Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (54)

1. Денят на Слънцето

— Сигурен ли си, че не ти е нужна защита, братко?

Капитанът на кленийския крайцер „Алер“ бе по-нисък от мен с една глава и изглеждаше крехък като тийнейджър. Но с такъв капитан можеше да спори единствено някой безумец. Дори въпросите на кленийците звучаха като заповеди…

Отърсих се с усилие от вцепенението си и се усмихнах:

— Благодаря, братко. Не се нуждая от защита — Ар-На-Тин е моя планета. Приятелите ми вече ме очакват.

— Твоите приятели са приятели и на Дома Алер. Вратата ни е винаги отворена за тях — изрече капитанът с абсолютна сериозност. — Нека идват, когато пожелаят. Ще ги посрещна с радост и ще почувствам любов. Те са в правото си да дойдат, братко.

— Ще им предам, братко — отвърнах аз. Спокойно. При кленийците разлика между мъжете и жените няма — нито в битките, нито в секса. И въпреки двусмислеността им, думите на капитана бяха знак на уважение.

— Катерът те очаква, братко. Но ако искаш, ще спуснем кораба на земята на Ар-На-Тин.

— Няма нужда, братко. Катерът ми стига.

— Леко кацане и успешна битка, братко. — Клениецът докосна ръката ми и това докосване съдържаше всичко — и загрижеността на баща, и почтителността на син, и вниманието на брат. — Ако умреш, корабът ми ще отмъсти за теб…

При кленийците няма разлика между думите „умреш“ и „загинеш“.

— … ако не се справим, родът Алер ще отмъсти за нас, ако семейството ни загине — Клен ще реши дали сме достойни за отмъщение. Върви спокойно, братко.

Кимнах. За клениеца е страшно да умре неотмъстен — самата смърт не ги плаши. Или поне си дават вид, че не ги плаши.

От командната зала до шлюза на „Алер“ се добрах по безлюдните коридори, скоростните асансьори и многопалубните транспортери на крайцера. Вахтеният, момиче на двайсетина години, ми кимна: „Успех, братко“. Кимнах й в отговор. Благодаря ти, Дом Алер, благодаря ти, Клен. Никога няма да стана клениец, но уважавам вашия път.

В катера, след запознаването със системата за управление, което направи по-приятно еднодневното пътуване от Клен до Ар-На-Тин, включих за последен път системата за вътрешна връзка. Капитанът на крайцера ме поздрави с махване на ръката — сякаш не се бяхме виждали няколко дни. Кленийците всеки път се прощават завинаги, смъртта ги настига твърде често.

— Ако на Ар-На-Тин се случи беда, ние ще дойдем, братко. Ще дойдат всички кораби на Дома Алер.

— Това ще се случи скоро — отвърнах откровено аз. Капитанът не се усъмни в думите ми.

— Ще дойдем. Ще изпълним дълга си според договора с Чин-Ки и ще се върнем. Боят ще бъде тежък, но ние ще го проведем бързо.

За да ме откара от Клен до Ар-На-Тин, крайцерът „Алер“ прекъсна договора си с планетата Чин-Ка за две денонощия. Какво им беше струвало това — по-добре да не питам. Съдейки по кораба, той бе напуснал жестоко сражение, а сега отново се връщаше към битката. Нямаше смисъл да благодаря — аз бях член на семейство Алер и бях в правото си да искам каквато и да е помощ. Както и семейството можеше да я иска от мен. Но те никога нямаше да се възползват от правото си.

— Предай любовта ми на Дома — казах аз. — И на Тер… Алер-Тер.

— Ще предам любовта ти на сестра ми — обеща капитанът.

Може би Тер наистина му беше сестра. На Клен това нямаше значение.

Под катера се разтвори диафрагмата на люка и псевдогравитацията на крайцера ме изхвърли в Космоса. „Алер“ се носеше над мен — бледосива плоска плочка с конфигурацията на кленово листо. Катерът се отдалечаваше от крайцера, падаше към мъгливото кълбо на планетата, оставяйки зад себе си грамадния боен кораб. Извил врат, аз следях с поглед „Алер“. Кленийските катери имат прозрачни кабини и това ми харесва.

