Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (38)

2. Завръщане

Когато за пръв път преминах през хипертунел, дори не предполагах какво ме очаква. Странната, нетърпима наслада, която обзема човек в хиперпространството, ме свари неподготвен.

Сега очаквах нещо подобно. Изблик на красоти и аромати, сладострастни тръпки, обхващащи тялото…

Нямаше нищо.

Само лекота — много по-силна от безтегловността. Усещане за пълна безплътност, безтелесност — аз наистина не съществувах в този отрязък от времето, когато изгубилото триизмерността си пространство пресъздаваше тялото ми в друга точка.

— Щастлив ли си?

Това беше моят глас. Аз сам задавах въпроса — и не се изненадах, че не се замислям над отговора.

— Навярно…

— Значи не. А защо?

— Изморих се.

Смях. Смеех се, усещайки как ме обзема кой знае защо закъснялата еуфория. На своите въпроси и отговори, на сериозността и интимността на диалога.

— Изморил си се? Двайсет и седем години са много малък срок. Какво знаеш ти за умората?

— Твърде много събития… твърде много обрати… не успявам да им смогна…

Наоколо полъхваше оранжево зарево. Носех се през платнища от розова и алена светлина, разсичайки редки снопчета от бели пламъци. Топлина и студ, полумрак и светлина. И опияняващ възторг.

— Аз съм стрела, пусната към залеза — прошепнах. — Щастлив съм и не съм уморен…

И веднага прекъснах самия себе си:

— Не се побърквай. Отпусни се. В такива моменти е вредно да се мисли, просто си почивай. Никъде не летиш, вече си на Земята. В хиперпространството няма време. Всичките ти усещания продължават частици от секундата, докато тялото се материализира.

— Отпочивам си…

Сладост върху езика. И ласкави докосвания по лицето. Мирис на море… и тиха музика в далечината.

— Отпочивай си. И запомни: това е добър съвет — най-простият път винаги е най-верният. Най-простите решения винаги са по-надеждни от сложните. Добре дошъл.

Почувствах, че падам, и в падането вече нямаше никаква лекота. Вятърът бе твърде студен, а водата, в която паднах, удари краката ми като еластична гумена плоча. Добре дошъл…

 

 

Цопнах във водата с главата напред и изплувах, като плюех и жадно си поемах въздух. Горещи тапи бяха запушили ушите ми, дрехите ми бяха подгизнали. Нищо. Това бе истинска, жива вода, каквато не бях виждал две години.

Докато загребвах неумело с ръце — почти се бях отучил да плувам — погледнах в далечината. Бряг не се виждаше. Тери ненапразно ме предупреждаваше за опасността да изляза от хипертунела някъде над океана. Но, дявол го взел, на Сомат подобни опасности не се приемаха на сериозно…

Мечът ме теглеше към дъното — плоскостното острие е почти безтегловно, но ограничава движенията. Без колебания захвърлих оръжието. Свалих от гърба си тежката ножница. Докато се отървавах от тях, отново потънах и глътнах поредната порция вода…

Но тя беше сладка!

Обърнах се и видях брега. На някакви си сто метра. Ако не беше заливащата ушите ми вода, щях да чуя шума от разбиващите се вълни.

Нямаше смисъл да съжалявам за меча — плуването с него беше смъртоносно опасно. И въпреки това се почувствах измамен. Какви ли капризи на пръстена ме бяха изхвърлили точно тук, а не на брега?

Не се наложи да плувам дълго — след около петдесетина метра усетих дъно под краката си. Стъпих, побутван от леките вълни, и тръгнах по плиткото към брега.

Беше вечер. Облаците над хоризонта аленееха — вероятно слънцето току-що бе залязло. Небето изглеждаше сивкавосиньо, неуютно, северно. А покрай брега се простираше тъмната стена на борова гора.

Интересно, къде се намирах? В Канада, край Великите езера? Край Байкал?

Брегът бе каменист и чист. Нямаше никакви следи от хора. Отдалечих се чак до самия край на гората и седнах на тревата. Бях подгизнал до кости, но не ми се искаше да суша дрехите си. Сомат ме беше научил да ценя влагата.

