Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (5)

4. Учител за Лорда

Убежищата навсякъде са еднакви. Във всеки свят, на всяка планета те имат една-единствена цел — да запазят живота на човека. Когато са ги строили, изобщо не са се замисляли за удобствата. „Вълчето леговище“ на Хитлер или подземният щаб на Ленин не се броят.

Бетонният купол, в който влязох, по-точно се промъкнах, след непознатия, наподобяваше отвън мъничко хълмче, покрито с чимове и засадено с ниски дръвчета. Във вътрешността си сияеше с първична голота. Бетонните стени дори не бяха измазани, тук-таме прозираше стоманена арматура. По средата се виждаше изрязан в пода метален люк, полускрит от множество пластмасови сандъци, бидони и гуми с внушителни размери. Встрани беше захвърлено нещо, наподобяващо надуваем дюшек, но не с правоъгълна, а с квадратна форма. Върху него — чифт омачкани чаршафи и одеяло, а до него, направо на бетонния под — отворени кутии с остатъци от някаква храна. При вида им неволно преглътнах.

— Гладен сте, Ваша Светлост — каза мъжът, като ме стрелна с поглед. — Седнете, ще приготвя обяд.

Почти без сили се отпуснах на мекия, пружиниращ дюшек. Погледнах към тавана, където самотно и ярко светеше бяло матово кълбо, окачено на усукан черен шнур. Изглежда, електрическо осветление. Никаква изненада.

Пред мен се озоваха две отворени кутии — едната бе пълна с гъста каша с месо, другата — с димящ бульон. И това бе познато, самозатоплящи се консерви.

— Опитайте, Ваша Светлост — каза мъжът, като ми подаде тясна двузъба вилица. — Струва ми се, че метаболизмът ни е подобен и тази храна няма да предизвика недоразумения.

Взех с недоумение предложената вилица и натиснах дръжката й. Зъбите й изщракаха, разшириха се и се сляха в малка полусфера. В ръцете ми се озова удобна, дълбока лъжица. Такова нещо не бях виждал на Земята…

Кашата се оказа съвсем сносна, а горещият бульон — великолепен. Докато го допивах, попитах:

— Защо се обръщате към мен с Ваша Светлост?

Мъжът се усмихна:

— Човекът, който се сгоди за принцесата, става Лорд. Няма никакво значение какъв сте били на своята планета.

Оставих изпразнената кутия и свих рамене.

— Казвам се Серж… поне приятелите ми ме наричат така. Аз съм просто студент… бивш сержант от десантни войски. А мога ли да узная как се казвате?

В погледа на мъжа проблесна леко любопитство.

— Казвам се Ернадо. Приятелите ми ме наричат просто Сержанта. Аз също съм сержант от десантни войски и също бивш. Нашите войски вече не съществуват, а десантниците, изглежда, са унищожени напълно. Те защитаваха до последно двореца.

Погледите ни се срещнаха.

— Както винаги, както и при нас — прошепнах. — Първи приемаме боя и първи го приключваме. С победа или смърт.

Ернадо се поколеба за секунда и протегна ръката си.

— При вас имате ли такъв обичай, Серж?

Стиснах дланта му, твърда и гореща, като метал, който не е успял да изстине след закаляването.

— Да, Сержант. И освен това с приятелите си говорим на „ти“.

По лицето на Ернадо отново премина леката, бърза усмивка.

— Това е страхотно, Серж. Хубави обичаи има на планетите ни.

И тогава усетих как нещо в мен бавно се отпуска.

— Обясни ми какво става тук, Сержант — помолих аз.

— Планетата ни може и да ти се струва странна — започна Сержанта, като се настани на дюшека до мен. — Освен това не познаваш нито един от още по-странните светове, които съществуват във Вселената. Можем да започнем с това, че ни управлява Император.

Свих рамене.

— Не се изненадваш, защото на твоята планета кралската власт още не е отишла в далечното минало, в преданията и легендите. Но във Вселената монархията е рядкост. Игра на случайността. В световете, където съседстват и ежечасно контактуват десетки, стотици най-различни цивилизации, монархията не може да оцелее. Тя е твърде консервативна, твърде подчинена на целта за вътрешно самосъхранение, за да може успешно да се защитава от външна агресия. Само че на нашата планета властта на Императора оцеля.

— Защо? — съвсем не риторично попитах аз. Всичко, което макар и косвено засягаше принцесата, ми се струваше много важно.

