Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (26)

4. Думата на сектата

Никога не бях убивал в гръб. Никога не бях убивал невъоръжен човек. Никога не бях убивал невинен.

Но Дрей, мошеникът самохвалко, който си въобразяваше, че е герой, знаеше онова, което не биваше да знае никой. И може би само една или две негови думи деляха Земята от необратим кошмар: Белият рейдър на безопасна орбита, някъде около Сатурн, и десетметровото кълбо на кварковата бомба, което бавно пада през атмосферата. Все по-близо и по-близо до Земята, до нейните океани и скали, до материята, която е достатъчно плътна, че да встъпи в реакцията на кварковия разпад… И сивият ден на Апокалипсиса, точно ден — за унищожаването на планетата, на бомбата ще й бъдат необходими няколко десетки часа. Огромна, стремително разширяваща се яма, запълнена с атомарен прах… Сива рана, тумор в тялото на планетата. Разпростираща се пустиня от безтегловна гнилоч, която допреди миг е била дървета и цветя, къщи и коли, летящи над горите птици и работещи в полето хора. Сив валяк, търкалящ се към градовете… Бягащи хора, настигани от непонятна, дива, страшна смърт… Самолети, кръжащи над разпадащата се на атоми планета, преди и те да бъдат обхванати от реакцията на отблъскване на кварките…

Съществува знание, което убива само защото съществува.

Натиснах спусъка и тънкият бял лъч на лазерния пистолет зачеркна живота на Дрей. Живот, от който ми бе познат само един мъничък епизод — бягството от патрулния крайцер, завършило на планетата Земя.

Пътьом изстрелът избави и младия пелиец от терзанията заради неизпълнената задача. На лазерния лъч му е все едно дали са един или двама…

Дрехите на Дрей пламнаха. А носещият го пелиец се олюля и падна през илюзорната врата в коридора, който водеше към изхода, към спасението…

— Пази момчетата! — извиках на Редрак, без въобще да се замислям за нараненото самолюбие на Ланс, който беше парализиран, но прекрасно чуваше всичко. И се хвърлих към вратата, зад която бяха изчезнали Дрей и пелийският вампир.

Ресторантът вече не изглеждаше полупразен. В „главната зала“ — пещера със стометрова дължина и десетметрова ширина — се биеха помежду си поне сто и петдесет души. И то без да се броят жените, повечето от които бяха останали на масите в разклоненията… Пред мен се мярна лицето на една от тях — симпатична, слабичка брюнетка в светеща вечерна рокля. Тя бавно режеше с нож бифтека си, без да откъсва любопитен поглед от разразилата се касапница. Глупачка? Садистка? Психопатка?

Паднах на каменния под, избягвайки проблесналия над мен плоскостен меч. Измъкнах своя меч и парирах следващия удар. Нападателят, който се оказа без две трети от острието си, побърза да се оттегли.

Странно — всички наоколо използваха само атомарно оръжие. Само моят екипаж и противопоставящите му се похитители употребяваха парализатори и лъчево оръжие… Защо? Нали нямаше никакво неутрализиращо поле, никакви закони, които да забраняват използването в боя поне на генератор на антиматерия… Сякаш за всички сбиването бе преди всичко развлечение, възможност да проявят талантите си. А какво изкуство може да има в двубой, където на плоскостния меч се противопоставя бластер?

Какво да се прави, аз се бия по своите си закони. За мен изкуството на боя се крие в победата — без значение как е постигната… Отдясно проблесна лазерен лъч — и един от противниците на Клен падна. Очевидно спасеният от нас воин поддържаше същата гледна точка…

— Сергей, отзад! — Гласът на Редрак секна от страх.

Обърнах се и видях хилав дребен мъж, облечен в чудновато нашарено местно облекло. С радостно ликуващо лице той вдигаше меча си за удар. Бял огън облъхваше острието. Непрекъснато наточване, методът, който самият аз бях въвел в употреба… Дори да успеех да го ударя с меча, вдигнатото острие щеше да се спусне върху мен…

От нашата маса го удари син лъч. Не стреляше Редрак — той не успяваше да измъкне бластера си изпод дрехите си — а Данко. Не знам какво свърши работа тук — уроците на Ернадо, вродената точност или просто късмет…

Данко улучи. Схедмонецът, решил да се поразвлече в компанията на космонавти, застина. Лицето му се вцепени, устата замръзна в идиотска усмивка, ръцете застинаха. Бавно, като отсечено дърво, той се стовари на пода.