В близките денонощия не ме заплашваше глад: хранителните таблетки действаха безотказно. После можех да ловя риба, да събирам плодчета и гъби. И да вървя покрай брега в търсене на признаци за цивилизация — градове, села… химически комбинати… ръждясали варели, полупотопени във водата. И най-накрая — някоя телефонна кабина.

Потупах се по джобовете с усмивка. Трябваше да разбера какво нося със себе си при завръщането на родната планета.

Странно, платът на комбинезона съхнеше пред очите ми. От него се стичаха последните капки вода и се вдигаше пара. Подплатата осезаемо се затопли.

Погледнах към дясното си рамо. Там слабо примигваше зелена светлинка. Комбинезонът работеше и въобще не му пукаше за внезапната ми любов към мокрите дрехи.

Изхъмках и се изтегнах на тревата. Можех да си позволя половин час почивка. Не бързай, когато никой не те кара, ме учеше някога Ернадо.

Най-лесният път е най-верният, се поучавах доскоро самият аз. В забавен делириум бях изпаднал по време на хиперпрехода.

Небето над главата ми тъмнееше и облаците ставаха все по-светли. Небето на Земята. Кой знае защо, не изпитвах възторг от завръщането в моя свят. По-скоро изобщо не ми се връщаше.

А най-смешното беше, че се боях не от това, че Земята се е променила неузнаваемо. Боях се, че си е останала същата.

— Да видим — казах си. — В края на краищата Маестро Стас се оказа не най-лошият човек.

Освен това очевидно Сеячите не бяха похитили Тери. Ако тя бе използвала пръстена под техен контрол, аз нямаше да се окажа на брега на езеро, а в камера, пълна с упойващ газ. Или просто в плен на силово поле. Никакъв меч нямаше да ми помогне.

Затворих очи. Всичко е наред. Аз съм на Земята и като че ли съм в безопасност. Ако с Тери всичко е наред, няма да се набърквам в никакви авантюри. И дори няма да тръгна да се ровя кой е виновен за нападението над дома ми и засадата на бойните роботи.

 

 

Докъм два часа през нощта седях на брега до огъня. Не можах да го разпаля веднага — разполагах единствено с лазерен пистолет с полуизчерпан заряд. Всъщност дори на най-ниска мощност лъчът не подпалваше съчките, а ги режеше на парчета. Накрая, освирепял след петия или шестия неуспешен опит, пъхнах един камък в купчината съчки и го нагрях с лъча до зачервяване. Клоните, макар и влажни, веднага се разгоряха. Настаних се откъм подветрената страна, като от време на време хвърлях борови клонки в огъня. Няколко мига те се съпротивляваха на пламъците, после етерните масла се запалваха и дългите зелени игри започваха да светят с рубинена светлина. От огъня миришеше на борови иглички, но не на изгорели, а живи, като от новогодишна елха.

Пет години не бях празнувал Нова година. А едва сега съжалявах за това. Сигурно защото е твърде земен празник.

Сега на Земята трябваше да е краят на лятото. Ако, разбира се, климатът не се беше променил, а аз се бях объркал, когато реших, че това е езерото Байкал. Ветрецът бе студеничък и не миришеше на лято. Не намерих никакви плодове, но за това може и да беше виновен сгъстилият се сумрак. Не беше голям проблем. В комбинезона нямаше да замръзна и през зимата.

Нощното небе на Земята се оказа за мен най-реалното доказателство за изминалите столетия. Не, рисунъкът на съзвездията не се беше променил, или моите познания по астрономия не достигаха, за да забележа разликите. Но пълзящите по небето искрици на космическите спътници щяха да накарат Циолковски или Корольов да изпаднат в екстаз. Честно казано, чак ми се завиваше свят от множеството им. Разноцветни светлинки пълзяха във всички възможни посоки с най-неочаквани скорости. Няколко пъти траекториите на спътниците се променяха пред очите ми, и то под такива ъгли, че не оставаше никакво съмнение за наличието на гравитационни компенсатори. Поне дузина спътници имаха километрови размери — приличаха не на точки, а на малки дискове. Около един такъв диск периодично се появяваше мътен ореол, който определих като вторичен ефект от работата на плазмени двигатели. Изглежда, машината пълзеше по толкова ниска орбита, че постоянно й се налагаше да компенсира загубата на височина от непрекъснатото намаляване на скоростта в стратосферата.