— По много причини. Планетата е била колонизирана от монархисти бежанци, оглавявани от престолонаследника на Тар. Те успели да се спасят от въстаналата планета Итания с последните оцелели кораби от военния флот, като се отправили в неизследвана област на Космоса. Съумели да открият нашата планета, годна за живот, но с крайно ограничени природни ресурси. Достатъчно е да кажа, че само половин процент от територията й е подходящ за земеделие, а запасите от полезни изкопаеми се ограничават до метални руди и изключително бедни уранови залежи. На планетата изцяло липсват въглища и нефт, тъй като тук никога не е съществувал животински и растителен живот. Запасите от вода са съсредоточени в планинските ледници и няколко езера, те са нищожно малки и обезпечават съществуването на не повече от милион души. Нашият свят, на който се спасили шепата бегълци, не представлявал никакъв интерес за окупатори. След като в продължение на петстотин години нашите предци се развивали без външна намеса, те създали обществен строй, който има множество своеобразни ритуали и правила. Обвързан с договори за дружба с десетки съседни цивилизации, които ни приемат за забавна и безобидна случайност, нашият свят успя да постигне величие.

Ернадо бавно измъкна меча от ножницата.

— Това беше първата ни стъпка към славата. Атомарният меч, създаден в лабораториите на император Тар Осми, привлече към нас вниманието на цялата Вселена. Работата е там — поясни той, щом видя недоумението ми, — че от стотици години е познато неутрализиращото поле, което се използва широко при планетарните войни. Точно това поле, изработвано от генератора на убежището, ти попречи в гората да ме превърнеш в молекулярен прах. В радиуса на действие на генератора е невъзможно използването на лъчево, взривно и каквото и да е друго енергийно оръжие. В неутрализиращото поле заглъхват реактивните и бензиновите двигатели, трудно функционират дори най-маломощните електрически. Избухналите по планетите войни се превърнаха в дивашки побоища с хладно оръжие, които се водят под прикритието на генератори на неутрализиращо поле. Мащабно се използваха отровни вещества и биологично оръжие, затова войниците се сражаваха с противогази, дори в космическите скафандри. Атомарният меч, пред който обикновеното хладно оръжие се превръща в безполезна вехтория, стана основна цел за всички развити планети. Тъкмо затова нито една от тях не позволяваше на останалите да ни завладеят. В продължение на петдесет и три години, докато тайната на атомарните мечове не беше позната на другите цивилизации, ние натрупахме нечувани богатства и станахме един от всепризнатите центрове за производство на оръжие.

Последваха и други изобретения. Молекулярният унищожител, чиято модификация представлява твоят пистолет. Хиперпространственият локатор, гравитационните и паяжинните мини, електронната мушица…

Сержанта замълча за миг. Порови в джоба на наметалото си, извади малка плоска кутийка. Отвори капака й. Извади от кутийката мъничка оранжева капсула и я смачка. Разнесе се слабо хрущене, замириса на неузрял лимон. Лек, сладко-кисел, свеж аромат… Застанах нащрек в очакване на демонстрацията на ново оръжие. Но Ернадо невъзмутимо лапна капсулата. Застина за миг със спокойно-доволно изражение. Когато улови неразбиращия ми поглед, каза:

— Това е слаб стимулатор. Употребата му е приятна, но нанася определени вреди на организма.

— А при вас няма ли и друг стимулатор? — с внезапно пробудил се интерес попитах аз. — Употребяват го, като вдъхват дима от тлеещи сушени листа. Също е приятно и вредно.

На лицето на Сержанта се появи леко недоумение, примесено с отвращение.

— Глупав метод — заяви той направо. — Никога не съм чувал за такъв… Искаш ли?

Той ми протегна кутийката с капсулите. Във въздуха се носеше цитрусов аромат.

— Не — отвърнах аз след секундно колебание. — Щом се налага да се избавя от един вреден навик, не бива да привиквам към друг. Към тези капсули сигурно се привиква, нали?

Ернадо като че ли се смути.

— Да — промърмори той. — Вярно, можеш да се откажеш…

— Не искам — твърдо повторих аз.

Ернадо кимна.

— Добре. А аз, с твое разрешение…

Той предъвка още няколко пъти. И продължи:

— В производството на оръжие почти се изравнихме с изчезналите цивилизации от миналото. С онези, които бяха изчезнали заради изключителните си успехи в оръжейните дела. Нашите майстори бяха сравнявани с оръжейниците Сеячи, а тази раса е нямала равна в междузвездните войни. Независимостта и богатството на планетата позволяваха провеждането на много красиви обреди. Сред тях се отличаваше церемонията по Годежа на Принцесата.

По гърба ми преминаха студени тръпки. Наведох се напред, към Ернадо, сякаш се боях да не изпусна някоя дума.

— Годежът на Принцесата символизира единството на нашата планета с всички обитаеми светове във Вселената. На четиринайсетия си рожден ден, съпровождана от малка група охранители, принцесата поема на пътешествие. Посещава различни планети, цивилизовани и изостанали, знаещи за нашия свят или неуспели все още да покорят своята звездна система. Принцесата пътува инкогнито, сама. Охраната се намесва единствено в случай на пряка опасност за живота или честта й.

