам защо сухата вода не бе прозрачна и имаше матовосребрист оттенък. Но полетът над Сомат с флайър бе увлекателно занимание.

Домът ни се намираше на Бялото крайбрежие. Това е едно от най-равните места на планетата. Равнината не е твърде широка, не повече от стотина километра между планините и брега. Затова пък се простира около цялото Малко овално море. Крайбрежието е посипано със ситен бял пясък, а редките скали се състоят от белезникав мрамор. В пясъка, ако го поливаш с нормална вода, могат отлично да растат дървета. До дома ни е подредена… беше подредена малка градина.

Зелените дървета върху бяла почва са великолепно зрелище. Стимулаторът ги накара да избуят до десет метра само за някакви си месеци. В края на първата година земната сакура и тарийският копринник цъфнаха и тогава горичката придоби фантастичен вид. Над снежнобялата земя се издигаха обсипани с розови и алени цветове дървета, с размерите на възрастни растения, но с изумително нежни листа и мека като на фиданка кора.

Сега пясъкът в гората е черен и спечен на уродливи бодливи буци. И дърветата наподобяват изсечени от антрацит скулптури. Накъде в сърцевината на стъблата им все още са се съхранили живи клетки, но те вече не могат да се измъкнат от плена на въглените. Гората е мъртва, а около разцепените куполи са застинали бойни роботи…

Застинали са завинаги — онези, които ги бяха оставили в засада, не бяха отчели мощността на личния ми щит генератор. Колкото и да е странно, той бе успял да издържи на залповете им почти минута — докато аз, давещ се в горещия въздух и собствените си викове, насочвах мерника на деструктора към обвитите в камуфлаж бели машини.

Това, разбира се, беше случайност — корабът на агресорите пристигна от изток, а гората се намираше между него и защитната станция. Когато оръдията дадоха по тях своя пръв и последен залп, далекобойните лазери ги изпепелиха. Но станцията бе още жива, а компютърът с прякор Махно нямаше в програмата си понятие за „капитулация“. Сам бях въвел в него личностните черти, които бяха превърнали електронната машина в нервен, импулсивен, разчитащ първо на интуицията си „военачалник“. Честно казано, изобщо не предполагах, че на Махно ще му се наложи да влиза в бой. Просто се нуждаех от събеседник с гаден характер. Някой още по-непоносим и от мен, но с бутон за изключване на пулта.

Лишен от всичките си деструктори и лазери, Махно пусна в ход силите от втория ешелон: къщата бе покрита от неутрализиращо поле, а от многобройните тайни капсули срещу кораба излетя рояк електронни мушици.

Сеячите не губиха време за настройка на деструкторите срещу многобройния и разнотипен противник. Използваха „прогонен дъждец“, който изпепели всичко извън границите на защитата. След това през невидимата пелена на неутрализиращото поле преминаха… не, не въоръжени с плоскостни мечове войници. Потомците ми не смятаха да водят ръкопашен бой. Те бяха създали биороботи, функциониращи в неутрализиращото поле. Намерих два от тях в полуразрушения си дом — дори не си бяха направили труда да ги приберат. Карикатурни копия на хора, но покрити със здрава като стомана коруба, с дълги ластари от хващателни пипала, които се намираха по-ниско от обикновените ръце — те предизвикваха повече отвращение, отколкото страх. И двата биоробота бяха разсечени на няколко дребни части — а когато се биеше, Тери проявяваше максимална рационалност. Явно бронираните чудовища бяха продължили да се бият и след като са били разсечени на две.

Двата абсолютно идентични мозъка, поместени в гръдната клетка на роботите, имаха размерите на детско юмруче и бяха напълно лишени от каквото и да било, напомнящо кора.

Никога не се бях надявал, че ще ме оставят на мира. Аз бях случайност, грешка, попаднала в безупречните планове на земляните от двайсет и втори век. Нищо че непредвиденото ми поведение не беше нанесло вреда, дори напротив — бе спасило Земята, която едва не бе станала жертва на собствената си игра. Това не променяше нищо. Първоначално се оказах не на място, а по-късно — и не в точното време. Дори дванайсет достойни за Херакъл подвизи нямаше да изкупят грешките, които бих могъл да направя в който и да е момент. Това успях да го разбера — макар и не веднага. Тъкмо затова двамата с Тери избрахме за свой дом безжизнения Сомат. Нямахме намерение да оставаме тук завинаги, но твърдо бяхме решили да прекараме три или четири години на края на галактиката.

Земята успя да осъществи проекта „Сеячи“ и да разиграва пред смаяните зрители своята божествена роля. Войната с непознатите ми, но очевидно лоши фанги се развиваше по обичайния ред — преминавайки от стадия „студена“, когато напълно бяха забравили за нея, към стадия „топла“, когато новинарските емисии се пълнеха до пръсване с познатите патриотични глупости.

Двамата с Тери не се месехме. И Ернадо, Ланс, Редрак — нашият екипаж, който се беше отправил към цивилизованите планети — получиха същите инструкции. На Редрак предпазливостта му бе в кръвта още от пиратските години, а на Ланс и Ернадо им бе достатъчно да получат заповед от принцесата.

