Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (16)

1. Следата

Улицата беше неприлично тясна и непрестанно криволичеше. Тичах по изтъркалата се с времето каменна настилка, подхлъзвах се в купчините отпадъци и непрекъснато се допирах във влажните стени на къщите. От прозорците, разположени на поне два-три метра над улицата и преградени с дебели решетки, падаха мъждиви отблясъци светлина. На два пъти от прозорци хвърлиха върху мен празни бутилки — за щастие, не ме уцелваха.

Съдейки по тропота, преследвачите наближаваха. Те познаваха глухите улички на града по-добре от мен, а пък и имаха по-голям опит в преследването из каменните лабиринти. Пречеше само това, че бяха много, а и желанието по-бързо да се разправят с мен. Няколко пъти чух след себе си шум от падане и ругатни, неизбежно съпровождащи получилите се задръствания.

На поредния завой зърнах мяркаща се отпред фигура. Човекът, когото преследвах почти две седмици, бягаше с енергия, породена от смъртоносната опасност. Изумително каква скорост бе успял да развие хилавият, накуцващ, че и на всичкото отгоре пребит половин час по-рано клетник…

Без да спирам, измъкнах от джоба на гърдите си две леки бели топчета, наподобяващи топки за тенис. Стиснах ги в дланите си, смачках защитната им обвивка и ги хвърлих зад гърба си. Общо взето, нямах нищо против преследвачите си, те наистина имаха основание да са недоволни. Но не разполагах с време за мирни преговори…

Топчетата, които оставих на пътя, действаха безотказно. Не успях да видя как се разтварят и се превръщат в квадрата мрежа от гънки, почти невидими за окото нишки. Но чух виковете на хората, попаднали в капана…

Само след миг виковете секнаха. Паяжинните мини не убиваха веднага, но свиващите се мрежи най-напред лишаваха жертвата от възможността да диша.

Започваха да трошат костите едва след няколко минути.

Увеличих скоростта. Ако улицата започнеше да се разклонява, то този, когото на свой ред преследвах, щеше да получи шанс да се измъкне…

Ако се бе надявал на това, бе напразно.

Със силен удар на рамото го повалих на паважа, право в поредната локва. И се спрях, за да си поема дъх.

Отзад засега беше тихо. Преследването бе прекратено.

— Глупак — казах аз, като едва се удържах да не изрека нещо по-грубо. — Да не мислиш, че ще тръгна да спасявам мошеник-картоиграч заради удоволствието лично да му видя сметката?

Мъжът не отговори. Той лежеше в мръсотията, без дори да направи опит да се изправи. Наведох се и го обърнах с лице нагоре. Сивкава кожа на жител от Даледо, черни коси и воднисти сини очи, накъсан белег през дясната буза. Всички белези съвпадаха…

— Отговаряй честно и ще останеш жив. Разбра ли? — Докоснах незабележимия бутон на широката златна гривна и прозрачният овален кристал засвети в жълто. — Това е детектор на лъжата — предупредих го. — Затова си помисли добре, преди да отговориш.

Мъжът кимна безмълвно и с опасение се взря в тъмнината, откъдето отново долетя шума от преследването.

— Ти си Редрак Шолтри от планетата Даледо, бивш пилот на флагманския кораб от втората трансгалактическа експедиция. Нали?

— Отдавна не са ме наричали с това име…

— Отговаряй!

— Да.

— Браво — похвалих го аз, когато кристалът на гривната примигва в зелено. — Продължавай в този дух. Какви райони бяха изследвани от експедицията?

— До дванайсети включително, по шестата координатна ос на даледската измервателна система.

Гривната отново засвети утвърдително.

— Не е зле — искрено се зарадвах аз. — Петдесет кубични единици…

— Петдесет и две…

Хич не беше зле. Паметта на бившия пилот явно не бе пострадала от дългогодишното пиянство.

— Причината за гибелта на експедицията?

Мъжът мълчеше.

— Питам от чисто любопитство — успокоих го аз. — Нямам никакво намерение да отмъщавам за някого.

— Бунт — отвърна неохотно Редрак.

Зеленото пламъче на гривната. Усмихнах се.

