Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (48)

3. Логика на нелогичното

— Първо ще ви обясня ситуацията на Сомат — каза вместо поздрав Маккорд. — Не стойте мирно, лейтенант, сядайте…

— Слушаме ви — отвърна Тери. Тя очевидно беше твърде замаяна след всичко, което бе видяла. — Сомат е наш свят.

Маккорд кимна:

— Принцесо Тери Тар, никой не оспорва това. Вие владеете Сомат по правото на първооткривателя… според законите на хроноколониите.

— Които са разработени от вас — прекъснах го аз. — Говорете.

— В орбита около Сомат вече няма наш кораб. Там е открит единствено огледален многоъгълник с размери около два мера. Точно тази дяволщина е влизала във връзка с нас и ни е съобщавала, че на Сомат всичко е наред. При появата на нашите кораби многоъгълникът се е самоунищожил. Конструкцията му ни е неизвестна, но напълно се вписва в арсенала на фангите. А следите около дома ви, биороботите… Уверявам ви, че ние нямаме такива. Врагът също не ги е използвал досега. Очевидно на Сомат са преминали през нещо като тестване…

— С кого биха могли да се сражават? — не издържах аз. — С бойните роботи? Те, доколкото ми е известно, не владеят плоскостите мечове. А тези биочудовища сечаха точно с атомарници.

— Не знам. На Сомат сте живели само вие двамата, нали? Е, и това забавно животно… Може би целият погром в къщата, останките от биороботите — всичко да е просто инсценировка?

— Мен ли питате? — осведомих се аз. — Вече ми е ясно, че фангите са гадни твари. Но защо им е подобна акция? Тя не им дава абсолютно нищо. Нелогична е.

— А какво е логично в поведението им, Сергей? Всъщност изобщо не мога да си представя как нашите бойни роботи са били пренастроени да убиват човек — вас например. Досега това е било невъзможно… Дори показна атака срещу вас…

— Не беше показна! Беше си истински бой, Маккорд. Ще ви позволя да сканирате паметта ми и ще се убедите!

— Личният щит генератор не е способен да издържи на залп дори от един боен робот! — Маккорд се втренчи в мен: — Ще ми дадете разрешение да сканирам паметта ви?

— Да. Но само за битката на Сомат.

— Благодаря, Сергей. Иначе… щеше да се наложи принудително сканиране. Не искам да го крия от вас. Онова, което се е случило на Сомат, е важно за отношенията ни с Тар.

— Щяхме да ви обявим война! — Гласът на Тери беше тих и студен. Никога не я бях виждал такава. — Подлеци!

— Подобен резултат щеше да е, уви, неизбежен, принцесо — отвърна спокойно Маккорд. — Почти неизбежен. А вашата характеристика е абсолютно справедлива.

— Тери, работата на Маккорд е подла по определение — докоснах ръката й аз. — Сама го разбираш, а и някога говореше почти същото. Организация, която защитава масите, неизбежно репресира отделни личности. Сеячите все още се придържат към рамките на… допустимата подлост.

Раймонд се усмихна и ми кимна — с очевидна благодарност.

— По-лесно ми е да разбера вас, Маккорд, отколкото който и да е землянин от двайсет и втори век. За повечето от тях насилието е станало неприемливо и неоправдано.

— Да. Затова и вербуваме в редиците си хора от хроноколониите… като уважаемия Ланс например.

Ланс се напрегна. Потупах го по рамото. Прошепнах, макар и достатъчно силно, за да чуе Маккорд:

— Това е комплимент…

— Естествено — потвърди Маккорд. — Сергей, кажете ми, чували ли сте някога за Отчуждените?

— За кого?

— Отчуждените.

Маккорд впи поглед в мен. Повтори:

— Отчуждените. Прилича на наименование на религиозна секта или философско течение.

— Хора или фанги?

Раймонд кимна.

— Значи не сте чували… Може и да греша. Сергей, ще ви бъдем ужасно признателни за сканирането на паметта. След което можете да постъпите както сметнете за добре.

