Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (30)

1. Психокодът

Лодката управляваше Ернадо. Ако, разбира се, управление може да се нарече бавното кръжене над скалите в границите на пряка видимост от купчината метални вехтории, край които догаряше огънят ни.

— До последната минута наблюдавахме Клен — навъсено разказваше Ланс. — Той успя да се прикачи към Рейдъра… и явно проникна вътре. Какво се случи по-нататък — само Сеячите знаят…

— По-нататък Клен… тоест Алер-Ил, унищожи повече от двайсет членове на екипажа на Рейдъра — отвърнах ядно аз. — Сам-самичък! Ако бяхме с него, можеше да победим.

— Откъде знаеш?

— От Сеячите.

Ернадо каза тихо, без да се откъсва от пулта:

— Сега съм готов да повярвам дори в това…

— В много неща ще се наложи да повярваш, сержант…

Ернадо ми хвърли бърз, напрегнат поглед:

— Доизкажи се, Серж!

— Жената, която ръководи сектата, е императрицата на планетата Тар.

Ланс пребледня повече от Клен в момента на отблъскване на психоатаката. Обидено, като излъгано момченце, заяви:

— Шегуваш се, Серж… принце…

— Не. Ако продължите да се биете с Рейдъра, ще се окажете изменници.

— Императрицата не е върховната власт — заяви твърдо Ернадо, сякаш се опитваше да убеди самия себе си. — Ти и принцесата, разбира се, сте над императрицата, която е отишла в доброволно изгнание.

— Ернадо, как се казваше императорът? Рели?

— Релиан Тар — по-скоро прошепна, отколкото каза Ернадо. — Император Релиан Тар…

— Той… под ръководството на императрицата… управлява сектата на Потомците на Сеячите.

Беше тихо, много тихо. Единствено двигателят на лодката боботеше едва чуто, в ритъма на метроном, определящ темпото на „алегро модерато“, биеше сърцето на притисналия се към мен Данко.

— Ако отидете с принца, значи се сражавате срещу императора. Ако тръгнете срещу принца, значи се сражавате против формално законната власт. Мисля, че за вас, момчета, е най-добре да стоите настрани. Да се върнете на Тар. Мисля, че императорът няма да ви осъди. Дори императрицата няма да рискува да тръгне открито срещу мен.

— Сега разбирам защо ни подхвърлиха точно Данко — с неочаквана усмивка каза Ернадо. — По-логично е да те примамят на Земята чрез подхвърлена девойка. Красавица и умница според земните разбирания…

— Естествено. Но кои родители биха рискували да признаят, че на света съществува девойка, по-прекрасна от дъщеря им?

— Не са бъркали чак толкова — рече приглушено Ланс.

Ясно. Още една разкрита карта в колодата на противника. Мразя пасиансите, но обичам играта „глупак“^[1]. Особено „преводен“^[2]. Нека ръката ми да включва само шестици и други малки карти, но ще успея да я обърна срещу врага.

— Решавайте, момчета — помолих аз. — Днес отивам да купя кораб с парите на Кле… Алер-Ил. Или Рейдърът ще загине, или аз ще изчезна.

Данко, който делеше с мен широката седалка на спасителната лодка, прошепна:

— Серьожа, в джоба си имам парализатор. Ако нещо… ще стрелям с разсеян лъч…

Мълчаливо стиснах дланта му. Господи… Велики Сеячи…

Нима наистина най-добре от всичко умеем да воюваме?

— Данко, прибери си играчката — помоли Ернадо. — Аз не съм земляк на Серж… но когато той спасяваше принцесата, отидох на сигурна смърт. Преди да му причиня зло, ще убия себе си.

— Какво смяташ да правиш, Сержант?

— Това, което казваш, Серж, са просто догадки… измислици. В настоящия момент ти си принц на планетата Тар. Аз съм ти подчинен.

— Аз също — прошепна Ланс.

— Тогава се отправяме към главния космопорт на Схедмон. Кораб от боен клас можем да купим само там.

