Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (17)

2. Нощен гост

На люка се почука. Тихо, но настойчиво.

Отворих с усилие лепнещите си очи. Да, страхотно местенце за отдих си бях избрал. В шлюзовата камера, на студения, покрит с груба керамична броня борд на катера. Ако не получех възпаление на дробовете, щях да бъда задължен единствено на надеждната топлоизолация на летателния костюм. Под главата ми лежеше чанта с комплект ремонтни инструменти, а на десетина сантиметра от протегнатата ми ръка светеше нажеженият връх на неизключен поялник.

Седнах и разтърках лице със студените си длани. За какъв дявол автоматиката поддържа в шлюза температура като на околната среда? Подготвя за обстановката на планетата или икономисва енергия?

От това, второто, нямахме нужда. При падането си в джунглата корабът бе повредил не реактора, а дюзите и половината автоматика. Другата половина бе излязла от строя много по-рано, по време на кратката, продължила не повече от две секунди схватка с пиратския кораб. Неговите деструктори, настроени към материала, от който бяха направени логическите кристали на компютрите, изкараха от строя голяма част от нашата електроника, преди залпът на нашите лазерни излъчватели да успее да пробие защитата на корсаря. Вражеският кораб се превърна в облак нажежен газ, а ние поехме към принудително кацане…

На люка отново се почука. Погледнах часовника и въздъхнах. Пет часа сън явно бяха недостатъчни след две денонощия непрекъсната работа… Интересно, а защо тропаха по люка, не беше ли по-лесно да натиснат бутона?

Обърнах се към звука. И едва тогава осъзнах напълно нелепостта на случващото се.

Чукаха не по вратата, водеща към вътрешното помещение на кораба. Чукаха по външния люк.

Сънливостта ми изчезна като издухана от вятъра. Отпуснах ръка върху късия плоскостен меч, който висеше в магнитна ножница на колана ми, окачих фиксатора. Отвън не можеше да има нещо, което да е способно да се противопостави на атомарно оръжие — веднага след кацането на кораба се бе включил генераторът на неутрализиращо поле. Нито лазерни оръдия, нито деструктори, нито термоядрени бомби могат да функционират в неутрализиращото поле.

Всъщност какви лазери биха могли да съществуват на планета, където господства феодалният строй?

Това вероятно е най-слабото ми място. Не мога да не отворя врата, на която чукат — дори зад нея да има неизвестност. От дете не можех да търпя изключени телефони и заключени ключалки.

Външната броня на кораба, естествено, бе обсипана със стотици детектори, способни, освен всичко останало, да предават отлично обемно изображение на пространството пред кораба. Но аз се занимавах точно с ремонта на тези датчици, когато ме повали сънят.

Докоснах управляващите сензори и набрах комбинацията от цифри, разблокираща люка. Електронната ключалка бе твърде проста, за да излезе от строя под ударите на деструктор.

По екрана на климатичните детектори — тях съдбата ги беше пощадила — се плъзна поредица от символи, които подсъзнанието ми автоматично преведе в познатите величини: „Атмосферата е годна за дишане, липсват токсични примеси. Температура — плюс седем градуса, влажност — четирийсет и шест процента, скорост на вятъра — метър и половина в секунда“.

Не най-уютното място…

Докоснах повторно сензора и потвърдих командата за отваряне на люка. Тежката, дебела половин метър плоча бавно запълзя нагоре.

Ярката бяла светлина на включилите се лампи прогони мрака пред люка. Ситен дъждец, падащ на размекнатата земя, тясна и къса метална стълбичка, спускаща се надолу, повалени при кацането дървета, напомнящи омотан с бодлива тел саксаул^[1].

Никой.

Постоях, взирайки се в мрака, като присвивах очи под мокрите докосвания на вятъра. Нямаше никого. Нямаше и как да има — бяхме се приземили в сърцето на гората. И дори наблизо да се бе оказал някой от туземците, той нямаше да се доближи доброволно до кораба. Огромно метално кълбо, спускащо се в гората, обгърнато от пламъци, излизащи от корпуса дебели колони подпори, чупещи се като кибритени клечки вековни дървета… Такова зрелище не бе за Средновековието. А да се изкатериш по стълбата към люка, на пръв поглед способна да се счупи от най-лекото докосване, после да тропаш по овалния люк, по нищо не приличащ на нормална врата — това вече бе съвсем нелогично поведение.