— Вече не става дума за операция „Игла“? — попитах аз.

— Надявам се, че ще ни помогнете с „Игла“… Двамата с принцесата при всички случаи ще заминете за Тар.

— Да.

— За какво да говорим тогава? Мисля, че землянин няма да допусне съюз на хроноколония с фангите… и няма да позволи на фангите да завладеят планета, населена с хора.

— Маккорд, кой е вилнял на Сомат? Хора или фанги?

— Не знам. — Маккорд ме гледаше в очите. — Кълна се, че проектът „Сеячи“ няма нищо общо с нападението. Сигурен съм, че спецслужбите на земните колонии не биха могли да направят нещо подобно. На хроноколониите, дори и най-развитите, просто не им е по силите да унищожат толкова лесно наш кораб, камо ли да пренастроят роботите.

— Значи фангите?

— Почеркът не е техният — с усилие изрече Маккорд. — Но от тях могат да се очакват всякакви постъпки… така че очевидно те са нападнали Сомат.

— Маккорд, а какви са подбудите им? На фангите?

— А вие нямате ли някакво предположение? — Маккорд изглеждаше заинтригуван. — Мнението на страничен човек… още повече от миналото.

— Влечение към войната — отвърнах неуверено аз. — Вродена агресивност. Но тогава всичките им репарации, хуманитарна помощ, предлагане на технологии са безсмислени… Може самата война да им харесва, Маккорд. Фангите искат да се сражават срещу достоен противник, интересува ги процесът на войната, а не резултатът. Тогава всичките им „хуманни“ постъпки са оправдани. Но какво съм тръгнал да гадая, Раймонд! Та вие знаете отговора! С фангите са се занимавали хиляди, ако не милиони специалисти! И хипотезите са поне стотина.

— Хиляди са хипотезите, Сергей. Но си остават само това — хипотези. Влечението към завоеванията; влечение към войната като процес; съперничеството на различни групировки сред фангите; стремеж на расата им към самоунищожение… Проблемът е там, че нито една от тези хипотези не е подкрепена от факти. Фангите се размножават много бавно, в галактиката им има хиляди свободни планети, значи те не се нуждаят от жизнено пространство. В историята им отдавна не е имало войни — те не могат да обичат войната като такава. Културата им е безкрайно миролюбива. Поведение може да се имитира, но не може да се създаде цяла култура, изпълнена с възхищение от прекрасното, с уважение към всяка проява на живот, с възторг от самия факт на съществуването… Те много обичат живота, не се стремят към смъртта. Фангите имат сложна система на социални отношения, която не ни е известна докрай — но правителството им е едно. И контролира поведението на фангите много по-сурово, отколкото земното — хората. Разбирате ли, най-реалната версия, върху която се базира нашата стратегия, е, че фангите са решили да започнат война със Земята точно след контакта с хората, след кацането на „Колхида“. Дотогава не са имали истински военни сили — нападението на „Мисури“ над главния космодрум на планетата го показва нагледно. Мислехме, че екипажът на „Колхида“ ги е обидил по някакъв начин… Нарушил е законите на морала им, на религията, ако такава съществува… Разпитвахме за това посланиците. Отговорът беше много прост — фангите се радват на контакта със Земята, те са благодарни на екипажите на „Колхида“ и „Мисури“. Фангите винаги отговарят на преките въпроси, но по никакъв начин не обясняват своите отговори. Може би ако успеем да разкрием първопричината за конфликта…

Маккорд замълча. Сякаш се уплаши от откровеността си.

— Отчуждените — казах аз.

— Какво?

— Кои са те? Ненапразно ги споменахте, Маккорд. Довършете си мисълта.

— Не мога, защото и аз самият не знам. Това е версия, която доста добре отговаря на всички загадки. Някаква структура в обществото на фангите или дори… — Маккорд се поколеба.

— Или дори в човешкото — твърдо довърших аз. — Структура под условното име „Отчуждените“. Самите те не воюват, но принуждават фангите и хората да воюват. Може би Отчуждените са извън нашите цивилизации? Може би това е чужда раса, която иска да унищожи конкурентите си?