На изток, почти до самия хоризонт, висеше нещо невъобразимо — мъждукащо квадратче, от което надолу се спускаше колона ярка светлина. С разума си разбирах, че това е просто космическо огледало — огромна блестяща лента, отразяваща слънчевата светлина към нужната точка на земната повърхност. Но единствената асоциация, която събуждаше у мен огледалото, бе безумно прозаична. Прозорче. Малко квадратно прозорче в тъмен сутерен, през което се процежда дневна светлина.

Зрелището на отворения в небето прозорец предизвикваше у мен ако не трепет, то някакво стряскащо неуютно усещане. Нито на една планета в галактиката не бях виждал толкова просто и впечатляващо решение на проблема с нощното осветление.

Земята ми се струваше чужда като някоя съученичка, която за пръв път си е сложила ярък грим и си е облякла рокля като възрастна. Това вече не беше точно моят свят.

Но ако можеше да се вярва на Маестрото, тук обичаха картините на Данко. И онази политика, което Земята бе водила през последните две години — след разкриването на своето съществуване пред Храмовите планети — изобщо не можеше да бъде определена като несправедлива или колониална.

Земята настояваше единствено за създаването на система за взаимопомощ между човешките светове и Десантния корпус като основна ударна сила. Но тази военна структура се управляваше от общ съвет на планетарните представители, изпълняваше явна отбранително-противофангова функция и за две години не се беше проявявала активно по никакъв начин.

Може би бях несправедлив към родната си планета.

Посред нощ, когато огънят започна да догаря, аз си стъкнах постеля от клонки и легнах да си доспя. След скалите на Сомат боровото легло ми се стори напълно приемливо.

 

 

Събудиха ме птици.

Около минута лежах, без да отварям очи. Някъде съвсем наблизо, на няколко метра от мен, процвъркваше невидимо птиче. Преди пет години щях да сметна пеенето му за не по-мелодично от граченето на гарван.

Сега този звук ме радваше. Приветстваше ме Земята — невинаги красива, невинаги изискано-благородна. Единствената родина на хората. Моята планета.

— Здравей — прошепнах аз. — Добро утро…

— Добро утро.

Поздравиха ме леко изненадано, но абсолютно учтиво. Преди непознатият да успее да завърши фразата, аз се бях метнал настрани, без да се надигам от земята. Сигурно е изглеждало доста забавно: полускок-полусалто, едновременно с пошляпване по врата — точно така сигурно би изглеждал отстрани опитът ми да измъкна от липсващата ножница потъналия меч.

Приземих се на два метра от боровата ми постеля и посегнах към пистолета. Но се спрях.

Сутрешният ми гост нямаше да уплаши и дете. Мършав русоляв младеж на около седемнайсет години, с дълга коса и големи кръгли очила. Нима в двайсет и втори век Земята не беше успяла да се справи с късогледството? Младежът носеше черни бански гащета и лъскава, сякаш направена от фолио лента, небрежно намотана от лакътя до рамото на дясната му ръка. Въпреки оскъдния си гардероб, юношата изобщо не беше загорял, кожата му се отличаваше с почти млечна белота.

— Това сутрешната ти тренировка ли беше? Или ви уплаших?

Момчето леко се усмихна. Въпреки абсолютното ми смущение, забелязах неочакваната смесица от обръщения на „вие“ и на „ти“. С отговора си очевидно щях да определя по-нататъшния стил в отношенията ни…

Не обичам някой да решава вместо мен.

— И едното, и другото — отвърнах, като се опитвах да се усмихна.

Момчето ме погледна замислено. После повдигна длани в своеобразно приветствие.

