Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лорд с планеты Земля, –1996 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Фея Моргана (2018)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лордът от планетата Земя

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Дедракс

Излязла от печат: април 2018

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-2601-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5621

История

  1. — Добавяне

5. Схема за дуел

Събрах тарийците в каютата си. Изпратих Данко при Редрак — да се обучава за работа с компютъра. Трофей, натъпкан до пръсване, безгрижно спеше на леглото му. Клен стоеше на вахта — сам в командната зала на кораба, висящ на стационарна орбита над Схедмон.

Ернадо, изглежда, бе още по-мрачен от обичайното, ако това изобщо беше възможно. Лицето му бе червено дори под слоя регенериращо мазило. Изгарянията втора и трета степен са неприятна диагноза дори за галактическата медицина. Ланс също изглеждаше по-зачервен, отколкото се полагаше на кореняк от Тар, но при него вината не беше в изгарянията. С някое от изреченията ми неволно му бях напомнил за позора от неотдавнашното сбиване в ресторанта, когато Ланс бе прекарал в лежане целия бой, под охраната на Редрак и Данко. Какво пък, времето за деликатност бе отминало.

— Изиграха ни, но ситуацията все още не е безнадеждна — казах. — Посъветвах се с Редрак и двама специалисти от космопорта. Когато знаем опорните маяци за хиперскока, районът на търсене рязко се стеснява… и въпреки това на самотен кораб ще са му нужни почти две години, за да намери Земята. А засега Белият рейдър не е напуснал Схедмон… най-вероятно.

— Имаме преднина във времето, защо да не започнем търсенето на Земята преди Рейдъра? — тихо попита Ланс.

— Защото става дума за живота на цялата планета. Моята родина, Ланс! А ние ще изгубим от Рейдъра съревнованието по бързина на търсенето. Той има по-голяма мощност на двигателите и енергийни запаси, способен е по-продължително време да работи далеч от базите. Сектантите имат много по-големи шансове да се натъкнат на Земята.

— Значи влизаме в бой — каза бързо Ланс. — Веднага щом излетят от планетата… Ернадо, можем ли да поискаме помощ от военните кораби на Схедмон? Ако Сергей се обърне официално към тях, като принц на Тар…

Ернадо поклати глава.

— Нямаме доказателства. Ако се бяха запазили записите на кленийския крайцер, щяха да блокират плътно планетата, да преровят всички космопортове… Кварковата бомба не е шега работа. Но така, без каквито и да е основания… Не. Дори императорът няма да получи помощ от властите на Схедмон.

— Значи дуел — отсече твърдо Ланс.

Веднага разпознах у него онзи упорит юноша, който се осмели да предизвика Шорей Менхем. С железни разбирания за чест, вярност, патриотизъм… Който така и не се осмели да престъпи в общуването си с мен границата на дружеските отношения и да ми стане просто приятел. Дори такъв като Ернадо, с неговата преднамерена фамилиарност, зад която и досега се криеше учудване — що за странна фигура се бе получила от неговия ученик, отправил се някога да спасява принцесата сам срещу цяла армия.

— Дуел — замислено произнесох аз. — На Земята са били разрешени единствено през Средновековието… Дуел на звездолетите това са пълни глупости…

— Не си прав, Серж — възрази убедено Ернадо. — Това е справедлив и честен обичай. Ако не съществуваше, нямаше да можем да прихванем Белия рейдър в близост до планетата. Полицейските крайцери щяха да ни унищожат като агресори…

— Не споря — прекъснах го аз. — Щом ще е дуел, нека да е дуел…

Средновековие. Галактическо средновековие. Сякаш някаква сила нарочно задържа хиляди обитаеми планети в колебливо равновесие между спокойните, мирни отношения и тотална война с употребата на кваркови бомби, планетарни анихилатори, индуцирани колапсари…

Точно отмерена доза агресивност. Надвишаваща земните морални норми, но без да се достига до всеобщо унищожение. Двубои с плоскостни мечове, с лазерни пистолети и паяжинни мини… Пресметната доза смърт.