Краищата на „кленовото листо“ започнаха бавно да се повдигат и да се навиват. След половин минута над мен се носеше кух цилиндър, от който стърчаха конзолите на маневрените двигатели и куличките на бойните постове.

— Успех… — прошепнаха наушниците ми.

Бяло сияние обгърна крайцера. Прозрачното бронестъкло помътня, за да предпази очите ми от вторичното лъчение на хиперпрехода. Няколко секунди крайцерът можеше да се види през ослепителното сияние — тъмен, променящ формата си силует.

След това катерът се разтърси и светлината помръкна.

— Успех, братя — казах аз. — Не мога да го почувствам, но знам, че съм ваш приятел.

Отпуснах ръцете си върху податливата като тесто маса на мислеприемниците и насочих катера към планетата.

 

 

Небето на Ар-На-Тин беше бледожълто, почти лимонено. Затова пък облаците бяха сиви, земни. Катерът се носеше над планини, покрити с мъглива пелена — над нея като острови в бушуващо море се издигаха единствено върховете. Вълните на мъглата се разбиваха в скалистите върхове, обливаха ги и се завихряха в спирали.

— Повикване от главния космопорт на планетата — съобщи ми катерът.

— Свържи ме.

Говорителите зашумоляха. Да, Ар-На-Тин наистина бе изостанал свят — тук използваха обикновена радиовръзка, а не кодирани предавания, при които нямаше никакви смущения.

— Катер от кленийския крайцер, съобщете бордовия си номер и целта на посещението си. Планетата се намира във военно положение, контактите са ограничени. Повтарям…

Съдейки по гласа на дежурния, малкият свят в покрайнините се отнасяше твърде сериозно към посещенията на военни кораби. Особено в период на военно положение, което никога преди не беше обявявано.

— Бордовият номер е… — погледнах към панела за управление, — ка наклонена черта шейсет дванайсет. — На борда е императорът на планетата Тар. Снижавам се за кацане, моля да ми съобщите номера на свободна писта.

Няколко секунди дежурният от космопорта мълча, осмисляйки чутото. След което попита неуверено:

— А каква е целта на посещението?

— Ами да помогна на вас, идиоти! — не издържах аз. — Кой ще тръгне да изпраща запитване, когато остават сто километра до космопорта? Всеки вражески кораб досега да ви е засипал с ракети! Запитване се прави при влизането в атмосферата и се изпраща група за засичане.

— Всички патрули са в отпуск, днес е пролетният празник, денят на Слънцето — промърмори дежурният. — Сега ще ви свържа с тарския експедиционен корпус…

— Глупаци — изсъсках аз. — Бързо ме свържи с военния съветник Ланс!

Възцари се тишина. Катерът премина над планинската верига и започна да се снижава. Съскането в говорителите спря — с мен се свързаха чрез нормален предавател.

— Сергей? Ти ли си? — развика се от говорителите Ланс. — Къде си?

Погледнах към екрана за долен обзор.

— Над столицата на тази заспала планета. Здрасти, Ланс.

— Здрасти. Включи видеовръзка!

На екрана се появи разстроеното лице на Ланс. Няколко секунди той ме изучаваше, после лицето му се разтегна в усмивка.

— Сергей… Как се измъкна?

— После ще разказвам. Съобщи на онзи глупак в космопорта, че не съм враг. Нека освободи писта за кацане… и да не стреля по катера с картечница или каквото там използват тук. Без мен ли се захванахте за работа, или празнувахте постоянните помени за императора?

Ланс бързо избута настрани бутилката с нежнорозова течност. После каза виновно:

— Планетата е такава… мирна. Няма с кого да се свържеш. Пък и нямаме официални пълномощия…

— Сега ще дам на всички ви пълномощия — мрачно му обещах. — Организирай кацането.

— Добре… Отивам в космопорта.

— По-добре аз да кацна при теб. Съобщи на дежурния адреса, нека приготвят кола. Ако не са хукнали всички на празника на плодородието, разбира се. Край на връзката.

Наложи се да направя няколко кръгчета над малкия уютен космопорт, преди по пистите за кацане да се разпълзят древни на вид танкове, камиони и като че ли две пожарни коли. Размърдаха се, идиотите. Катерът можеше да кацне и на една педя място, това не бе самолет все пак.