— Помня колко енергично действаше охраната на моята планета — не се сдържах аз.

Ернадо се усмихна.

— А аз помня колко смело се хвърли да я защитаваш. Намирахме се на десетина метра от вас. Но опасност нямаше. Принцесата можеше с лекота да унищожи тримата самонадеяни аборигени.

— Но тогава защо… — Внезапно млъкнах. Разбрах.

— Искаше й се да те провери, Серж.

— Продължавай — изръмжах аз.

— Не се сърди, Серж. Нито на мен, нито на нея.

— Добре, разказвай.

— На една от планетите принцесата си избира годеник. Той получава от ръцете й пръстен, който е способен, по нейна заповед, да го пренесе на нашата планета. А когато принцесата навърши деветнайсет години, се определя дата за сватбата й.

— И годеникът се отмъква от неговия свят, за да попадне директно на венчавката? — иронично предположих аз.

— Разбира се, че не, Серж. Обявява се турнир на претендентите. Всички, които желаят да участват в него, се събират на планетата за съревнование.

— Не са за завиждане вашите принцеси — ядосах се аз. — Седят и чакат кой ще победи на годежните игрища.

— Победителят е известен предварително — рече меко Сержанта. — Името на същинския избраник се съобщава неофициално на всички участници. Да го победиш, се смята за неприлично поведение и е доста рисковано начинание.

— Защо? Един достатъчно смел и силен авантюрист…

— Ами дори само заради това, че Императорът може да не одобри бъдещия си зет. Сватбата ще бъде отложена или отменена. А неуспелият жених от мъка слага край на живота си… или корабът му не излиза от хиперпрехода.

— Ясно. — Отместих поглед встрани. — Сержанте, а тези предварителни годеници… които символизират единството с Вселената… те често ли побеждават в турнирите?

— Понякога са участвали в тях — безпощадно отвърна Ернадо. — Но по принцип принцесата не смята за нужно да тревожи юношата, когото е харесала пет години по-рано.

— Излиза, че ми е провървяло — абсолютно сериозно казах аз.

— Да — кимна Сержанта. — Да загинеш за принцесата, за Императора — това е огромна чест.

— Защо задължително трябва да се загива? Нима турнирите са толкова опасни?

— Турнирът вече мина — усмихна се Ернадо. — В него победи Шорей Менхем, управникът на Гиарската федерация.

Нещо ми заседна в гърлото, наложи се да се прокашлям.

— И какво, той ли е трябвало да стане победител? Принцесата… Шорей ли избра?

Ернадо поклати глава.

— Не. Трудно може да си представи човек по-отблъскваща личност. Не съм любител на клюките, но се говори, че принцесата обича партньора си в космическите надбягвания, някакъв млад навигатор, човек без гражданство, космически скитник, наемник…

В гласа на Сержанта се долавяше откровено раздразнение. Едва ли поклонникът на императорската власт се радваше на любовта на принцесата към скитника, по никакъв начин военният професионалист, сержант от елитните десантни войски, не можеше да изпитва симпатия към наемника. А и не се отличаваше с особена деликатност, иначе нямаше толкова ясно да характеризира отношението на принцесата към „младия навигатор“.

Обича го…

Какво пък, повика ме и аз дойдох. Останалото са подробности.

— Този… Шорей… победи на турнира всички претенденти? Включително скитника навигатор?

— Победи — в гласа на Ернадо се промъкна злоба. — Изненадата… за някои… се състоеше в това, че приятелят на принцесата дори не се появи на турнира.

— Какво се случи с кораба? — попитах.

— По-просто, Серж. По-просто. Или са го уплашили, или са го подкупили. А най-вероятно и едното, и другото.

Замълчахме за минута. Опитвах се да скрия неволното удовлетворение, което се канеше да се разлее по лицето ми. Ернадо дъвчеше поредната капсулка.

— А правото на Императора да отложи сватбата?

— Шорей Менхем управлява федерация от двайсет развити, гъстонаселени планети. Отказът от сватбата е обида за целия Гиар. Напълно достатъчен повод за война, в която ние не можем да победим.

— Той толкова силно ли обича принцесата, че да е готов да воюва?

— Принцесата ли? Разбира се, че не. Като се ожени за нея, Шорей става единствен наследник на Императора. Може да се оттегли в своята звездна система, сам или със съпругата си, и да чака спокойно. Когато властта премине в ръцете му, само с един указ Шорей ще присъедини планетата към своята Федерация. А нашият обществен строй ще му позволи да го направи еднолично, без да търси съгласието на жителите й.

— И няма никакъв начин да му се попречи? Чрез прехвърляне правото за наследяване например?