Безумие. Но не по-голямо от дуела между два звездолета.

И все пак не за пръв път през главата ми мина мисълта за някаква странна незабележима сила, която управлява хилядите светове в галактиката. Нямаше значение дали е материална, или е въплътена в традициите, преданията, историите на човешките народи, населяващи планетите около най-различни звезди. Тя съществуваше. Тя управляваше всички — Ернадо и Ланс, Клен и Редрак, пелийците и схедмонците. Точно тя караше жените в ресторанта да се възхищават на кървавото сбиване, а мирният служител на космопорта да ми се нахвърли с меч в ръка. Точно тя водеше сектата на Потомците към чудовищната им цел.

И тъкмо нейната сянка надвисва над мен и ме принуждава да избирам най-краткия и кървав от всички възможни пътища.

Безумие. Синдром на Кандински, така се нарича това в медицината, ако не съм забравил съвсем психиатрията…

Но дори в безумието аз ще защитавам своята планета. Дори безумието няма да ме накара да забравя своята родина.

— Повиках ви не за да обсъждаме бъдещите си действия, те и така са ясни — казах, прекъсвайки проточилото се мълчание. — Трябва да поговорим за миналото.

Ернадо ме погледна с любопитство.

— Помниш ли, че когато обсъждахме появата на Данко, ти пръв заговори за това, че пречат на търсенето ни? Отказват ремонти, гориво, почивка… Авариите…

— Разбира се.

— Оказа се прав и ние се срещнахме с кораба на сектантите, морално подготвени за съществуването на враг. И като че ли забравихме за това, че всяка диверсия или активно противодействие са невъзможни без постоянна и точна информация — за нашия кораб, за маршрута му, плановете ни…

Ернадо се намръщи. И рече бавно, сякаш насила:

— Искаш да кажеш, че на кораба има предател?

— Искам да попитам кой от вас — ти или Ланс — изпраща всяка седмица по хипервръзката отчет за събитията на кораба?

— Серж! — За пръв път от незапомнени времена Ернадо ми повиши тон. — Това са твърде сериозни обвинения, за да ги хвърляш под въздействието…

— Не хвърлям обвинения, сержант!

С вмъкването на старото му звание, което бях използвал при първата ни среща, го накарах да млъкне.

— Може и да не съм твърде умел пилот… и да се справям с техниката много по-зле от който и да е курсант от вашите училища, но мога да следя разхода на енергия и режима за работа на хиперпредавателя! Веднъж седмично, от момента на отлитането ни от Тар, с планетата редовно се осъществява връзка.

— Автомат? — предположи Ернадо.

— Не мисля. Вече два пъти сменяхме оборудването, никой шпионски прибор не би могъл да се запази на кораба.

— „Блуждаеща“ програма в бордовия компютър? — предположи Ернадо.

— Клен провери всички блокове на машинната памет с помощта на търсещи програми от своя свят. Преди три часа, по моя молба. Компютрите, които имат връзка с хиперпредавателя, са чисти.

— Значи…

— Някой от нас редовно прави отчети за полета… Хайде да не протакаме, да не се стига до детектор на лъжата и други подобни гадости. Като принц на империята Тар аз изисквам от вас, моите поданици, честен отговор: предавате ли информация от кораба, или не?

— Не! — отсече твърдо Ернадо. — Един или два пъти месечно разговарям с приятели на Тар… Но не съм давал никаква информация за кораба, не давам и нямам намерение да давам. Просто искам да знам какво става в моя свят, на моята родна планета!

— Не съм водил, не водя и няма да водя преговори с враговете, да им дават каквато и да било информация… — Ланс отмести поглед.

— А с приятелите? — рязко попитах аз. — С принцесата от династията Тар например? Със законната повелителка на твоята планета?