Наведох се леко над него, докоснах с върха на острието гърлото му. Казах на стандарт:

— Не е честно да се бие паднал човек. Но и да се напада в гръб, също не е хубаво.

Мечът ми направи микронен прорез в пода.

— Така че сме квит.

Биещите се вече бяха успели да се разделят на групи. Всеобщото сбиване се бе превърнало в красив, сякаш многократно репетиран двубой. Промъкнах се между увлечените от работата си хора и се добрах до холограмната врата, зад което се бяха скрили Дрей и неговият похитител. Мъртви ли бяха? Или все още живи…

Зад холограмния воал имаше широк коридор, който по нищо не наподобяваше онзи, през който бяхме дошли в ресторанта. Меки килими на пода, широки полегати стъпала, водещи плавно нагоре. Светлината не беше ярка, а някак си изумително спокойна, не заслепяваше очите след ресторантския полумрак; не се чуваше нито звук. Коридорът бе отделен от ресторанта не само с холограмна врата, а и със звукоизолиращо поле, което заглушаваше звънтенето на ударите и виковете на ранените. Вярно, че сега изтънченият разкош на парадния вход към ресторанта бе леко поразвален.

На огромния, ръчно изработен бял килим от естествена кожа се беше разляло тъмночервено петно. В центъра на кървавата локва лежаха Дрей и пелиецът — неподвижни, безнадеждно мъртви. Главата на пелиеца бе отметната назад, показалите се с няколко сантиметра кучешки зъби бяха изорали в килима две дълбоки бразди.

Дявол да го вземе, ама и щети нанесох на ресторанта…

Малко по-нататък стояха примрели трима души — възрастна, но все още красива жена и двама тъмнокожи, почти черни мъже на средна възраст. Някъде ги бях виждал вече… Поне жената…

— Мъртви ли са? — попита тя. Гласът й рязко контрастираше с външността — беше абсолютно спокоен, изпълнен с любопитство.

Накрая си спомних. Тези тримата седяха в ресторанта срещу нас. Бързичко се бяха изнесли в коридора. Или бяха излезли още в началото на сбиването?

Повдигнах клепачите на Дрей, видях разширените, изпълнили цялото око зеници и кимнах:

— Мъртви са.

— Жалко — отбеляза жената. Спътниците й не се намесваха в разговора.

— Жалко — повторих като папагал. И почувствах полъха на опасността — лек, почти неуловим… Мечът в ножницата, бластерът в кобура. Но нали щях да успея да ги извадя, преди някой от странната тройка — дали жената, дали кавалерите й, посегнеше към оръжието си!

— Дръж го, Вайш — нареди кратко жената.

Застиналият в локвата кръв пелиец веднага се изправи. Ударът в лицето ме отхвърли към стената. Посегнах към меча, като се проклинах за самонадеяността и глупостта. Та нали Ернадо ми бе разказвал за пелийците достатъчно, че да знам — с един изстрел не може да се убие същество с три независими кръвоносни системи и дублиране на останалите, „по-маловажни“ органи!

Мечът ми отлетя настрани, извиках от болка заради изкълчената китка и изритах напиращия пелиец. Той сякаш не почувства удара, способен да прати всекиго на пода. Велики Сеячи, хуманоид ли е в края на краищата, или какво?

Ръцете на вампира ме притиснаха към стената в желязна хватка.

— Браво, Вайш — каза ласкаво жената. — А сега почакай. Трябва да го разгледам.

Оставаше ми само да чакам, докато жената ме разглеждаше. Няколко секунди и аз се занимавах със същото, после, след като реших, че ще мога да я разпозная под всякакъв грим, ако въпреки всички очаквания останех жив, насочих вниманието си към Вайш.

Пелийският вампир вече не приличаше твърде на човек. Кучешките зъби — изумително творение на еволюцията, вродена спринцовка, способна да изпомпва кръв или да впръсква парализиращ токсин; очи, станали яркочервени; бледа бяла кожа, изопната върху изострилите се черепни кости. Ох, неслучайно земният фолклор е отразил толкова точно облика на вампирите! Пелийците бяха древна и богата цивилизация и мнозина можеха да си позволят да платят цената на хиперпрехода до Земята. Планетата, която я няма, е отличен ловен резерват за преситените от обичайния порцион вампири…

— Очаквах нещо повече — каза най-после жената.

— За повече има и други претенденти — злобно отвърнах аз. — Скоро няма да ви дойде редът.

— Зарежи този тон — почти дружелюбно ме посъветва жената. — Искам да ти дам съвет.

