Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лорд с планеты Земля, –1996 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Фея Моргана (2018)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лордът от планетата Земя

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Дедракс

Излязла от печат: април 2018

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-2601-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5621

История

  1. — Добавяне

7. Психокодът. Начало

Само аз разбирах какво става. Клен извади от кобура си бластера и се наложи да реагирам.

— Грешиш, тактик. Не Ланс те нападна, той е жертва на същата тази атака. Ти я издържа… той не успя.

— Разбира се — с учтив тон съобщи Ланс. — От сега нататък вашият приятел е просто кукла… която може да говори.

— И какво искаш да кажеш… Сеячо?

Клен бързо свали бластера. Ернадо и Редрак застинаха на място, докато осмисляха думите ми.

— Не съм Сеяч. — Ланс се разсмя. Със студен, изкуствен смях. Така, както би се засмяла една кукла. — Аз съм техен слуга. Ти наруши закона… наруши заповедите… и трябва да загубиш. Нито един маяк няма да даде сигнал на кораба ти. Сбогом.

Ланс омекна като надуваема играчка, от която бяха изпуснали въздуха. И рече с жален глас:

— Какви… какви ги говорех? Що за безсмислици?

— Още десет секунди и край на всички безсмислици. — Когато невидимият слуга на Сеячите изчезна, Клен отново се успокои. — Капитане, дайте команда за евакуация.

Думите на Клен завариха ръката ми на половината път към овалната плочка на командния сензор. Пръстите ми пробиха прозрачната мембрана и докоснаха полирания метал. Няколко милисекунди, неусетни за съзнанието, компютърът проверяваше моя ли е ръката, която дава заповедта, и не действам ли под принуда от други лица. После плочката потъмня. Но това вече не го видях. Под моята седалка, както и под всички други, се разтвориха диафрагмите на аварийните люкове.

Ние падахме. В тесен тъмен тунел, водещ от центъра на кораба до хангарите. Креслата се плъзгаха по невидима пътека, в меките обятия на магнитни полета, под проблясващите нарядко оранжеви осветителни лампи. А безстрастният глас на компютъра бърбореше в ухото ми:

— Системата за аварийно спасяване е задействана. Евакуация по схема номер четири.

Схема номер четири? Но нали те бяха само три!

— Разпределение на екипажа:

… Капитан Серж, Редрак, Даниил — лодка номер едно.

… Ернадо, Ланс — лодка номер две. Клен — лодка номер три.

— Клен! — изкрещях аз, едва успял да осъзная случващото се. — Третата лодка е десантният бот! Той има минимална скорост!

— Да, капитане. Но максимална защита и въоръжение.

— Какво си намислил, Клен?

— Кацнете на планетата, капитане. Това е единственият ви шанс да се спасите. Аз ще атакувам Рейдъра.

— Сам?

— Да.

Тунелът свърши. Креслата ни се изтърсиха в теснотата на спасителната капсула. Едновременно с това черната сфера на гравикомпенсатора се сви, спасявайки ни от пренатоварването на аварийното ускорение. На екраните се появи стремително отдалечаващият се кораб — нашата „Тера“, нашият дом. А малко по-нататък — Белият рейдър, който вече се беше отървал от усмирителната риза от антивещество.

Видях как падат към планетата нашите лодки — моята, на Ернадо и на Ланс. И как по къса дъга към Белия рейдър се приближаваше лодката, управлявана от Клен, решена да извърши или таран, или абордаж.

Пръстите ми пробягаха по клавиатурата в опит да променя курса, да насоча лодката си след тази на Клен. Напразно. Автоматиката не слушаше командите ми. Корабът бе въстанал срещу капитана си!

— Няма смисъл, капитане — чу се гласът на Клен от високоговорителите. — Препрограмирах блока за управление… с наши, кленийски програми. Това ще бъде моя битка. А вие трябва да се спасите.

— Клен! Тактик! Трябваше заедно да влезем в бой!

— Може би, капитане. Но тази битка е обречена. Ще ги отвлека… задълго. А вие се постарайте да съберете сили и да отмъстите. Всичките ми пари в схедмонската банка са преведени на ваше име… ще можете да купите нов кораб. Да унищожите сектантите.

Приближавахме планетата, ревящите във форсажен режим двигатели намаляваха скоростта. А лодката на Клен се беше долепила до бронята на Белия рейдър и бял плазмен пламък прогаряше люк в обшивката. След това чух гласа на Клен — не говореше на стандарт: къси, отривисти фрази, които по нещо напомняха немска реч.

— Превод — наредих, като натиснах клавиша на лингвенсора.