Завладяването на Ар-На-Тин очевидно нямаше да представлява проблем за фангите.

 

 

В управляването на автомобил с двигател с вътрешно горене имаше нещо сладостно-носталгично. Особено когато разбрах, че двигателят се задвижва със спирт и миризмата не идва от моя съпровождан — момче на петнайсетина години, което се бе настанило важно на предната седалка до мен.

— Надясно — сочеше момчето, като се мъчеше отчаяно да говори на развален стандартен. Зад онзи дворец — наляво.

Дворецът се оказа четириетажна сграда с две колони пред входа. Натиснах спирачките.

— А не можехме ли да минем по главната улица?

— Можехме — след кратко размишление потвърди момчето. Отметна от челото си яркорижите къдрици и безгрижно ми съобщи: — Така е по-интересно. Покрай паметниците.

— Нали казах, че бързам?

— Да. Но така е…

— По-интересно — довърших мило аз. — Приятелче, при вас има ли затвори за непълнолетни?

— Не — с огорчение отвърна юношата. — Само за възрастни…

— Ще построим. Специално за теб.

Момчето се ококори изненадано.

— Сериозно говоря, приятелче — дружелюбно казах аз.

— Направо и наляво. На главната улица, двореца с куличката…

Дадох газ и момчето млъкна. Изглежда, си беше прехапал езика. Но когато стигнахме до двореца с колоните и куличката, отново извиси глас:

— А подарък?

От устата ми се изтръгна нервен смях. Излязох от колата на мръсната асфалтирана улица. През прорезите в облачното покривало надничаше жълтото небе. Въпреки празника, слънце не се виждаше. Отдалеч се носеше боботенето на множество гласове, което напомняше на хорово пеене на пациенти в психиатрична клиника — хрипливо и весело. Съдейки по всичко, жителите на Ар-На-Тин заедно с доблестните защитници на планетата провеждаха сеанс по разгонване на облаците и установяване на хубаво време.

— В този дворец, на третия етаж — тихичко подсказа съпровождачът ми. — Подарък?

Стана ми тъжно. Потупах момчето по рамото, то млъкна и погледна към рамото си, сякаш очакваше, че там ще израснат разкошни пагони като на дежурния по космопорт.

— Изчезвай от столицата, приятелче — посъветвах го аз. — И то по-бързо.

Ланс ме посрещна на стълбата — вероятно беше чул как се приближава древната таратайка.

— Сергей — каза радостно той. — Слава на Сеячите, измъкнал си се…

— Млъкни, глупако! — Едва се сдържах от физическа реакция. — Планетата е поднесена на тепсия, идвайте и взимайте! Къде е нашата ескадра? Къде са съюзническите кораби, къде са Сеячите?

Ланс пребледня и отвърна тихо:

— Императоре, виновни сме, но…

— Оправдаваш ми се, а? Пиян глупак!

След возенето ми в спиртосания автомобил не можех да различа миризмата на спирт от тази на керосин, но това не ме притесняваше.

Ланс се отпусна на коляно в ритуален жест на преданост и каза тихо:

— Императоре, моята кръв е ваша. Разрешете да доложа обстановката?

Кимнах.

— Пожизненият президент на планетата… в буквален превод Великият и Вечен Пастир, ни прие на третия ден след пристигането ни на планетата — както изисква етикетът им. Сега Ернадо присъства на празника на Слънцето, опитва да се срещне с президента в неофициална обстановка. Аз съм на гости у Дини, местен индустриалец, опитвам се да се добера до президента чрез него. Единственото, което сме постигнали досега, е въвеждането на военно положение. Но то е чиста формалност…

— Къде ти по-формално!

— Малък крайцер и три леки патрулни кораба на Тар получиха разрешение да се базират на планетата. Дини ни помогна…

— Защо толкова малко кораби? — разстроено попитах аз. — И къде е Десантният корпус?

— Земята съобщи, че няма достатъчно основания за изпращането на ескадра. А нашите кораби… Тери ги изпрати в търсене… когато разбра, че си използвал хиперкатапулта.

— Глупачка! — злобно изругах аз.