Не вярвам в съдбата. Вярвам в случайността. И ако пътят ни към Схедмон минаваше над Храма на Сеячите, това бе просто случайност.

Когато пред нас изникна огледално-черното кълбо на Храма, на Ернадо му се наложи да издигне лодката по-нависоко. Данко се притисна към екрана с нечленоразделен звук.

При първа среща Храмът на Сеячите винаги омагьосва. Дори нощем, когато прилича на тъмна буца, обсипана с искричките на звезди. Огледалните и черните квадрати на Храма се редуват без каквато и да е видима закономерност. Но когато гледаш тази тъмнина, по-гъста от междузвездния Космос, и отраженията на далечните звезди, заплетени в огледалните плочки на Храма, някъде в дълбините на паметта ти се появява странно чувство. Дежавю — вече видяно… Отдавна познавах този Храм, още от самото си раждане… Помнех го с наследствената памет на милиони предци — въпреки че на Земята нямаше Храм.

— Искам да го видя — прошепна Данко. — Сергей?

Колебанието ми продължи не повече от секунда. Обзе ме онова странно вдъхновение, което понякога решава съдбата на човек. Или съдбата на планета…

— Ернадо, до Храма има музей…

— Виждам.

— Кацни на неговата площадка.

— Музеят трябва да работи денонощно — съобщи любезно Ланс. — Но дали сега е време за екскурзии?

Не му отговорих. Лодката се спускаше към бетонния кръг на полето за кацане — до кръглата сграда, умалено копие на Храм. Строителите не бяха успели да се справят само с ръката, поддържаща сградата: в сиянието на идентификационните светлини на пистата ясно се забелязваха прозрачните, почти невидими колони, които поддържаха музея — по едната от тях се плъзна надолу капсулата на асансьора.

От сградата бързо излезе мъж със сребристочерен костюм. Махна дружелюбно с ръка и тръгна към нас.

— Също фанатик — предположи Данко.

— Съмнявам се. — Редрак отвори люка на лодката и скочи на бетона. — Обикновено в такива музеи работят най-отявлените скептици…

Ернадо явно не бързаше да става от пулта. Плъзна поглед по околностите, взря се напрегнато в кълбото на истинския Храм, чернеещ се на фона на хоризонта. Попита:

— Серж, а трябва ли да кацаме толкова близо до Храма? Ако догадките ти са верни и Сея… Храмовете възпрепятстват плановете ти, то това е благоприятна възможност за поредната неприятност.

— Не ми ли казваше ти, че за Храмовете не съществуват разстояния?

Ернадо се измъкна с въздишка изпод съмнителната защита на лодката.

— Имаме гаранция за неприкосновеност — неочаквано го успокои Ланс. — Незнайно защо, Данко е недосегаем за Храмовете. Дори повече, отколкото принцът. Затова толкова драпат да го върнат на Земята.

Гаранция за неприкосновеност?

Погледнах към Данко.

Ръст — метър и половина, тегло — около четирийсет килограма. Любопитен поглед изпод меката, отдавна неподстригвана коса.

Нима наистина използвахме момчето като „заложник“? Дори и неосъзнато…

— С радост приветствам новите гости на Храма! — Гласът на притичалия служител беше напълно искрен. — Горд съм, че точно на мен се падна честта да ви разкажа за…

Не слушах отрепетираната му реч. Гледах Данко. И размишлявах за това, че той нямаше да участва в следващия лов на Рейдъра. Дори само заради това, че следващия път и техниката на Сеячите можеше да сдаде багажа. Освен това не биваше да се воюва, криейки се зад гърба на момче.