— Това са стихове — съобщи компютърът. Буквален превод ли да дам?

— Максимално точен по смисъл.

— Защо не стреля Рейдърът, защо? — изкрещя истерично Редрак. — Те вече са свалили полето, достатъчни са няколко залпа…

— Не знаят в коя лодка се намирам. Има причини ръководството на сектата да не избере пряко убийство.

— Какви?

— Родствени връзки.

Редрак замълча; изглежда, веднага разбра всичко. А от лингвенсора се изсипаха думи на интерлинг:

Моето семейство съм аз, аз съм моето семейство. Майка, баща, учител — всички вие сте в мен. Жени, деца — аз съм във всички вас. Докато съм жив, живо е и семейството. Докато умирам в битка, семейството живее в мир. Моята кръв ще измие позора, честта ще се върне при семейство Алер. Последният от бойците отива на смърт, значи целият ни род ще живее. Сбогом, Клен, здравей, Алер-Ил. Аз идвам.

— Фанатик, твърдоглав фанатик — изстена Редрак. — Не разбирам защо му е това…

— Семейни кланове. За него честта на семейството е по-важна от всичко останало. Ако загине в достоен двубой, семейството му ще бъде отмъстено.

Замълчахме за миг. Лодката падаше към планетата почти отвесно, въпреки всички физични закони. Непрекъснато работещите двигатели намалиха до нула орбиталната й скорост, а гравитационните компенсатори намаляваха смъртоносното пренатоварване. Наоколо се разгоря алена светлина — влизахме в атмосферата.

Посегнах към панела за управление и изкарах на екрана мястото за кацане. Доста далеч от градовете, но пък съвсем близо до Храма…

Ударът по лодката ни изненада. Дори не го осъзнах — така не успяваш да почувстваш падналата на главата ти чугунена гира. Просто светът изригна в разноцветни искри, премина мълниеносно през всички спектрални цветове и се превърна в бездънна чернота.

 

 

Умирах. Или може би вече бях мъртъв? Но в погълналата ме тъмнина потреперваше затихващ шепот, многогласен, безлик, сякаш един с друг спореха хиляди близнаци… хиляди темпорални гранати… хиляди Храмове…

… Той умира, това е правилно…

… Но това беше намеса, упълномощено въздействие…

… Голословно.

… Логично… Причинна верига: въздействието върху Клен, загуба на вярата им в победата, атаката на Рейдъра, смъртта на двайсет и четирима членове на екипажа, нарушаване на заповедта за стрелба с лазерен излъчвател, унищожаването на лодката, излизане от строя на гравитационните компенсатори, пренатоварване от петдесет единици, смърт на човека.

… Смърт на човека…

… Смърт…

… Забрана…

… Поправка. Вариант: темпорална корекция…

… Отхвърляне — нарушаване на законите…

… Вариант: защита на лодката…

… Отхвърляне — човекът трябва да бъде неутрализиран без нарушаване на законите…

… Вариант: реанимация на човека, запазване на повредената лодка…

… Прогноза: смърт след четири минути и дванайсет секунди заради скокообразното разреждане на гравикомпенсатора…

… Няма пряка намеса…

… Законите са спазени…

… Приема се…

… Той е опасен…

… Приема се…

… Не бива да умира…

… Той не е предвиден…

… Поправка: Даниил трябва да бъде върнат на Земята. Нарушаване на хода на историята…

… Следствие от първоначалната грешка — катерът на сектантите, похитили човека, е трябвало да бъде унищожен…

… Отдавнашна грешка. Поправка: връщане на Даниил на Земята… Тактика: въздействие върху Редрак Шолтри…

… Прието.

След последната дума шепотът се превърна във вик, в гръмотевичен тътен. Сякаш хиляди, стотици хиляди гласове заговориха едновременно. И аз почувствах тежест — оловна тежест, която ме натискаше към гореща неравна повърхност.

 

 

Лодката лежеше сред скалите. Цилиндричният корпус беше разцепен по цялата дължина, разтопените ръбове на разреза все още светеха в тъмновишнево. От зейналия процеп висяха прозрачните сплитки на оптични кабели и разноцветните плетеници на проводници, стърчаха блестящите тръби на хидравликата и горивните системи, лимоненожълтият куб на изотопния енергизатор. А най-безобидно, най-маловажно изглеждаше мъничкото, не по-голямо от орехче кълбо на гравикомпенсатора. Около него се преливаше многоцветно сияние. Уредът работеше, изпускаше в пространството натрупаната при спускането гравитация.