Ернадо подпря с длани бузите си и погледна към Ланс. Не беше изненадан, а по-скоро предвкусваше интересно зрелище. Може би трябваше отдавна да потърся съвета на бившия си наставник?

Ланс мълчеше. Все още съвсем момчешките черти на лицето му се втвърдиха, изостриха се. Погледът му стана суров.

— Отговаряй!

— Капитане, мога да отговоря само за да спася живота си. Такива са заповедите ми.

Погледите ни се срещнаха. И внезапно открих в очите на Ланс нещо като уморено, плахо облекчение. Както и капчица ирония.

Извадих от кобура плоскостния пистолет. Това бе последна модификация, направена на „моята“ планета, на Тар. Сто и шестнайсет небаланскирани плоскостни дискове с обсег до сто метра.

— Кълна се, че ще те убия, ако не ми разкриеш до кого са били адресирани съобщенията от борда на кораба — казах колкото се може по-твърдо и убедително аз. — Това е мое право. Аз съм твоят повелител. Говори!

Ланс кимна.

— Подчинявам се на принцесата. Тя ми позволи да летя с вас в замяна на обещанието, че ежеседмично ще докладвам за хода на пътуването. Съгласих се, тъй като от думите й лъхаше единствено безпокойство за вас, принце. Това не би могло да ни нанесе вреди.

След като избъбри на един дъх признанието си, Ланс замълча. Ернадо леко повдигна дясната си ръка и каза с нескрито любопитство:

— Серж, ами ако Ланс не си беше признал?

— Е, щях да стана клетвопрестъпник — отвърнах аз. — Ланс, ти разбираш ли, че си ни предал? Хиперпредаванията се прехващат сравнително лесно. Самият ти си се занимавал с това по време на „средните вахти“.

— Никого не съм предавал — отвърна гордо Ланс. — Принце, всички предавания се излъчваха с имперски шифър.

Ернадо подсвирна и попита недоверчиво:

— Доверили са ти тази тайна? И малката ти глава се оказа достатъчна, за да побере в себе си системата за променливо шифроване на основата на нелинейни изчисления и лексиката на петстотин планети?

Ланс извади от джоба си тънка плочка. „Множествена фотография“, пластмасов таблет, съхраняващ в себе си няколкостотин обемни изображения… Или поне така изглеждаше на пръв поглед. Самият аз имах няколко такива плочки — с изгледи от различни планети, сред които се срещаха и земни пейзажи. Екзотика…

— Това е кодиращ компютър.

Ланс докосна с показалеца си някаква известна само на него точка върху фотографията — съвсем обикновен семеен портрет. В пухкавото момченце се разпознаваше самият Ланс, в мъжа и жената до него — родителите му… Изражението се разсея, стана на черно-бели квадратчета, в които имаше букви и цифри.

— Сега трябва просто да набера на сензорната клавиатура текста и да включа таблета към терминала на предавателя. Компютърът ще кодира текста и ще издаде команда за настройване на антената… Вземете, капитане. Ще ви обясня как да пренастроите таблета към вас.

Повъртях в ръцете си пластмасовия правоъгълник. Кодиращ компютър. Просто… и надеждно?

— Ернадо, това наистина ли е надежден шифър?

— Да, принце. Разкодирането на кое да е съобщение може да стане само случайно, чрез продължителен компютърен анализ, който ще даде няколко десетки различни варианта на текста. Но за следващото предаване кодът вече ще бъде съвсем различен.

— Само членовете на императорското семейство… и най-приближените лица… имат достъп до кодиращите устройства. А дешифриращ блок има само принцесата… преди такъв имаше и императорът…

Ланс говореше бавно, сякаш с неохота. Дали му беше неудобно да се причислява към „най-приближените лица“, или го смущаваше ситуацията, в която аз — принц, макар и формално — не знаех секретния шифър на своята планета?

— Само принцесата… — повторих след него. — А преди е имал и императорът. Още по-рано…

— Дори дешифраторът да попадне в чужди ръце, той няма да може да проработи. Оборудван е със сложна система за разпознаване на личността.