— Може би. Но не разполагаме с данни, Сергей. Те не въздействат на хората, проверихме всичко, търсехме следи от чуждо влияние. Не мога да си представя как успяват да накарат фангите да воюват.

— А задавали ли сте този въпрос на посланиците на Фанг?

— Разбира се. И получихме типичния отговор: „Известно ни е понятието «Отчуждени», но не сме се сблъсквали с тях“. На въпроса дали не ги тласкат към война с хората, фангите отговориха по-ясно: „Не“.

Почувствах как дланта на Тери потрепна. Тя очевидно искаше да каже нещо, но размисли. Правилно. Маккорд не искаше да играе открито — значи и ние не биваше да разкриваме картите си.

— Командир Маккорд — неочаквано се обади Ланс. — Според условията на договора ми с проекта „Сеячи“ имам право да напусна по всяко време. Моля да приемете молбата ми за оставка.

Той извади от джоба си смачкан лист хартия. Пред очите ни той се изглади и прие абсолютно приличен вид.

Раймонд погледна замислено първо Ланс, а после и принцесата.

— Нали сте наясно, че е обявена готовност второ ниво, лейтенанте? Предвоенна ситуация. Не мога да удовлетворя искането ви.

— Е! Дори по молба на правителството на приятелска планета? — попита тихо Тери. Ланс се усмихна виновно.

— Дори по ваша молба… Но има компромисен вариант. Ланс, вие искате да прекъснете всякакви отношения с нас? Или просто желаете да последвате своите повелители?

— Своите приятели — отвърна тихо Ланс и ме погледна. Кимнах му. — Служих честно на проекта „Сеячи“… сега имам друг дълг.

— Вие работихте добре, лейтенант. Дванайсет бойни операции, три лични поощрения… Та нали вашата група ликвидира пробива на фангите на Антарес-седем?

— Да.

— Лейтенанте, съгласен ли сте да си вземете безсрочен отпуск? Формално си оставате наш сътрудник, а фактически сте освободен от всякакви заповеди. Никой няма право да ви отзове.

— Добре — след кратка пауза рече Ланс.

— Приятна почивка, лейтенанте. — Маккорд се усмихна и сложи листа върху прозрачния плот на масата. Листът бавно потъна в стъклото и изчезна. — Не ми се иска да губя хора като вас преди самото начало на войната.

— А войната е неизбежна — казах пряко волята си аз. — Никаква надежда ли няма?

Маккорд поклати глава:

— Разчитайте на още две или три седмици мир, Сергей. Относителен мир. Най-добре останете на Тар. Ако желаете…

Той замълча. После погледна към Тери и предложи:

— Нали мога да ви върна в миналото? В двайсети век. Живейте на Земята или в хроноколониите. Само не афиширайте присъствието си — по нашите данни вие сте изчезнали от миналото. Изберете си други имена, избийте си от главата фангите…

— Не! — отвърнахме всички в хор.

После аз си поех дълбоко дъх:

— Маккорд, нали разбирате какво е да живееш в миналото? Нямам предвид условията на живот — хроноколониите са напълно развити. Знаете ли какво е да пребиваваш в свършеното? Да помниш, че за настоящия свят, за бъдещия — ти си вече мъртъв. Че нищо не можеш — пък и нямаш право — да направиш… Нищо забележително, нищо отличаващо се, нищо оригинално? Може това да е суетност, Раймонд. Но тя може да те побърка. Ние избягахме от двайсети век, защото вие го направихте минал.

Маккорд кимна:

— Разбирам. Предложението беше излишно… Какво пък, ще ви дадем кораб за полета до Тар. Но първо ще преминете през сканирането, Сергей.

— Двамата с Ланс ще присъстваме — каза бързо Тери. — Технологията на процеса ми е ясна и ще се погрижа да бъде едностранен.