Двеста петдесет и две секунди. Малко повече от четири минути. Бях приел чутия в полусъзнание разговор за аксиома. Още четири минути и гравитационният компенсатор щеше да се разреди със „скок“, за секунда създавайки около себе си непоносима за човека сила на тежестта. В най-добрия случай просто щях да умра. В най-лошия: щях да се превърна в локва от червеникава протоплазма.

Извърнах глава. Успях, но с доста усилия. Пренатоварването се задържаше на ниво шест-седем единици. Не само че нямаше как да стана, а и да се пълзи бе невъзможно…

Мястото, където бе паднала лодката, се оказа доста равно. Наоколо — скални вериги, отвесни склонове. Ако не беше разреждащият се гравикомпенсатор, кацането можеше да се нарече успешно.

— Капитане!

Не виждах говорещия — обръщането на главата също не ми беше по силите. Но разпознах гласа на Редрак.

— Жив ли сте, капитане?

— Да… — Стори ми се, че крещя. Но вероятно беше просто шепот.

Редрак ме чу.

— Капитане, идвам.

В гласа му се долавяше смесица от чувства. Радост вероятно — наистина бяхме успели да станем един отбор. И страх…

И съжаление — с лек, но доловим оттенък на ненавист.

Не приятелството тласкаше Редрак Шолтри на помощ. Психокодът, вложените в подсъзнанието му формули на хипнотичното внушение… Ако не се опиташе да ми помогне, щеше да умре заедно с мен. И Редрак щеше да се реши на сигурната смърт като автомат, като робот.

— Стой!

Този път наистина извиках. Направих още един опит да изпълзя встрани от лодката. И не успях.

— Редрак! Премахвам психокода!

Тишина. И изненаданият глас на Редрак:

— Но, капитане…

И треперещ, плачещ глас — на Данко:

— Сергей, не бива!

— Редрак, чуй ме! — С голямо усилие преминах на руски: — Седми ноември хиляда деветстотин и седемнайсета година…

И отново тишина. Сега, след кодовата фраза, Редрак трябваше да си спомня всичко — и процедурата за психическо кодиране, и смъртоносната заповед, която ме пазеше от възможно предателство. Сега вече бе свободен. Надявах се, че няма да причини вреда на Данко… Че ще се уплаши от отмъщението на Ланс и Ернадо… дори ако му се прииска да си изкара върху малкия стаената омраза към мен…

Тежестта се натрупваше на пулсиращи вълни. Оловно море, живачен океан… Аз потъвах в него, в металните му вълни, в задушливата му лепкавост. И въздухът, навлизащ в дробовете ми, бе по-тежък от водата. И всяко камъче на земята, по която ме влачеха, се врязваше в тялото ми като острие…

Влачеха ме?

Пръстите на Редрак стискаха раменете ми като стоманени клещи. Лицето му се люлееше над мен — бял, покрит с капчици пот овал, обрамчен от черната качулка на бойния костюм.

Как така се движеше?

Редрак се олюля, докато ме издърпваше през едно невидимо възвишение, и аз видях жълтите точки на индикаторите, пулсиращи на рамото му.

Активен режим на комбинезона. Вградените в синтетиката псевдомускули носеха сега и мен, и облечения в комбинезона Редрак. Издърпваха ни през пулсиращото гравитационно поле, даваха възможност да стоим на крака. Но — уви — те не можеха да защитят от пренатоварването нашите свикнали с нормалната тежест тела. А комбинезонът на Редрак вече се задъхваше, „гаснеше“. Още няколко секунди — и той щеше да падне до мен под натиска на намаляващото, но все още непоносимо пренатоварване…

— Моят… комбинезон… включи — изхриптях аз.

Пръстите на Редрак обхванаха дланта ми. Изпод ноктите му изби кръв, болка прониза ръката ми. Когато комбинезонът е в активен режим, трудно можеш да си прецениш силата.

Редрак докосна сензорите на комбинезона ми с моите пръсти, иначе автоматиката нямаше да се подчини. Почувствах как започна да ме блъска под лопатките — включи се системата за спешна помощ. И само след минута тялото ми вече не беше слабо. И най-малкото движение, намек за движение, ме тласкаше напред през петкратното пренатоварване.

— Твой ред е, принце — прошепна Редрак и се отпусна в ръцете ми. И аз внезапно почувствах нелепа, безпричинна радост — и от това, че въпреки всичко Шолтри ми се беше притекъл на помощ, и заради небрежно-пренебрежителното обръщение „принце“, и заради напълно естествените думи, които беше произнесъл — вместо трагичната молба да го изоставя и да се спасявам…

Та нали ако съзнанието му беше подвластно на психокода, той щеше да каже точно това. Е, Ернадо и Ланс и така бяха способни на подобни мелодрами. Техният психокод бе предаността към императорската власт. Включително и към мен…

Влачехме се като през гъста, лепкава каша, под бавно отслабващия гнет на пренатоварването. Все по-далеч от разбитата лодка, все по-близо до скалата, до която подскачаше от нетърпение Данко, притиснал към гърдите си Трофей.