Може би все пак бяха чукали отвътре? Или получавах слухови халюцинации?

— Изгубих се…

Точно така. Слухови халюцинации. Отново погледнах към отворения люк.

Халюцинациите очевидно прогресираха, преминаваха в зрителни. В този момент бяха приели формата на малка тъмна фигурка, застанала на стълбичката, на половината път до люка.

— Изгубих се — повтори фигурката с тъничко детско гласче.

— Качвай се — наредих аз и протегнах ръка. Ситуацията ставаше по-обяснима. Вероятно местните рицари не биха рискували да чукат по спусналото се от небето кълбо. Но пък заблудилото се и измръзнало дете ще се уплаши на първо място от нощната гора, а чак след това от тайнствения „замък“.

Хванах здраво момченцето — или момиченцето? — за ръката и го издърпах през люка.

Момченце. На единайсет или дванайсет години, слабичко, с големи очи. Цветът на косата и кожата му си оставаше загадка, скрита под равномерен пласт полутечна кал. Накъсаният на парчета плат при добро въображение можеше да мине за панталони и яке.

— Сам ли си? — попитах аз, докато разглеждах с неволно състрадание неочаквания посетител.

— Да… Изгубих се.

— Това е ясно. Смятай, че вече се намери.

Затворих люка. Момченцето стоеше на мястото си и изобщо не реагираше на случващото се. Не го учудиха нито електрическото осветление, нито катерът. Виж ти… Да бродиш в тъмнината из местната гора, промъквайки се през бодливия храсталак и не по-малко шипести дървета — след това просто не ти остават сили да се учудваш! Най-напред на момчето му трябваше гореща вана. След това вече можеше да се заемем с лечението, храненето, изясняването на местожителството му и отговорите на неизбежните въпроси.

— Можеш ли да вървиш? — потупах го леко по рамото.

Влязох в асансьорната кабина, като леко придържах момчето за ръката. Когато асансьорът спря и излязохме в широкия коридор на жилищното ниво, той прошепна:

— Топло…

Босите нозе оставяха по бялото мъхнато покритие кафяви отпечатъци. Със съжаление си спомних, че повечето автомати чистачи бяха излезли от строя, а до ремонта им още не бяхме стигнали. Малко, твърде малко човешки ръце имаше на моя кораб…

— Влизай.

Отворих вратата на каютата си, отидох в банята. Момченцето засега не задаваше никакви въпроси и това напълно ме устройваше. Колкото по-малко запомни за случващото се, толкова по-добре за него. Когато ми обясни откъде се е появил, ще получи две таблетки силно сънотворно. А после — половин час полет с флайъра и събуждане на прага на дома. Корабът ще остане в спомените му като красива вълшебна приказка…

В най-краен случай на планетата ще се появи легенда за добрия магьосник от омагьосания железен замък.

Нагласих температурата и струята на водата, разпечатах калъпче антибактериален сапун.

— Хайде, ела… тук.

„Тук“ означаваше ваната — съд от розова пластмаса с диаметър два метра. Едва ли децата на тази планета се бяха натъквали на нещо подобно.

— Аз сам…

— Ще ти помогна. Не се стеснявай.

Момченцето погледна дрипите си:

— Че аз вече няма от какво да се стеснявам.

Помогнах му да съблече дрипите, сложих го във ваната. И се заех с процедурата. Последвалите действия приличаха на изкопаването на картоф от разкаляно есенно поде.

След десетина минути огледах критично резултата от своите усилия. Момчето изглеждаше напълно като землянин. Леко загорял тъмнокос хлапак, изподраскан на най-неочаквани места. Поне нямаше сериозни рани. Смених водата и го оставих да се нагрява, а аз отидох в каютата.

Неочаквано възникналите проблеми е добре да се решават колкото се може по-бързо. И с минимални усилия… Извадих от джоба на гърдите пластината на корабния комуникатор.