Може би не биваше да се разделяме. До нас с Тери можеха да достигнат по различни пътища, но най-вероятен оставаше вариантът с пленяването и разпита на който и да е от екипажа…

Сега това вече нямаше никакво значение. По какъвто и начин да ни бяха открили, Тери се беше оказала в плен, а аз преминах към партизански живот. На Сомат, където влажността на въздуха е нула процента, а растителност няма и никога не е имало, е почти невъзможно да се скриеш от враговете. В разрушения купол не открих никаква храна — опитваха се да ме принудят да се предам. Нямах нито сили, нито време да тършувам наоколо — всеки момент на мястото на схватката можеха да пристигнат нови отряди.

Скрих се в планините със същите оръжия, с които бях излязъл от вкъщи за двудневната екскурзия. Възможно беше и да не ме преследват, но не можех да рискувам.

Както не можех и да разбера защо Сеячите се бяха решили на толкова откровено враждебна реакция.

Можех да упрекна потомците си в много неща. Те бяха жестоки и не подбираха средствата. Сеячите не даваха и пукната пара за създадената от тях цивилизация. Патологичният страх от цивилизацията на фангите и вярата в „историческата неизбежност“ на победата бяха изместили в тях всички нормални човешки чувства.

Но Сеячите не бяха подли. Те играеха честно — макар и по своите правила. И чувството за благодарност не беше някакъв празен звук за тях.

Защо бяха прибягнали към подлостта?

Победих в ментален двубой техния представител — Маестрото. Но двубоят се проведе по правилата на Сеячите — аз просто се оказах по-уверен в своята правота. Наруших законите на Сеячите, но само за да спася нашата обща родина, Земята. Бях избягал от своето време, края на двайсети век, в средата на двайсет и втори. Но без да се опитвам да попреча на своите потомци. Всичко, което исках, бе да живея, без да се подчинявам на законите на „основния исторически поток“.

Можеха и би трябвало да ме търсят. Бяха длъжни да проведат с мен дълги беседи за спасяването на душата ми. Но въоръжено нападение…

Усмихнах се и се настаних по-удобно на острите камъни. Принцесата е жива — сигурен бях в това. Тя ще ме потърси и пръстенът ще ни помогне да се чуем.

Жега. Тишина. Смърт.

Целият свят наоколо е стерилно чист и безнадеждно мъртъв. Избрах го с надеждата да намеря спокойствие. Не е моя и не е негова вината, че спокойствието се превърна в твърде рядко срещано удоволствие.

Затворих очи. Дали да не подремна… Слънцето пое към зенита и сянката на скалата незабележимо се свлече от мен. Веднага стана непоносимо горещо — сякаш ме бяха наметнали с мазен нагорещен брезент. Филтрите в носа ми пресъхнаха — трябваше да ги сменя…

Пладне. Двайсет и втори век. Уви, съвсем не такъв, както в любимата книжка от детството ми.^[1]

Нищо не се промени — в неподвижния въздух нямаше никакво движение, тишината си оставаше кънтящо равномерна, оранжевата светлина се процеждаше през стиснатите ми клепачи. Но аз потреперих.

Предчувствие? Усещане за приближаваща опасност?

Докоснах внимателно пръстена. Металът бе студен, въпреки горещината, кристалчето енергоносител все още бе на мястото си. Пръстенът не бе активиран.

А странното усещане не изчезваше. И придоби конкретност. Усещане за чужд поглед.

Гледаха ме — не злонамерено и дори не твърде втренчено. Така оглеждат позната местност, без да се интересуват особено от случайната човешка фигура…

Не знам откъде се появява това чувство, че зад гърба ти има някой, който те гледа. И защо понякога е твърде неопределено, а друг път — изключително остро. Сега можех със сигурност да определя и посоката на „наблюдателя“, и разстоянието до него — десет метра.

Отворих очи — колкото се може по-бавно и предпазливо.

За миг ми се стори, че през полуотворените клепачи зърнах човешки силует — точно там, където очаквах да го видя. После разбрах, че нервите са ми изиграли обидна шега: сред чудноватите скали нямаше никого.

Инатът ме накара да се изправя и да се приближа до мястото, където ми се беше привидял съгледвачът. Между камъните бе абсолютно невъзможно да се скрие, а до най-близкия скален процеп, където би могъл да се провре човек, имаше петнайсетина метра. Все пак надникнах и там. Празно.

Но какво бе това? Халюцинация? Веднъж, в подобна ситуация, бях убеждавал себе си, че ми се привиждат всякакви дивотии. Както се оказа, напразно — сред непроходимите джунгли на чуждата планета по люка на моя звездолет беше почукало земно момче…

Винаги трябва да се доверяваш на себе си — дори ако си сигурен, че грешиш.

— Ако някой умник се крие под маскировъчно поле — изхриптях аз, като напразно се опитвах да изкарам от пресъхналото си гърло членоразделни звуци, — то най-добре да се покаже.