Комбинезонът ми също започна да се задъхва, но и зоната на действие на гравикомпенсатора свършваше. Двамата с Редрак вървяхме, подкрепяйки се взаимно, като близки приятели или прекалили с алкохола другари по чашка.

— За какъв дявол тръгна да ме издърпваш? — попитах аз. — Не вярваш ли, че наистина съм премахнал психокода?

Редрак помълча около секунда. После попита:

— А за какъв дявол го премахна?

— Ясно — отвърнах искрено аз. — Мърдай по-бързо.

— С моя крак ти щеше да пъплиш още по-бавно…

Там, където стоеше Данко, излишната гравитация почти не се усещаше. Двамата с Редрак се отпуснахме на пясъка — и веднага, сякаш в тялото ми тиктакаше невидим часовник, аз се разкрещях:

— С лице към лодката! Включете медицинския режим на комбинезоните! Сега ще избухне гравикомпенсаторът…

От устата на Редрак изригна такава тирада, че аз сериозно се усъмних дали руският наистина превъзхожда по емоционалност галактическия. Лежахме с лице към лодката, загледани в разгарящото се сияние около черното кълбо на гравикомпенсатора.

След това последва ударът.

 

 

Огънят не можеше да се разгори хубаво, въпреки че клоните бяха сухи като пустинен пясък. Височината си казваше думата — на Схедмон съдържанието на кислород и без това бе малко, а на три километра над морското равнище…

Гравитационният удар изкара от строя цялата апаратура, с изключение на маломощните приемо-предаватели на бойните костюми. А сега ни предстоеше нощувка в гората — стига местните власти да не решаха да разследват посред нощ мястото на катастрофата. Но това бе доста съмнително.

Изгубилите могат да предизвикат съчувствие. Но едва ли и любопитство. За нашите трупове щяха да долетят не по-рано от сутринта.

Данко спеше край огъня, завит с някакви парчета плат, събрани около разплесканата като питка лодка. Редрак, след като обиколи наоколо, накъса няколко снопа жълтеникава трева, приличаща на презрял копър, и сега я сушеше над огъня върху тънък стоманен лист, който използваше вместо тава. Съдейки по остатъците от надписи, този лист бе капак на една от мъничките детекторни амбразури. Взривът на гравитационния компенсатор го беше разплескал. При подобна сила на привличането от човек нямаше да остане нищо. Рядката кървава каша и разпадналите се на прах кости и органи просто щяха да се просмучат в земята като нагорещени сачми в пръхкав сняг.

За пореден път потреперих. Готвеха ми печална участ. В спокойния, хладен диалог на Храмовете нямаше и намек за състрадание.

А в това, че в предсмъртното ми бълнуване, в онези милисекунди, когато техниката на всесилните Сеячи беше спряла времето и ме беше задържала на границата на битието, бях чул точно разговора на Храмовете, нямаше никакво съмнение. Това знание бе дошло някъде отвън — като интонация на глас, способна да разкрие много от онова, което не може да се изрази с думи.

— Редрак, какво правиш? — попитах с лениво любопитство.

Той отговори с леко забавяне и известно смущение:

— Ами… глупости, Серж… Тази трева е слаб наркотик… вярно, че рядко го употребяват.

— Вдишваш дима?

Редрак явно се изненада.

— Чували ли сте за треб, капитане?

— Ами… с половин ухо.

— Тогава седнете по-близо.

Настаних се рамо до рамо с Редрак. Той продължаваше да разтръсква над огъня импровизираната тава, за да доизсуши тревата. След това изсипа в дланта си сухия оранжев прах, подуши я предпазливо.

— Нормално…

Хвърли в огъня малка щипка прах и вдъхна жадно горчивия дим, който се понесе над тлеещите въглени.

— Добър сорт, капитане.

Наведох се над огъня така, че дори очите ми неволно се затвориха от нетърпимата горещина, и вдъхнах дълбоко.

Жега в гърдите… в дробовете… Студена тръпка, преминаваща по кожата… Лавина от звуци — слухът се изостри многократно. Пропукването на клонките в огъня заприлича на оръдейна канонада, сънното дишане на Данко едва не го заглушаваше, мърморенето на Редрак се чуваше абсолютно отчетливо и ясно.