Бавно влязохме в музея. Беше малко необичаен — нямаше фотографии или видеоекрани. Само картини и скулптури, които изобразяваха Храма или напълно реалистично, или в духа на истинския абстракционизъм…

… Но къде трябваше да пратя момчето? На Земята? Докато Рейдърът се носеше в пространството, нямаше да повярвам на успокояващите речи на Храмовете. На Тар? При принцесата… Почувствах се неудобно. Подаръче. Смесено със суховатите поздравления и официалните документи на тържествени дати. Скъпа съпруго, засега не си избрала подходящия момент за развода, наглеждай моя млад приятел. Той също е от планетата Земя. Същата онази, която твоите мама и татко искат да унищожат…

И все пак в това имаше нещо. Принцесата нямаше да откаже на тази молба.

Нито пък на някоя друга, честно казано.

— А това е един от най-добрите цикли на Дориа Сей, нашия изтъкнат живописец — с възторг обясняваше служителят. — Храмът е изобразен на дванайсет платна, които с максимална точност предават огледално-черната шарка на повърхността. Никой друг художник…

Картините наистина бяха великолепни. Огромни — всяко платно беше с размери два на два метра и бе изрисувано с изумително ярки, живи цветове. Чисто символичен, прозрачно син фон на небето, а върху него — блестящите черни кълба на Храмовете. По-точно на Храма — един, но от различни страни.

Храмовете може и да не позволяваха да ги фотографират, но такива картини малко отстъпваха на фотографията…

— За какво ни е тази екскурзия? — отново попита Ланс.

Свих рамене. Прощален подарък за Данко. Кратко разпускане на напрежението, преди да се сблъскаме с бюрократичната суета на схедмонския космопорт. Моментна прищявка на принца.

Данко се разходи из залата. Потупа с длан макета на Храма — кълбото с еднометрова ширина и дъгоцветна шарка. Мимоходом подхвърли:

— Размазан глобус…

Сърцето ми започна да препуска ускорено. Безумие, лудост…

— Ланс, нареди на екскурзовода да поседи тихичко настрани. — Сам не познах гласа си. Така не говореше дори върналият се от спецчастите Сергей — претендент за властта на района. Така не беше говорил с Шорей Менхем наглият и самоуверен лорд от планетата Земя. Никога не съм можел да давам заповеди както трябва! — Редрак, Ернадо, охранявайте входа. Данко, след мен…

Изтичах до терминала на компютъра — стандартното присъствие, което изглеждаше на мястото си както в музейните зали, така и в каютата на „Тера“. Повдигнах белия панел на периферните устройства, който се намираше на гофрираната страна на процесорния блок. Стигнах до прозрачната плочка на оптическия датчик. Прокарах ръка над сензора за включване. Екранът светна — слава на Сеячите, компютърът бе готов да работи с когото и да е, в програмата му не влизаше контролът над потребителите.

— Работен режим — оптически и звуков! — Почти крещях, давех се с думите, задъхвах се от неочакваното предположение. — Въвеждане на информация за главната програма — чрез дистанционен оптически детектор. Източник на информацията — дванайсет картини на художника Дориа Сей, показването на всяка една ще бъде изпреварвано от звукова команда „Снимай изображението“. Процес на работа: синтезиране на холограмен модел от дванайсетте изображения на сферичния обект. Специални указания: необходима е максимална точност в разпределението на черните и огледални участъци на повърхността на кълбото. Въвеждане на информацията в холограмен режим под звуков контрол. Ясна ли е задачата?

— Задачата е приета — отвърна с мек женски глас компютърът. Нестандартната задача не предизвика никакви емоции — твърде елементарен модел. Но така беше по-добре.

Насочих оптическия датчик към първата картина и казах:

— Снимай изображението…

— Момчета, какво сте намислили? — извиси глас служителят, когото Ланс бе настанил на една от меките седалки за посетители. — Похищение?

— Не — отвърнах меко аз, докато преминавах към следващата картина. — Снимай изображението…

— Ами тогава не ме дръжте на мушката! Хулиганството с компютъра е дреболия, но нападението над…

— Данко, ако продължи да говори, приспи го за два или три часа… Снимай изображението!

Настъпи тишина. Обходих целия дълъг ред картини. После се върнах при компютъра и наредих:

— Започни синтез на изображението.