— Какво пък, няма да тръгна да задавам неучтивия въпрос на чия страна си бил ти. И така е ясно… Чувал ли си за такава планета — Земя?

— Никога… Така ми се струва…

— Наричат я още планетата, която я няма.

Редрак се надигна, като се подпираше на стената на сградата.

— Разбрах кой си — обяви той.

— Запази знанието за себе си — посъветвах го аз.

— Разбира се, принце.

Тропотът и ядосаните гласове се приближаваха неумолимо.

— Знам за планетата Земя — продължи Редрак. — Но преди да отговоря, трябва да се закълнете, че ще ме спасите… от тези диваци.

— А ако не се закълна?

Редрак се усмихна.

— Имате детектор на лъжата, но няма време за изтезания или серум на истината. Онова, което знам, ще си отиде с мен… дори да е в гроба.

— Заклевам се.

— Досещам се какво искате да ме попитате, принце. Не, нашата експедиция не намери планетата Земя. И не се е сблъсквала с никакви следи за местонахождението й.

Кристалът мигна в зелено. Вярно, с леко закъснение… Но нямаше време за размисли — иззад завоя се показаха преследвачите. Обърнах се с лице към тях — Редрак нямаше никакво основание да ми нанася удар в гърба. Напротив, аз бях единствената му надежда за спасение.

— Ето ги! — изрева носещият се отпред двуметров дангалак. Смелостта му явно съответстваше на ръста — не всеки би се решил да оглави преследване след среща с паяжинни мини.

В ръцете на здравеняка се появи внушителна по размери тояга, обсипана с метални шипове. Той вдигна оръжието над главата си и тръгна към мен. Отзад напираха желаещите да участват в разправата.

Бавно извадих меча от ножницата. Дълъг и тънък меч с червен бутон на дръжката.

Дангалакът се изплю пренебрежително. Удари с тоягата по стената и на земята се посипаха ситни камъчета.

Бавно заех бойна стойка. И натиснах бутона на дръжката на меча.

По острието пробяга вълна от бял пламък и озари за миг десетки разярени лица и най-разнообразно оръжие.

Дангалакът застина като закопан. И рече хрипкаво:

— Той има атомарен меч!

Преследвачите се спряха, моментално изгубили ентусиазъм.

— Така е — потвърдих аз. — Това е атомарен меч, който владея доста прилично. Така че имате избор: или всеки мирно ще поеме по пътя си, или аз ще си тръгна с приятеля си, а вие ще останете тук до сутринта. На разсъмване ще ви съберат, за да не се развоните.

Тълпата започна да се разпръсква. Никой не искаше да посреща зазоряването в такъв вид. Само здравенякът с тоягата продължаваше да стои.

— Ти защитаваш мошеника, който три вечери подред ни съдираше кожите — заядливо заяви той.

— Нужен ми е — отвърнах аз.

— Ти уби две момчета в кръчмата, а още двама — с капаните си на улицата.

— Ама нали първо ви се предложи откуп за живота му?

Изглежда, този довод се оказа убедителен. Дангалакът отпусна безполезното оръжие и тъжно се извърна. Спътниците му стояха далеч назад, но продължаваха напрегнато да слушат разговора.

— Думите ти няма да утешат особено семействата на убитите…

Развързах от колана си тежка кожена кесия. Ужасно бе неудобно, че тук не използваха банкноти…

— Може пък златото да се окаже по-убедително от мен?

Дангалакът кимна и бързо вдигна падналата в краката му кесия. Промърмори:

— Може… Само че няма да е по-убедително от меча ти.

Изчаках, докато злощастните играчи и още по-злощастни привърженици на линчуването се скрият. И се обърнах към Редрак.

Колкото и странно да бе, той не беше избягал.

— Да вървим — отсякох аз и поех в обратната на тълпата посока. Редрак, който видимо накуцваше, забърза след мен. — Доста скъпо откупих мизерния ти живот — злобно добавих аз. — Едва ли си струва живота на четирима невинни.