— А аз искам да задам въпрос.

Трябваше да печеля време. Една минута, втора — и онези, които препречваха пътя на приятелите ми, щяха да се превърнат в трупове.

— Какво пък, питай.

— Вие от Белия рейдър ли сте? От сектата Потомци на Сеячите?

Жената люшна глава, усмихна се на един от спътниците си и каза:

— Чу ли, Рели, как наричат нашия кораб?

Рели кимна с готовност. Неприятно зрелище е мъж, който е подчинен на жена.

Тя отново ме погледна.

— Да, лорде. Ние сме Потомците на Сеячите, от кораба, който наричате Белия рейдър.

Странно. Щом бе толкова добре осведомена за биографията ми, то би трябвало да знае, че не съм лорд, а принц. Макар и символичен. Лорд — това не беше случайна грешка.

— Сега запомни съвета ми. Не мога да те убия или да позволя убийството на който и да е от членовете на сектата или наемниците…

— Радвам се да го чуя.

— … така че имаш шанс да останеш жив. В този случай най-доброто и справедливо за теб нещо е да се върнеш на Земята.

— За да загина заедно с нея?

— Да. Да умреш на своята планета, е благородна постъпка. Докажи, че неслучайно си станал лорд.

— Няма да намерите Земята. Дрей не успя да ви каже нищо.

— Поне нещо успя. До една година ще намерим планетата, която я няма. Ти не си виновен, че си се родил на Земята, но не бива да се допускат изключения от правилото. Всички обитатели на прокълнатата планета трябва да загинат.

— Глупаци — изрекох тихо аз. — Какви глупаци. Ако посмеете да унищожите Земята, ще изгоря планетата, откъдето са родом всичките ви малоумни сектанти. Кълна се в това. Заводите на Тар ще произведат кваркови бомби за своя принц.

Жената се усмихна презрително. И отвърна неясно:

— След като Земята загине, може да не разчиташ на помощ от Тар.

Рели прошепна почтително нещо на жената. Странно. В сектата на Потомците жените никога не са играли водеща роля.

— Да, разбира се… Тръгваме си, Вайш!

Пелиецът, който продължаваше да ме държи, хвърли бърз, но внимателен поглед към нея. Сякаш сега за него бяха важни не толкова думите, колкото интонацията, жестовете, изражението на лицето.

— След като се отдалечим, можеш да считаш задълженията си за изпълнени. И повече няма да си ни подчинен. Постъпи както смяташ за редно.

Вайш кимна с усмивка.

— Намерихте прекрасен изход от положението, бабо! — извиках след отдалечаващата се жена.

— Глупаво е да обиждаш онзи, който те е победил — произнесе Вайш с гръмък шепот. — Сега ще умреш, землянино.

— Ще видим.

Колко нелепо — да умра от зъбите на човек вампир, когото само преди пет минути собственоръчно съм прострелял в гърба с лазерен лъч… Не, това просто не можеше да бъде. Клен или Ернадо щяха да ми се притекат на помощ.

— Ще изпия кръвта ти, землянино. Предците ми са обичали да посещават планетата ти. В спомените им народът ти е високо ценен. Нашите планети отдавна са свързани. Още от времената, когато наказваха Пел вместо Земята… бяха решили, че ние сме проклетите Сеячи, и ни осъдиха… нас…

Вайш замлъкна за миг, затвори очи. Хватката му леко се отпусна. Забелязах, че е целият в кръв и тя продължава да тече от зейналата рана…

— Превключваш на резервната кръвоносна система? — подигравателно попитах аз. Време, важното е да печеля време…

— Да — изхриптя Вайш. Ръцете му отново възвърнаха твърдостта си. — Ние сме по-съвършени от вас, землянино. По-силни сме… издръжливи… развити…

— И затова ни мразите така, както слабият мрази силния? Лъжеш, пелиецо. Ти се покриваш с пришки под ултравиолетовите лъчи на нашето Слънце, задъхваш се от мириса на чесън. Не можеш да спреш кръвотечението, ако те ранят с предмет, изработен от което и да е земно дърво…

— Да… Но тук съм силен! Ще пукнеш, човеко от планетата, ко…

Той внезапно застина. Така, сякаш го бяха улучили с парализиращ лъч? Но в коридора не се появяваше никой и ръцете на вампира ме стискаха с предишната сила.

— Слушай и отговаряй — бързо, с променен, студен глас изрече Вайш. — Не обръщай внимание на тялото на говорещия, той е просто предавател, кукла, параван… Смяташ ли да преследваш Рейдъра?