— Както желаете, принцесо. — Маккорд сви рамене. — Ние нямаме намерение да вкарваме в мозъка на Сергей лъжлива памет или психокодове. Единственото, което ме интересува, е какво всъщност се е случило на Сомат.

 

 

Тъмна небесна синева. Жълтото слънце леко надниква иззад хоризонта, бялото пълзи към зенита. Сомат.

Пясъкът пред мен е бял — чак до разрушената къща. Там е само чернота, шлака, пепел, сажди. И маскираните бели роботи са нелепи и забележими — като мишени на стрелбище.

Самият аз съм в ролята на мишена. Наоколо потреперва пъстроцветната мембрана на защитното поле, която се огъва под лазерните лъчи. Вероятно роботите са включили и деструктори, настроени на нервната тъкан. Но лъчът на деструктора е невидим.

Белите фигури на роботите са неподвижни и не се опитват да се отместят. Чужд им е инстинктът за самосъхранение, задачата им е да ме унищожат. Улавям ги в прозорчето на мерника, там просветва червена точка — целта е прихваната… И деструкторът ми изпраща към противника лъч, настроен към тъканта на псевдомозъка. Трудно ми е да разбера кога роботът поддава на натиска, външно не търпи промяна. Само светещите точки на излъчвателите в броневите амбразури угасват… А онзи пък се побърка. Върти се на място, лъчът му покосява съседните роботи. Те за миг отклоняват вниманието си от мен и с дружен удар довършват обезумелия си събрат. Отлично. Щит генераторът ми няма да издържи дълго, но аз ще им осигуря битка… Колко ли ще успея да унищожа, преди да се пукне сапуненият мехур на защитата? Интересно…

Тишина. Пищи единствено зумерът на енергоблока — изтощен е докрай. Полето около мен гасне. Но и лазерните игли са изчезнали, само ретината на очите е запазила ослепителните линийки на лъчите. Не гледайте към електрожена и бойните лазери, вредно е за здравето… Примижавам — в тъмнината плуват огнени стрели. Преплетени са, сякаш образуват букви. Поглеждам отново към дома си — към бившия си дом. Роботите стърчат наоколо като уродливи скулптури. Преструват ли се? Защо, нали защитата ми изчезна… Нима съм ги надиграл?

Деструкторът също е изчерпан. Вадя пистолета — жалко оръжие срещу бронираните чудовища. И бавно тръгвам към дома.

 

 

Сканирането на паметта не може да бъде наречено неприятно или болезнено. Само дето след това не можеш веднага да дойдеш на себе си. Лежа на меката кушетка, която леко масажира тялото ми. И си спомням — вече без помощта на плъзгащата се по клетките на мозъка мислесонда. На Сомат имаше бой — победих аз. Криех се в планините. Тери се свърза с мен… Аз съм на Земята. Роудърите, Алма-Ата, Нурлан. Тери. Ланс, който носи Трофей в чанта. „Семейната вечеря“. Маккорд. Фангите. Сканирането на паметта. Очевидно съм наред. Само ме избива на сън… А наблизо се води тих разговор:

— Всичко ли е наред с него, докторе?

— Разбира се. Почакайте няколко минути, действието на упойката ей сега ще премине. Всичко е наред…

— Сержант! — Това е гласът на Ланс. Но почти непознат, твърд, заповеден. — Какво ще кажете за филма?

— Това не може да е истина, лейтенант — почтително, но уверено отвръща непознат пазач. — Нали сам видяхте, там бяха осем К-Б четиринайсет, „Ярост“. Човек не би могъл да издържи срещу тях. Щит генераторът ще издъхне след две секунди.

— Лъжливата памет е изключена, младежи — отново се намесва в разговора лекарят. — Сканирах всички слоеве, до самото подкорие. Вегетативна нервна система, двигателни реакции, емоционален фон. Не знам с кого се е бил там, но битката е протекла точно така, както я видяхме. И чухме — моля за прошка, лейди… Пациентът е много емоционален.

— Аз щях да ругая още повече — отвръща студено Тери. — А и под огъня на осем бойни киборга и вашето благоприличие ще се пропука, докторе.