— По задачата се работи — съобщи ласкаво машината. — Моля, почакайте дванайсет секунди… единайсет… десет…

— Принце, надявам се, че знаеш какво правиш — рече тихо Ернадо. — Храмът е светиня. С него шега не бива… и с музея му също.

— Три… две… едно… синтезът е завършен. Доближаване до оригинала — деветдесет и два процента. За по-качествен синтез е необходимо фотографско или друго документално изображение.

— Показване на картината — наредих аз и гласът ми неволно потрепна.

Над компютърния терминал увисна черно-огледално копие на Храма. Половинметрово кълбо от тъмнина и блясък. Сякаш интуитивно, а може би просто възприемайки фона на картините, компютърът обгради изображението със синкава мъгла. Размазан глобус…

— Стандартен мащаб. Необходима ли е корекция?

— Не. Необходимо е… въртене.

Този път машината не ме разбра.

— Моля за уточнение.

— Храмът… Тоест кълбото трябва да се върти около условната си ос, прокарана по вертикала… за ос може да се приеме опорната колона, изобразена на картините.

— Скорост на въртенето?

Свих рамене. Откъде да знам? Глупости се вършат интуитивно… не по предварителни изчисления.

— Един оборот в секунда. И ускорение с по един оборот на всеки две секунди, докато не бъде дадена команда „Стоп“.

Кълбото започна да се върти. Огледално-черните петна започнаха да проблясват пред очите ми. Ернадо и Ланс гледаха отдалеч, Редрак се приближи. Протегнал шия, плененият екскурзовод наблюдаваше случващото се. Кълбото се въртеше все по-бързо. Черните петна и огледалните ивици започнаха да се сливат в странна, неочаквано плавна и широка шарка.

— Глобус — тихо и объркано произнесе Данко.

За него в цялата Вселена съществуваше само един глобус — планетата, която се наричаше Земя.

Малко размазана, неясна, черно-бяла, като от екран на калпав стар телевизор, пред нас се въртеше планетата Земя. Черните контури на континентите и точките на островите, огледалнобелите гладки повърхности на моретата. Обезцветено копие на моята планета, което се къпеше в нежносиня мъгла. Движението на кълбото сякаш се забави и картата стана по-ясна. После „глобусът“ потрепна и започна да се върти на другата страна. Ефект на стробоскопа. Свойство на несъвършеното човешко зрение. Всичко това, събрано заедно.

Нелепа черно-огледална шарка, която криеше в себе си облика на Земята.

— Стоп — заповядах аз.

— Скорост на въртенето — двайсет и пет оборота в секунда без да съм му нареждал, съобщи компютърът.

— Остави на двайсет и четири.

— Изпълнено.

Глобусът отново придоби яснота.

Обърнах се — зад гърба ми стояха Ланс и Ернадо, Редрак и Данко, забравеният от всички надзирател на музея…

— Позволете ми да ви представя истинския облик на Храма на Сеячите — със злобна радост обявих аз. — Който същевременно е и глобусът на планетата Земя.

— Защо… защо им е на Сеячите да копират проклетия свят… планетата, която я няма? — с вдървен глас попита надзирателят. — Точно на нашата планета, на Схедмон… Позор…

— Успокой се, друже — отвърнах аз с непривично за мен пренебрежение. — Храмовете на всички планети съдържат един и същ образ. Сеячите са копирали своя роден свят. Земята.

Ланс издаде хлипащ звук. Тръсна глава и попита с неочаквана и плашеща боязливост:

— Принце… Сеячите са живели на вашата планета някога? Затова са я затворили… за всякаква сган?

Сгърчих се като ударен от ток. Откъде се появи този страх, това самоунижение пред Сеячите?

— Мисля, че истината е много по-сложна — рече замислено Ернадо.

Кимнах, мислено му благодарих за маската на спокойствие. И казах, повишавайки глас, макар да знаех, че няма нужда от това:

— Сега ще ни обяснят истината.