— Не се и съмнявам.

Внезапно разбрах. Всичко, от началото до края, от причината, поради която сектантите бяха толкова добре осведомени за делата ни, до странната им снизходителност към мен и екипажа… И дори появата на Данко окончателно придоби яснота, изгуби лекия си ореол на случайност.

Понякога грешките дават повече информация за врага, отколкото късметът.

— Ернадо, Ланс — започнах аз, — мисля, че ситуацията се променя така, че се налага да направите неприятен избор…

Под тавана зави сирената и заглуши думите ми. Част от стената се разтвори, осигурявайки достъп до бойните костюми. За обявяването на тревогата можеше да има само една причина.

— До екипажа от вахтения пилот. — Емоцията в гласа на Клен, който прозвуча от високоговорителите, беше не повече, отколкото в речевия синтезатор на корабния компютър. — Тревога втора степен, повтарям — тревога втора степен. Всички да заемат местата си според бойното предписание. Интервал за безопасност — две и половина минути…

Ернадо и Ланс изчезнаха от каютата с невероятна бързина. Трябваше да вземат бойните си костюми и да ги облекат за двуминутния период на безопасност, обявен от Клен.

— Повтарям, тревога втора степен, бойно предписание, безопасен интервал — две минути и петнайсет секунди. На летателното поле на частния космодрум Долхоб е засечен Белият рейдър, който е излязъл от маскировъчното поле. Спектралният анализ показва форсирано загряване на двигателите. Предполагаемо време на старта…

Затегнах и последния магнитен цип, превръщайки бойния летателен костюм в нещо като лек скафандър. Мекият неактивиран шлем, който приличаше на кръгъл найлонов пакет, се подмяташе на гърба ми.

Вратата се отвори и в каютата влетя Данко. След него надникна Редрак, който едва успя да спре затварящата се врата. Кимна ми бързо и изчезна, без да каже нищо.

— Дуел? — изкрещя Данко, като ме хвана за ръката. — Онзи звездолет ли намерихме?

Бутнах силно момчето, придавайки му ускорение. Извиках:

— Бойният костюм! Бързо! Една минута до битката!

Данко започна да разгъва подбрания за неговия ръст костюм, като ровичкаше из шумолящия сребрист плат. С едно движение го пъхнах в панталоните, залепих дрехата на гърдите и се хвърлих към вратата, като го оставих да се оправя сам с ръкавите, яката и системата за херметизация. Кадетът може и да не се вмести в отреденото за подготовка време, но капитанът няма тази привилегия.

— Интервал за безопасност — една минута — догони ме до асансьора гласът на Клен. — Навигаторът и инженерът на реактора са на поста си. Рейдърът завършва загряването на дюзите, време до старта — двайсет или трийсет секунди.

Асансьорът най-накрая спря на моята палуба. Втурнах се в кабината и изкрещях:

— Командна зала, максимален ход.

Подът се удари в краката ми, сякаш искаше да ме постави на колене пред законите на физиката и отдавна известния факт за липсата на гравитационен компенсатор в асансьора.

— Интервал за безопасност — четирийсет… — В асансьора, естествено, имаше високоговорители.

Изскочих навън и изтичах до креслото. Едновременно с мен от втория асансьор се появи Редрак.

— Капитанът и пилотът — на постовете си — сухо съобщи в микрофона Клен. — Вахтата е сдадена.

— Данко, веднага в командната зала! — изхриптях аз, докато се настанявах в седалката. — Клен, какво можем да направим?

На екраните се виждаше излитащият от планетата Бял рейдър. Малкият космодрум, на който се бе крил, се намираше на не повече от сто километра от главния порт на Схедмон. Едно от многото места на планетата за любителите на уединението. Отлично убежище, където Рейдърът бе изчакал няколко дни, разчитайки, че ще напуснем орбита. Изглежда, не желаеше да влиза в бой…

Асансьорът се изкачи за последен път до командната зала. Данко, в недозакопчан костюм, бързо се намести в креслото си. В ръцете си държеше Трофей, което напълно обясняваше закъснението му.