— Значи не са стреляли с пълна сила по него — без особена убеденост предполага сержантът. — Създавали са илюзия за битка…

— А защитното поле се е огъвало от вятъра — отвръща язвително Ланс.

— Отнесете касетата в техническия отдел. Нека върху нея поработят специалистите… Тери, възможно ли е Сергей да е имал нестандартен енергоблок?

— Не знам… Стандартен беше, мисля. Но каква е разликата в края на краищата? Важното е, че е издържал… — Гласът на Тери леко трепери.

 

 

Корабът на Десантния корпус трябваше да ни откара до Тар за десет часа. Не с максимална скорост, разбира се, но пилотите заобикаляха опасните участъци и не се отдалечаваха от земните бази, готови да се притекат на помощ в случай на нападение на фангите.

— Трябва да призная, че Маккорд изгуби за разговора с нас немалко скъпоценно време — изхъмках аз. — Като се има предвид сложността на обстановката.

— Принце, Раймонд изгуби само своето лично време — възрази Ланс. — Докато се намирахме в кабинета му, времето в околния свят беше замръзнало.

Кимнах. Трябваше да се досетя, че манипулиращите времето Сеячи нямаше да го хабят напразно.

— Ланс, според теб тук подслушват ли ни? — попита Тери.

— Сигурно. И подслушват, и поглеждат.

Тери огледа каютата, сякаш се надяваше да забележи стърчащите от стените микрофони. После се усмихна:

— Значи няма да говорим за сериозни неща. Искате ли да ви разкажа приказка?

Не успяхме да й отговорим — Тери започна да разказва:

— Чувала съм я много отдавна, още преди да се запозная със Сергей. Бях на седем години… Интересно как не съм я забравила.

— Хайде, давай — насърчих я аз. — Отдавна не са ми разказвали приказки.

— Това е необикновена приказка — не обърна внимание на присмеха ми Тери. — За Сеячите. Не знам откъде се е взела — подхвърлена от Храмовете или измислена от хората… Началото е най-обикновено. Много отдавна, когато още не е имало време и пространство, Вселената създала велик народ — Сеячите. Те накарали времето да се движи, а границите на света — да се разширят…

— Какви граници, нали още нямало пространство — отбелязах аз. — Точно храмова приказка.

— Сеячите били войнствен народ. Те се сражавали с армиите на хаоса и мрака, убивали рожбите на злата воля на Вселената. Сеячите гасели звезди, когато те започвали да мислят. Този свят е създаден за хората, решили те. И разпръснали по всички планети семената на живота, и поставили върху тях Храмовете.

Демонстративно се прозинах. Тери ме погледна иронично:

— Скучно ли ти е?

— Аха.

— Потърпи… Дошъл денят, в който във Вселената не останали никакви врагове на Сеячите. Те празнували победата. Подвластни им били пространството и времето, редът и хаосът. Нямало по-силни от тях.

Внезапно ми стана некомфортно. Усмихнах се принудено:

— Много са ти били заплетени детските приказки. Искаш ли да ти разкажа за сивия вълк и седемте…

Тери сякаш не ме чуваше:

— И когато се появил най-големият враг, Сеячите не могли да направят нищо срещу него. Той бил тяхна рожба, но те не го създали. Появил се оттам, накъдето се били запътили те, но не успели да стигнат. Бил равнодушен и безразличен като камък; любопитен и немирен като дете; слаб и силен едновременно. Сеячите нарекли своя враг… Отчуждените. И напуснали света, за да се върнат за най-важната битка, след като покълнат семената на живота по планетите…

Тери замълча, загледана в нищото. Ланс каза тихо:

— Принцесата влезе в транс, за да си спомни дословно приказката. Не съм сигурен, но мисля, че съм слушал нещо подобно като малък. Жалко, че не умея да управлявам така паметта си.

Погладих внимателно Тери по бузата. Тя потрепери, обърна се към мен:

— Ето каква е приказката, Сергей.