Ланс потрепна, сякаш го бях ударил. Каза тихо, сякаш сам не вярваше на думите си:

— Ти… не си Сергей. Ти си друг. Фалшификат.

Сякаш ме поляха с вряла вода. Гледах мълчаливо как Ланс изважда пистолета си. После казах тихо:

— И все пак си оставам твой император, Ланс.

Той застина. Седнах на дървените стъпала до него. Входът бе пуст — мръсният вход на тухления дворец на планетата Ар-На-Тин.

— Изслушай ме, Ланс… Преди да отидем при твоя индустриалец и дори преди да си прибрал оръжието си. Ще ти разкажа какво се случи с мен.

Седяхме под смътната светлина на прашната лампа, в която не можеше да се открие нищо стойностно, освен това, че бе електрическа. И разказах всичко, което ми се беше случило. Освен за ритуала за приемането в семейство Алер.

— И сега какво ще правим, капитане? — попита неочаквано Ланс.

— Ще живеем. Ще се готвим за битка. Аз сам ще се оправям с чувствата си.

— Кои са тези Отчуждени?

— Потомци на фангите. Не мисля, че Нес ме е излъгал за това.

— Значи нямаме никакви шансове, Сергей.

— Те не могат да се намесват активно в случващото се. Само в междувремието… и въздействат единствено върху психиката на хората, които пътуват чрез тунелен хиперпреход. Затова на Клен не използвах пръстена.

Ланс кимна — или се съгласяваше, или се примиряваше с неизбежното.

— Да отидем при твоя индустриалец. На тази планета властта едва ли принадлежи на „пожизнения президент“. Тук не ми мирише на диктатура, значи „Вечният пастир“ е просто марионетка. Вероятно управляват парите.

Изкачихме се по скърцащата стълба. Няколко врати се оказаха открехнати. В тъмнината се очертаваха някакви сандъци и найлонови торби.

— Промишлеността и търговията все още се развиват тук — с извиняващ се тон съобщи Ланс. — Така че това е хибрид между къща и склад.

— А престъпност съществува ли? — поинтересувах се аз.

— Не знам. Но като че ли кражбите не са твърде на почит.

— Аха. Оказва се, че етиката не е чужда на местните бандити.

Вратата към жилищните помещения беше притворена, но не и затворена. Ланс я бутна и се озовахме в дълъг и тесен коридор. Спрях се изненадано.

— Ланс, този твой индустриалец какво, книги ли печата?

— Не, само ги събира.

Стените на коридора бяха скрити зад рафтове. Те стигаха до самия таван — равни, мълчаливи. А по тях бяха подредени книги. В проблясващи найлонови подвързии, твърди картонени корици, облечени в хартиени обложки. Някои бяха съвсем разкъсани, прибрани в прозрачни пликове — ранени войници от велика армия. Над всяка полица имаше метална табелка с гравирани на стандартен език надписи: „Романтична литература“, „Еротична литература“, „Кулинария“. Колкото и странно да беше, повечето книги бяха издадени през двайсети и двайсет и първи век. Антиквариат. Дори открих познати заглавия.

— Почакай — помолих тихо Ланс. — Ще разгледам…

Магия. Мистика. И книги — „Чукът на вещиците“, „Страх“, „Вампири“, „Върколак“, „Японски приказки“… Приказките пък какво правеха тук? „Хитрините на безделника дракон“… Рицарски романи. Също няколко реда, познати и непознати заглавия… „Песен за Роланд“, „Оръжието на Средновековна Европа“, „Руски богатирски приказки“…

— Да вървим — подръпна ме за ръкава Ланс.

— Невероятно — свих рамене аз. — Тези книги са рядкост и на Земята. А тук, на края на галактиката…

— Повечето книги са препечатки — обясни Ланс.

Прокарах пръсти по кориците. Сякаш за миг надникнах в детството си.

Ланс отново ме докосна по ръката и аз се отърсих от вцепенението си. Трябваше да действам, а не да се наслаждавам на древните книги. Но когато тръгнах след Ланс по коридора, у мен се появи странно усещане, сякаш в душата ми, на онова място, където зееше изрязаната от Отчуждените дупка, се бе появило нещо…

Дръпнахме завесата, която бе поставена вместо врата, и влязохме в стаята.