Това не ми приличаше на игра. Вместо Вайш пред мен сякаш се намираше друг човек… А може би съвсем и не човек…

— Кой си ти?

— Без отговор.

— Как подчини пелиеца?

— Без отговор. Ще преследваш ли сектантите?

— Да… Ако твоят параван не ме убие. Ще го спреш ли?

— Не е решено. Няма нужда да се преследва Рейдърът. Те не могат да навредят на Земята. Не се бой за своя свят.

— Защо да не могат?

— Без отговор. Не се бой за Земята. Не преследвай сектантите.

— Не ти вярвам.

— Напразно. Опасност грози само теб и твоя екипаж. Трябва да върнеш момчето на Земята.

Взрях се в очите на пелиеца. Все така алени, но сега някак оцъклени…

— Познах те. Ти вече разговаря с мен… чрез Ернадо.

— Да.

— А защо не вземеш мен под контрол? Къде-къде по-лесно е да ме превърнеш в „кукла“, отколкото да ме уговаряш чрез чужди гласове.

— Забранено. Не бива. Прякото въздействие и активната намеса са невъзможни. Само съвети… убеждения…

— Твърде много съветници. И всички, кой знае защо, се страхуват да ме убият. Ти и жената сектантка една и съща причина ли имате да не ме докосвате? Или двамата сте едно и също?

— Ние сме абсолютно различни. Причините — също. Повече няма да има отговори. Ще се откажеш ли от преследването на Рейдъра? Тогава ще накарам куклата да отпусне ръце.

Под краката на вампира вече се беше събрала локва кръв, толкова голяма, че мъхнатият килим вече не можеше да я попие. Вайш би трябвало доста да е отслабнал.

— Не. Не успя да ме убедиш. Длъжен съм да унищожа Рейдъра.

— Прекратявам намесата и се оттеглям.

Неподвижността изчезна от лицето на Вайш. Той потрепери.

Това бе моят шанс!

Изритах го отново в слабините.

Вайш нададе вой, преви се на две и ме пусна. Приятна прилика със земляните.

Отскочих встрани. Измъкнах от ножницата плоскостния меч. Попитах:

— Е, гадино, приятно ли е?

Вайш извади своя меч от ножницата. Тръгна към мен, олюлявайки се. Натисна бутона за наточване — по меча се плъзна светещото колелце. Внимателно, слабостта му можеше да е капан…

Наточих меча си. Направих кратък замах, като леко го притъпих във въздуха. Ако острието бе твърде остро, раната щеше да зарасне от само себе си. Още повече при вампир…

— Да имах подръка трепетликово колче… — замечтано произнесох аз. — Знаеш ли как сме изтребвали неканените гости от твоята планета? С дървен кол в областта на сърцето… Всъщност там се намира не сърцето ти, а преплитане на кръвоносните съдове. А в главата като че ли има само плътна кост.

— Ще те убия — изхриптя Вайш. — Ще те убия…

От зъбите му се отрониха жълти капки парализиращ токсин. Още една щета за нещастния килим.

— Избърши си сополите — посъветвах го. — Противно ми е да ги гледам.

И го нападнах.

Той успя да отбие три или четири удара. Ако беше в пълна форма, без дупки от лазерен лъч в тялото, двубоят може би щеше да завърши по друг начин…

Включих наточването на меча. То отлично почиства острието от кръвта… Приказливостта ти те подведе, вампире. Трябваше да ме стиснеш за гърлото без всякакви приказки, а не да проклинаш Земята, докато с всяка изминала секунда отслабваш все повече.

Всъщност и неизвестният доброжелател телепат, който толкова лесно взимаше чуждото съзнание под свой контрол, ми помогна. Това щеше да му се зачете при следващата среща…

През несъществуващата врата мина Клен. Огледа помещението с бърз поглед. Прибра меча в ножницата си и поясни:

— Бяха осмина, капитане. Все професионалисти… почти от моята класа. И още една камара любители.

— Как е екипажът?

— Ернадо има изгаряния… не твърде опасни за тариец. Ланс вече започна да мърда по малко. На Редрак са му изранени ръцете. Данко е цял и невредим. Ще преследваме ли избягалите?

Поклатих глава. Сериозността на раните, оценена от клениеца, можеше смело да се увеличи два или три пъти. Сега не беше време за преследване, поне да се доберем живи до кораба.

— Не, Клен. Не сега. И не пеша.