— От всичко най-добре правим опиати, капитане… Наркотици, вина… Развлечения — това също е опиат…

Треперенето изчезна, само в гърдите ми продължаваше да гори огън. Затова пък съзнанието ми бе обгърнато от опияняваща мъгла на еуфорията.

— И оръжия можем да правим, Редрак… И да убиваме.

— Това е същият този опиат… същите развлечения, капитане… С нищо по-добри и по-лоши от секса… или треба…

— Редрак… — Отчаяно ме избиваше на откровеност. Проклетата слабост на моето пиянство! Неизкоренима слабост. Няма значение от какво е предизвикано опиянението — от бутилка „Пшеничная“ на младежки купон, или от извънземен наркотик с неприятното име треб. — Слушай, Редрак… Помниш ли какво говореше Ланс в командната зала преди евакуацията от кораба…

— Бълнуваше, капитане…

— Не, Редрак. Слушай, те за трети път се свързват с мен… И едва наскоро разбрах кой се крие зад паравана, кой е в ролята на кукловод…

И разказах на Редрак всичко. Като започнах с първата поява на Гласа, когато бяха използвали Ернадо. И за разговора с пелийците, и за чутия в делириума ми разговор на Храмовете.

Над огъня се стелеше сивкавосин дим. Двамата с Редрак, зачервени, с накъдрени от огъня коси, се навеждахме над пламъците. Наркотикът сериозно ни беше хванал — предметите наоколо се огъваха, губеха резките си очертания. Как се нарича там по медицински… Метаморфопсия, като че ли.

— Серж… — Редрак хвърли в огъня последната щипка прах. — Ако срещу теб са наистина Сеячите… Храмовете… то няма смисъл да се биеш. Те са способни да превърнат в прах всяка планета в галактиката… Ти дори не си муха пред слон… ти си вирус.

— Вирусът може да види сметката на всеки слон — радостно се хванах за думата му. Глупаво умение от детските ми години, когато да надприказваш, означава да победиш.

— Сергей… Стига се надува… Ти не си такъв вирус…

Откъде знаеше пълното ми име?

Напрегнах се, опитах се да се отърся от омаята. И не успях. Изкрещях — ушите ми писнаха от вика. Обострените възприятия са полезно нещо.

— Откъде знаеш пълното ми име?!

Редрак ме погледна с недоумение. Сви рамене.

— Данко го каза… Успокойте се, капитане. Аз не съм Сеяч, уви. Дори не съм тяхна кукла. Но мога да ви посъветвам същото. Откажете се да преследвате Рейдъра. Ако Сеячите… Храмовете са обещали, че те няма да намерят Земята, значи така и ще бъде. Може да се вярва на думата им. По-добре се върнете на Тар… при принцесата. И момчето вземете със себе си, та нали виждам колко сте привързани един към друг.

Редрак погледна тъжно празните си длани, сякаш се надяваше да намери там още малко наркотик. И с престорена усмивка продължи:

— Може и за мен да се намери местенце в двореца… Или да ми подарите гражданство на Тар…

— Прекрасна идея, Ред… — за пръв път си позволявах да съкратя името му. Ти какво, да не мислиш, че принцесата ме чака?

— Разбира се.

— Може би смяташ, че продължавам да я обичам?

— Разбира се.

Някой се разсмя в мен — със зъл, пиянски смях. Данко се размърда в съня си и промърмори жално нещо.

Млъкнах. Омаята бързо изветряваше от съзнанието ми. Главата леко ме наболяваше, но мислите ми придобиха яснота.

— Требът действа за много кратко време — каза с отпаднал глас Редрак. — И бързо се изчиства от организма… По дяволите, добре се надишахме…

Кимнах и погледнах разтревожено към Данко. Надявах се, че наркотичните изпарения не са достигнали до момчето.

— Във вашия разказ, капитане — заяви с официален тон Редрак, — има три ключови момента. Те са способни да обяснят всичко. Първо: защо не ви пипат Храмовете; второ: защо толкова се безпокоят за Данко; трето: защо не ви пипат… пряко… сектантите.

— Последният въпрос има отговор.

Редрак кимна и произнесе глухо:

— Досещам се. Ако Ернадо и Ланс са оцелели, това ще породи проблеми.

— Да.

Огънят догаряше, съчките пропукваха. Все така нетърпимо гръмко: требът още продължаваше да действа. А високо в небето се появи слабо боботене. Двигател на лодка, работещ на форсаж. Спящият Трофей помръдна с уши, надигна глава.

— Чуваш ли, Ред?

— Това са Ернадо и Ланс.

— Вероятно. — Протегнах се към Данко и го потупах по рамото. — Събуждай се, малкия, дойдоха за нас.