— Ако искаме да атакуваме, сега е най-подходящият момент — прошепна Клен. — Всеки друг кораб в този момент би бил абсолютно беззащитен. Височината не позволява да се осъществи пасивно спускане в приемния лъч на космопорта, а орбитата още не е стабилизирана. Но това не е съвсем честно…

Редрак свали на лицето си черния шлем и попита язвително:

— Очевидно Рейдърът съвсем честно е изгорил твоя кораб?

— Да — прекъсна го рязко Клен. — Тактикът е готов за бой.

— Навигаторът е готов за бой. — Пръстите на Ернадо пробягаха по клавиатурата. На екраните проблясваше някаква невъобразима каша от изчисления на траектории.

— Пилотът е готов — с отегчен глас обяви Редрак и докосна допълнителните пултове. Корабът леко се люшна.

— Инженерът е готов — съобщи Ланс.

— Стрелецът е готов — самоуверено заяви Данко.

— Капитанът приема готовността. — Още веднъж се вгледах в екрана с изображението на издигащия се Рейдър. Височина — около стотина, скорост — пет километра в секунда…

— Бойно разгръщане, сближаване за дуел… Ланс, по всички диапазони — искане за капитулация и проверка! Ернадо, оценка на уязвимостта.

Корабът сякаш пропадна някъде. Секундната безтегловност се изстреля като буца към гърлото ми. След това постепенно се натрупа смекченото от компенсаторите пренатоварване. Под изображението на Рейдъра замигаха променящи се цифри. Сближавахме се, излизайки на разстояние за директен удар. Но едновременно с това Рейдърът увеличи ускорението си, като се опитваше да излезе по-бързо на стабилна орбита.

— Сближаваме се…

— Рейдърът не отговаря на сигналите…

— Компютърът препоръчва деструкторен удар по антените и корпусните елементи…

— Не знаем от какво е направен корпусът му — отговорих на Ернадо.

Клен мърмореше тихо нещо по двустранната връзка с Редрак, докато прокарваше траекторията за сближаване в максимално безопасна зона.

За миг настъпи тишина. Двата кораба вече се приближаваха един до друг над планетата — и за никого не беше тайна какво щеше да се случи всеки момент. Моят екипаж, сектантите на Белия рейдър, милиони благодарни зрители на Схедмон — всички чакаха.

Чакаха моите думи.

Щеше да измине още половин минута — и в треската на космическия бой, когато дори компютрите не успяват да вземат решения, вече нямаше да има място за заповеди. Екипажите щяха да се превърнат в шепа единици, действащи абсолютно самостоятелно, обединени единствено от предварителните тренировки и онова неуловимо общо настроение, което се заражда в минути на опасност у отдавна познаващи се хора.

Но първо бях длъжен да дам заповед.

А преди това — ако, разбира се, исках да играя честно — бях длъжен да обясня на Ернадо и Ланс срещу кого отиват на бой.

Само че нямах нито време, нито сили за честна игра.

— Екипаж, започваме — прошепнах в услужливия микрофон. — Това е корабът на моите врагове, но ви моля да си представите, че на мястото на Земята се е оказала вашата родна планета. Онези, които са се научили да търсят враговете, никога няма да се задоволят само с един. Твърде сладко е да си играеш на бог, за да можеш да се спреш… Започваме.

Тишина. Приближаващият се кораб на екрана, разчертан от квадратната решетка на мерника.

— Начало на изпълнението — на „едно“. Деструкторен удар по елементите на защитните генератори. Ракетна атака, протонните и термоядрените бойни глави на максимална мощност… Лазерен удар по антените и детекторните системи. След това действаме според ситуацията.

Поех си дъх. И произнесох, неволно повишавайки глас:

— Три… Две… Едно…

Корабът потрепери.