— Няма законни начини. А незаконните също са повод за война. Мисля, че юристите му добре са поработили над законите ни в търсене на вратичка.

— Какво пък… — Обхванах с поглед убежището. Сандъци, кашони, студената електрическа светлина от тавана. Потаен, недостроен бункер, известен, за мое щастие, на предпазливия сержант Ернадо. И довърших изречението си: — На мястото на Императора аз бих поел риска да откажа на Менхем.

— Правилно, Серж. И той реши да рискува.

— Значи…

— Гиарските кораби започнаха да кацат на планетата един час след императорското изявление. Сам виждаш резултата. Остатъците от армията се крият из цялата планета, корабите на охраната или избягаха, или загинаха в неравния бой. Не знам какво се е случило с Императора. Може да е загинал, а може и да е успял да се скрие. А най-страшното е, че няма повод за намеса от страна на съюзните ни планети. Шорей Менхем действаше в рамките на нашите закони. И само едно препятствие стои на пътя на законния му брак с принцесата…

Ернадо измъкна от кутийката още една капсулка. Във въздуха се разнесе аромат на лимон.

— Дай една — протегнах ръка аз. Вече почти всичко беше ясно, подредено в отчетлива, макар и нахвърляна само в общи щрихи картина. Виеше ми се свят, ужасно ми се пушеше. — Дай.

— Първо я размачкай — посъветва ме Ернадо, като ми подаваше една капсула.

Тънката обвивка се смачка под пръстите ми. Поставих капсулата върху езика, почувствах резкия, кисело-горчив вкус. Тялото ми олекна, стана противно-непослушно… димна мъгла обгърна главата ми. Ернадо ме гледаше с любопитство.

— И това препятствие, което отделя Шорей Менхем от принцесата, съм аз. Карикатурният Лорд от изостанала планетка. Случаен герой, срещнал принцесата.

— Да, Серж. До турнира ти се смяташе за официален годеник на принцесата. Ти си Лорд. И дори това, че не са те поканили да участваш в турнира, не отменя правото ти.

— Което е?

— В продължение на три денонощия след турнира имаш право да поискаш двубой или просто да откраднеш принцесата и да се венчаеш за нея.

— И какво ще ме посъветваш, Сержанте?

— Похищение, Серж. В двубоя няма да имаш никакви шансове. При похищението, разбира се, те също клонят към нула, но…

— Но за принцесата си струва да умреш — прекъснах го аз. Наркотичното безумие кръжеше в главата ми в разноцветна вихрушка. Съзнанието ми беше замъглено. Може би на моя организъм тези „леки“ капсулки му действаха много силно.

— Ще се опитам да ти дам шанс — сви рамене Ернадо. — Аз съм просто сержант от десантните войски, но длъжността ми е инструктор по бой с „едноатомници“. Да стреляш и да се биеш, сигурно и сам можеш.

— Мога, Сержанте. Кажи ми, ти често ли си виждал принцесата?

Усмивка озари за секунда лицето на Ернадо.

— Да, Серж. Налагало ми се е да участвам в охраната на двореца. Даже съм й давал уроци по бой с мечове.

— И колко време е необходимо, за да се науча да боравя с тях?

— От половин до една година. А ние имаме само два дни, Серж.

Обзе ме лекичък страх. Твърде спокойно говореше Ернадо, за да приема думите му за заплаха.

— А не може ли да се научи по-бързо? Езика се научих да го разбирам без никакво учене.

— Езика научи по време на хиперпрехода, под влиянието на пръстена. А тази дреболийка на пръста ти струва не по-малко от звездолет със средни размери. В убежището няма и намек за подобна апаратура.

Кимнах.

— Добре. Дай да започнем от утре сутринта, Сержанте. Ужасно ми се спи.

— Както пожелаете, Лорде. — Ернадо отново се скри зад невидимата броня на етикета.

Казах с неволна усмивка:

— Както пожелаете вие, учителю. Кажете ми само: как да наричам принцесата?

Ернадо поклати глава.

— Задаваш въпрос, на който няма отговор — отвърна той. — Името си принцесата ще получи едва в деня на сватбата — от бъдещия си мъж. Онова, с което са се обръщали към нея в семейството, не е важно… и е доста интимно.

— Ясно. — Опънах се на дюшека, подложих ръка под главата си. — Добре, Ернадо. Разполагам с още два дни, така че ще успея да измисля име.

Ернадо помълча около минутка. След това рече със забележимо възхищение:

— Сигурно е приятно да си толкова нагъл и самоуверен.

— Не знам — промърморих аз, докато заспивах. — Не ми се получава да се държа по друг начин…

Виж ти, принцесата има нужда от име. А аз имам нужда от принцесата. Останалото са дреболии, които най-много да ме убият.

Наистина е приятно да си нагъл. Макар и само външно.