— Извинявай — рече дружелюбно то. — Чаках да се събудиш. Исках да те поканя на закуска.

Руският му беше безупречен — но с лек акцент, като при прибалтиец. И въпреки това не изпитах никакво съмнение, че говори на родния си език. Просто руският леко се беше изменил.

— Мислех си, че наблизо няма никого — поясних аз. — Затова изгубих самообладание.

— Аз съм роудър — невъзмутимо обяви момчето.

— Роджър? — Не разбрах непознатата дума. И с това изненадах събеседника си.

— Роу-дър — произнесе на срички той. — Или за нас вече никой не си спомня?

Реших да играя вабанк.

— Мислех, че от роудърите са останали единици — казах предпазливо.

Момчето се намръщи, но усетих, че съм улучил.

— Не, десетки… Разбирам. В основата са фангите и генормистите. Ние сме извън скобите. Но ни има.

Кимнах небрежно, протегнах се. И попитах:

— Та относно закуската?

Момчето отново се вторачи в мен. Кой знае защо, си свали очилата — забелязах, че изобщо не присвива очи.

— Интересно говориш. Откъде си?

Не се наложи да се двоумя. Посочих с пръст нагоре.

— Колонист?

— От Земята, но дълго живях там.

— В обема — беше абсолютно странното заключение на момчето. Явно отговорът ми го удовлетвори. — Относно закуската… Относно… — предъвквайки думата, рече то. — Да вървим.

Тръгнахме към гората. Момчето внезапно помоли:

— Да се запознаем?

Кимнах. Колкото по-малко звуци издавах, толкова по-добре.

— Андрей.

— Сергей.

Вървяхме през гората — Андрей бе отпред, като размахваше свалените очила, а зад него крачех аз. Момчето криволичеше между дърветата сякаш без посока, не се виждаха никакви следи от пътека и аз се притесних.

— Няма ли да се заблудим?

Слава богу, тази дума беше позната на Андрей. Той отново се смути, както при въпроса за броя на роудърите, и промърмори:

— Не, имам си пискало.

И с неопределен жест посочи някъде към ухото си. Като се вгледах, забелязах на месестата част на ухото му мъничко парче розов лейкопласт.

— Стотина метра — добави Андрей. И ми подаде очилата: — Засега само погледни.

Като се стараех да запазя невъзмутим вид, аз си ги сложих. Те бяха много леки, а стъклата, ако това наистина бяха стъкла, се оказаха плоски.

Щом свалих ръката си, стъклата леко потъмняха. От горе надолу по тях пробяга червена светеща ивица. После на затъмнения фон се появи изображение — въртящ се бял куб. Той започна да придобива обем и изведнъж изплува от стъклото и полетя пред носа ми, като постепенно започна да се увеличава.

— Настроиха ли се? — загрижено запита Андрей.

— Да. — С усилие сподавих желанието си да сваля очилата. Стъклата отново изсветляха и илюзията за куба стана пълна. Ето го, на метър пред мен, една крачка — и можех да го докосна.

Кубът плавно се разгъна, превръщайки се в полупрозрачно платнище… огромен кленов лист… плавно размахваща криле пеперуда. Това не беше истинско насекомо — по-скоро негов мултипликационен вариант. Пеперудата пърхаше пред мен, като старателно извиваше клоните на дърветата. Извиваше ги, дявол да го вземе!

Наведох глава, погледнах над очилата. Нищо нямаше, разбира се.

В ушите ми зазвуча тиха музика. Флейта ли беше, свирка ли, далече-далече, почти на границата на чуваемостта.

— Това е Юркинсон, „Пеперудката от Йо“ — каза Андрей. — Сега сме към ниско… О, пристигнахме.

Свалих с облекчение очилата и ги върнах на Андрей. Излязохме на полянка и роудърът бързо свали от ухото си лепенката.

— Пълна нула — помоли той и хвърли в храстите „пискалото“.

Разбрах. Какво пък, щях да премълча. Нима за роудърите, които и да са те, подобни пътеуказатели са забранени?

— Разбира се, Андрей. Пълна нула — успокоих го аз.