— Кой? — попита глупаво Ланс.

— Ти. Или Ернадо… или Редрак, или нашият любезен екскурзовод. Онзи, когото Храмовете използват като марионетка.

Ернадо потрепери, а Ланс отстъпи назад. И двамата знаеха какво е да се чувстваш като марионетка.

— Чакам отговор! — Обгърнах с поглед присъстващите. — Не ме оставяте без контрол, знаете, че съм жив! Така че отговаряйте!

— Според мен са се скрили — предположи Данко. — Или ги е досрамяло.

Всички неволно се усмихнаха. Ланс и Ернадо се отпуснаха. Редрак предпазливо потупа Данко по главата и каза:

— Браво… Хубава версия. Добра…

… Изумително, но без психокода Редрак бе станал много по-дружелюбен. Сякаш изпод отмития сладникав акварел се беше появила рисунка с молив — проста, строга, но хармонична…

— Няма да се засрамят. — Намръщих се, като си спомних хладния, неемоционален диалог между Храмовете. — Това не го умеят. Просто… възможността не е предвидена от програмата.

— И какво предлагаш, Сергей? — Ернадо очевидно демонстрираше подкрепата си.

— Разходка до Храма. Изглежда, няма да ни навредят… Вторият закон е орязан наполовина, но Сеячите не са могли да минат без първия.

— За какво говориш, Серж?

Усмихнах се.

— За три мъдри закона, Ернадо… Струва ми се, че строителите на Храмовете са ги знаели доста добре. Но първо…

Бавно огледах приятелите си. Кимнах на служителя на музея, абсолютно деморализиран…

— Имате ли сънотворно? Или ще минете с алкохол? Алтернативата е парализаторът.

Стори ми се, че служителят даже се зарадва.

— Парализаторът няма да помогне, музеят има генератор на поле — с известна гордост отвърна той. — Но… приемам алкохола. Бутилката е в шкафчето, в съседната стая…

Редрак донесе почти пълна бутилка от един литър с подозрителна зелена течност и крещящ етикет. Пътьом махна капачката, отпи и се усмихна удовлетворено:

— Орехова настойка… четирийсет градуса, не по-малко… Ще изпиеш половината.

Потръпнах. Но служителят безропотно засмука бутилката. Пое си дъх и я надигна отново.

— Надежден и хуманен пиратски метод — почти весело обяви Редрак. Данко се засуети и измъкна от джоба си малко блокче, увито в блестящо фолио. Местният еквивалент на шоколада. Подаде го на служителя:

— Вземете…

Служителят погълна бързо шоколада, като се давеше. Очите му почти веднага помътняха.

— Да продължим…

Погледнах към Ланс. Той явно не се беше оправил съвсем след въздействието на Сеячите…

— За теб има специална задача. Много важна.

Младежът ме погледна съсредоточено, очевидно обмисляше колко истина има в думите ми.

— Храмовете и онези, които стоят зад тях, не бива да смятат, че се прикриваме зад Данко. Ланс, ти ще вземеш момчето и ще го отведеш на космопорта…

— Предател! — объркано и безпомощно възкликна Данко.

— Там ще се свържеш с планетата Тар. Молбата ми към принцесата е — нека момчето прекара известно време под нейната опека… и твоето лично наблюдение.

— Последното задължително ли е? — мрачно попита Ланс.

— Не — след кратко колебание отвърнах аз. — Не е задължително, но ако ние не се върнем, а сектантите бъдат унищожени, принцесата трябва да върне момчето на Земята. С охрана и обоснована легенда за продължителното му отсъствие. Ясно ли е?

— Предател… — повтори вяло Данко. И с внезапно втвърдил се тон попита: — А ти не възнамеряваш ли да се връщаш на Земята?

— Не… — започнах аз. И се спрях, поразен от странния тон, с който бе зададен въпросът.

Данко поклати глава. И каза донякъде изненадано, донякъде объркано:

— Знаеш ли, Сергей, а сега ще трябва да те убия.