— Не се тревожете, принце — жизнерадостно заяви Редрак. — В тази кръчма не ходят честни хора. А гърлата си прерязват всяка седмица, и без странична помощ…

— Казвам се Серж. Капитан Серж, ако предпочиташ — прекъснах го. — Останалото те съветвам да забравиш.

— Капитан Серж явно има кораб? — с умилкващ се глас се поинтересува приказливият мошеник.

Не му отговорих.

— Ще рискувам да помоля капитана за една малка услуга… Не ми се ще да оставам повече на тая планета, а не успях да изкарам много пари… Ще ме откарате ли до която и да е планета, на която има въздух, вода и любители на хазарта?

Идеше ми да се разкикотя.

— Редрак, мен често ме наричат наглец. Но в сравнение с теб и за чирак не ставам.

— Ама, капитане, вие все още сте толкова млад.

Все пак се разсмях. И — неочаквано за самия мен — казах:

— Добре, Редрак. Ще те откарам на друга планета. Но целия път ще изкараш в корабния карцер. Не съм го използвал вече две години, а това си е разточителство.

— Абсолютно разумна мярка — учтиво се съгласи Редрак. — Стандартен ли е карцерът? Два на два и пет над нулата?

— Разбира се.

— Какво пък, в ковчега е по-тясно и по-студено — философски заключи Редрак. — Благодаря ви, капитане.

— И в това ли се изразява цялата ти благодарност?

Известно време вървяхме мълчаливо. Улицата продължаваше да криволичи, но стана малко по-широка. Налагаше ми се да скъсявам крачка заради краката на Редрак.

— Капитане, постъпвате много благородно.

— Даже твърде благородно.

— Не, капитане, напълно достатъчно за една добра новина. Втората трансгалактическа експедиция наистина не научи нищо за планетата Земя. Но преди година срещнах един човек, който казваше, че е ходил на планетата, която я няма. Стигнал до нея на повреден кораб… докато бягал от един твърде досаден патрулен крайцер.

Сърцето ми се разтуптя. Попитах със задавен глас:

— Какво ли струват нечии пиянски дрънканици?

— О, да, капитане, той беше доста пиян. Даже твърде пиян за комарджия… Но много убедително разказваше за това как купувал плутоний и титанови плочи в голям град на брега на океана. Този град се наричал… струва ми се, Нюорк.

— Повтори! — развиках се аз, като го сграбчих за раменете. — Повтори името на града!

Редрак каза бавно, като наблягаше на всяка дума:

— Срещнах човек, който твърди, че е бил на планетата, която я няма. В град на име Нюорк или Нюйорк, си купил материали, необходими за ремонта на кораба му. Сигурен съм, че говореше истината.

Индикаторът на гривната-детектор светеше зелено.

А хората, подобни на новия ми познат, никога не казват истината, ако не им е изгодно.

— Редрак, боя се, че познанството ни ще продължи по-дълго, отколкото би ми се искало — прошепнах аз, като пуснах даледианеца.

Редрак кимна и каза:

— Много се надявам на това, принце.

 

 

Бившият пилот проседя пред компютърния терминал повече от три часа. Всичкото това време аз прекарах на малкото ъглово диванче, като се чувствах гостенин в собствената си каюта.

Редрак Шолтри общуваше с компютъра наистина виртуозно. Отсечено прошепваше в микрофона заповедите или преминаваше на управление чрез клавиатурата, а понякога просто се заемаше да чертае нещо във въздуха с тънките си, гъвкави пръсти. За такова ниво на комуникация с машината можех само да си мечтая…

Подчинявайки се на командите на Редрак, компютърът градеше холограмно изображение. В бавно въртящия се над терминала видеокуб се появи първо неясно, размазано човешко лице. После чертите му придобиха яснота, показа се къса подстрижка, тънки вежди. Изображението придоби цвят — бледа кожа с едва забележим жълтеникав оттенък, черна коса, тъмносиви очи.

Редрак продължаваше да редактира портрета. Ушите претърпяха поредица от изменения, очите станаха по-тесни, на горната част на носа се появи малко петно — бенка или следа от изгаряне. Скулите леко се изостриха.