— Ланс, зает ли си?

На малкото плоско екранче се появи лицето на втория пилот. По всичко личеше, че се измъква от тясна тръба, натъпкана с мрежа от кабели и скрити в кутии логически схеми. Даже не подозирах, че на кораба има такива кътчета.

— Не съвсем, капитане. Довършвам настройката на външните детектори.

Усмихнах се. Необходимо нещо, но малко закъсняло.

— Можеш ли да дойдеш в каютата ми?

— Разбира се, капитане — откликна с готовност Ланс. — Какво се е случило?

Накратко му преразказах случилото се. Междувременно Ланс се измъкна от тунела и — без да прекъсва връзката — се отправи към асансьора. Докато с половин ухо се вслушвах в плискането зад полуотворената врата, обясних на Ланс задачата.

— Момчето трябва да се нахрани, да се натъпче с всички лекарства, които могат да се вземат наведнъж. Хубаво да се разпита, да се изясни къде се намира селището му. И да се достави с флайъра директно на прага.

— Ясно.

Ланс вече се спускаше към нас в тясната кабина на скоростния асансьор. Продължаваше да държи пред себе си комуникатора и аз забелязах преминалата през лицето му сянка.

— Капитане, давате ми тази задача, защото съм най-млад? — обидено попита той.

Усмихнах се примиряващо. Истинската причина беше още по-обидна — Ланс разбираше от ремонта на електронни схеми не повече от мен.

— Да. Ти си по-голям от него с пет години, по-лесно ще ви бъде да намерите общ език. Трябва да се отървем колкото се може по-бързо от младия ни гост и да продължим подготовката за излитане.

Вратите на асансьора се отвориха. Ланс влезе, като междувременно прибираше комуникатора в джоба на комбинезона си. Попита отсечено:

— Във ваната ли е още?

Кимнах.

— Може да го вадиш от водата, да го избършеш и да пристъпиш към храненето. Действай по-бързо, става ли?

Ланс навъсено обеща:

— Непременно, капитане. В кадетския корпус често ми зачисляваха трудните новобранци. Имам опит…

С усилие сподавих усмивката си. Познавах Ланс достатъчно дълго, за да не обръщам внимание на престорената му свирепост. В честен бой седемнайсетгодишният пилот можеше хладнокръвно да посече някой и друг противник. Но беззащитно момче дори нямаше да плесне.

Затворих очи и потънах в дрямка. Имах право на още един час сън, докато Ланс се разправяше с младия туземец, нали?

— Капитане!

Погледнах изненадано Ланс, прогонвайки сънното вцепенение. В гласа му липсваше подобна изненада дори след двубоя във Вселенския Храм, когато убих непобедимия Шорей Менхем, владеещ меча сто пъти по-добре от мен…

— Капитане — вече по-тихо повтори Ланс. — Простете, но… на какъв език разговаряхте с момчето?

Нашият нощен гост стоеше зад Ланс, сгушен в огромна мека кърпа, и поглеждаше с любопитство към пилота.

— Глупав въпрос… на стандартен галактически, разбира се. Други не знам.

— Знаете, капитане — тихо възрази Ланс. — А на галактически момчето не разбира нито дума.

Умората напълно ме беше лишила от способността да съобразявам. И повторих упорито:

— Говорехме на стандартен, Ланс.

— А той откъде може да знае галактически език? Планетата е крайно изостанала, кораби на нея се приземяват само случайно. Според справочниците туземците общуват на няколко местни диалекта…

Приближих се до момчето, приклекнах пред него. Попитах:

— Разбираш ли какво казвам аз?

— Да.

— А онова, което казва приятелят ми?

— Не.

Започнах лека-полека да осъзнавам, но все още твърде бавно. И тъпо попитах:

— Какъв език говориш?

Момчето се прозина. След горещата вана съвсем се беше размекнал, започваше неудържимо да му се спи.

— Руски.

Тупнах на земята. Добре поне, че беше от клекнало положение. А Ланс разочаровано попита:

— И какво, това ли е Земята, принце?