Изчаках секунда и посегнах към малкия диск на колана. В определени ситуации тази джаджа от арсенала на Сеячите бе много полезна.

Предпазната плочка се пропука под пръстите ми, сякаш незнайно как бе оценила сериозността на намеренията ми. Дискът изпука гръмко и се разпадна на прах — лазерният колан бе оръжие за еднократна употреба.

Вдигнах ръце, сякаш се канех да се предавам. Някакъв датчик определи, че крайниците ми са извън опасност, и коланът сработи.

Сякаш ме стиснаха в горящ обръч. Тънката лента на колана, черна отвън и бяла отвътре, избухна, превръщайки се в лъчев поток. Терминът „лазерен колан“ не е съвсем точен, но предава вярно същността му. В продължение на секунда около мен пламтеше огнен диск, който обгори скалите. Маскировъчното поле може да отрази такъв залп, но точно това би се превърнало в основна улика.

Светещият диск помръкна. Предпазната опака страна на колана, тънка като хартия, се посипа на бели парцали върху пясъка.

Огледах се. Повърхността на скалите около мен равномерно се разтопи, сякаш бяха прокарали нажежен нож по пенопласт.

Нямаше смисъл да се връщам на старото си място. Намерих си нова сянка и се настаних там. Очевидно нервите ме бяха подвели. Никой не ме следеше — наблюдателят нямаше нито къде да се скрие, нито как да направи незабележимо хиперскок. Страничните ефекти от пробождането на хиперпространството са мощно светлинно излъчване и силно плющене на въздуха, нахлуващ на мястото на изчезналото от пространството тяло. Някога тарските учени се опитали да отстранят тези демаскиращи явления — и не успели. Доколкото ми е известно, същото се отнася и за Сеячите.

— Време е да сменя обстановката — промърморих аз. — Ако виждаш хора в пустинята… и разговаряш сам със себе си… значи работата отива на зле.

— А ако разговаряш с мен?

Този глас щях да разпозная и сред милиони.

— Тери!

Вдигнах ръка. Кристалът на пръстена пулсираше, биеше като мъничко диамантено сърце. От метала полъхваше топлина.

— Къде си, Тери? Какво става с теб?

Пауза. И смях, весел и безгрижен.

— Ти какво, още ли се мотаеш из планините? Дори не си се приближавал до къщата?

Безумие някакво…

— Приближих се, Тери — произнесох аз, като изключително внимателно подбирах думите си. — И пак отидох в планините.

Сега вече гласът на Тери се промени.

— Не получи ли съобщението ми? За това, че съм на Земята и трябва да повикаш кораба на Сеячите…

— Пленена ли си? — почти изкрещях аз. И глупаво добавих: — Накараха ли те да говориш с мен?

— Сергей! Какви ги говориш? Не съм в плен, намирам се на твоята планета! Всичко ти обясних в бележката, получи ли я?

— Получих лазерен залп, докато се приближавах до къщата — отвърнах тихо аз. Втресе ме от унижение. — Някой играе двойна игра, Тери. Дори не съм сигурен, че разговарям с теб.

— Сергей!

Няколко мига и двамата мълчахме. Камъкът на пръстена пулсираше все по-бързо. Енергийният му ресурс не беше безкраен, пръстенът не можеше да ни осигури продължителен разговор.

— Наистина съм аз. — Гласът на Тери звучеше малко по-спокойно. — Не разбирам какво става, но ти трябва да дойдеш на Земята. В орбита около Сомат чака кораб, повикай го на стандартна вълна…

— Тери, от нашата къща не е останала нито една цяла микросхема. Дори стени не са останали. — Прокашлях се, за да нормализирам гласа си. — Освен това не вярвам на земляците си. Счупи камъка.

— Пръстенът ще те прехвърли в произволна точка на Земята — отвърна неуверено Тери. — Та това не е Тар, където няма океани.

— Разбирам. Но се налага да рискувам. Активирай пръстена.

Думите ми бяха също толкова сухи, колкото и гърлото. От другия край на хипертунела с мен може и да разговаряше компютър — или пък Тери, но замаяна от наркотици и хипноза.

— Добре — покорно отвърна тя. Ако наистина беше тя.

И аз не издържах:

— Тери, миличка… Ще се срещнем там, където се запознахме, става ли? Помниш ли?

— Да… Сергей, готов ли си?

— Абсолютно.

Изправих се, извадих меча от ножницата. Ако това бе капан… или техниката на Сеячите ме изхвърлеше в затвора, то най-добре беше да съм въоръжен. С атомарния меч можех да премина през която и да е врата — и през достатъчно голям брой затворници.

— Хайде, Тери — прошепнах.

Пръстенът припламна в оранжево и аз почувствах как ципа от силово поле сковава тялото ми. Напред, през хиперпространството, през наркотичното безумие на тунелния хиперпреход. Обратно на Земята. На чуждата планета, в света на моите потомци Сеячите.

Обгърна ме мрак.