Известно време Редрак разглеждаше резултата от творческите си усилия. После, извръщайки се към включената гривна-детектор, която лежеше на масата между нас, заяви:

— Това е портрет на човека, който твърди, че е бил на Земята. Направих го максимално точен.

Гривната светеше в зелено.

— Много обикновена външност — казах с досада. — Всеки десети, ако не и пети, мъж на неговата възраст попада под подозрение. Цветът на косата може да се промени, а кожата — да придобие тен. Той може да напълнее или да отслабне…

— Да, капитане. Минали са вече три години… Човек с неговата професия много се променя за такъв срок. Ако, разбира се, изобщо остане жив.

— А ти наистина ли не знаеш нито името, нито родната му планета?

— Не, капитане.

Известно време мълчах, като гледах обемния портрет на космическия пират, който си беше набавил от Ню Йорк плутоний и титан за ремонта на своя кораб. Редрак Шолтри упорито се стремеше към целта си, като същевременно действаше напълно честно. Знаеше какво ми е необходимо и се възползваше изцяло от преимуществото си.

— Не знам защо ми се струва — заявих аз със сарказъм, — че ще разпознаеш тоя човек, колкото и да се е променил.

— Абсолютно сте прав, капитане.

Усмихнах се. Та нали Шолтри се нуждаеше от мен може би не по-малко, отколкото аз от него.

— Присъствието в екипажа на бивш метежник не е твърде приятна перспектива.

— Разбирам съмненията ви, капитане. Но нямам ни най-малкото желание да ви предавам. Просто с всеки изминал ден настоящата ми професия става все по-трудна.

Редрак ме погледна с подкупващо честен поглед. Такъв поглед притежават само най-талантливите измамници.

— Има само една възможност да те зачисля в екипажа на „Тера“ — отвърнах твърдо аз. — Психическо кодиране.

Редрак потрепери и скочи на крака.

— Няма ли да ме изпратите в карцера, капитане? — учтиво се поинтересува той. — С удоволствие бих поскучал там до първата обитаема планета.

— А може би трябва да те изпроводя до шлюза? — предложих аз. — Още не сме излетели и след няколко часа ще можеш да се върнеш към предишните си занимания.

Редрак кимна. И отвърна със странна гордост в гласа:

— Добре, капитане. Съгласен съм да загина като свободен човек. Но никога няма да приема да живея като роб.

Я го виж ти, измамник и пияница… По-добре да умре на крака, отколкото да живее на колене. Всъщност нямах нищо против тоя лозунг.

— Предлагам ти частично кодиране, а не пълно потискане на волята. Улавяш ли разликата?

— И какви правила възнамеряваш да ми наложиш?

Насмешливо разглеждах напрегнатото лице на Редрак. За щастие, не ми се налагаше да изобретявам велосипеда. Един умен писател, живял недалеч от „Нюорк“, отдавна бе измислил тези правила. От мен се искаше само да преработя трите азимови закони на роботиката за приложение върху човек…

— Първо, не можеш с действията или бездействието си да причиниш вреда на членовете на екипажа на кораба ми. Справедливо ли ти се струва?

Редрак кимна неуверено.

— Второ, трябва да изпълняваш уставните си задължения дотолкова, доколкото да не нарушават първия закон. Съгласен ли си?

— Да…

— Трето, можеш да правиш всичко, което не нарушава първите два закона. Ето това са условията.

Аз, разбира се, здравата осакатих азимовите закони. Като се започне с това, че сведох понятието човек до доста по-тесния кръг от членове на екипаж… Но какво да се прави, Редрак не бе робот, а аз не бях миротворец, решил да го превъзпитава.

Из Космоса не се пътува с бели ръкавици.

— Правилата ти много напомнят клетвата за вярност на пиратските кораби — навъси се Редрак.

— Ти повече му разбираш.

— А какво ще бъде наказанието за нарушаване на закона?

— Обичайното. Спиране на дишането и сърдечната дейност.

Редрак мълчеше.

— Решавай — казах аз. — Решавай, Шолтри. Аз просто искам да получа гаранция за обещанията ти. Съгласявай се — или отиваш в карцера. Ще те откарам до най-близката планета, на която има живот.