Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лорд с планеты Земля, –1996 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Фея Моргана (2018)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лордът от планетата Земя

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Дедракс

Излязла от печат: април 2018

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-2601-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5621

История

  1. — Добавяне

2. Зовът

Събудих се към обяд. Главата ми се пръскаше от болка. Устата ми беше пресъхнала — бе покрита със засъхнала бяла гадост.

Освен това ужасно ме беше срам. Заради набития в банята младеж. Заради фукнята с цигарите. Заради опозорения Ромик.

Заради синеоката симпатяга с краткото име Ада.

Погледнах към пръстена — струваше ми се по-скоро сив, отколкото жълт. Диамантът приличаше на стъкълце.

— Каква съм гадина — прошепнах, докато се надигах от измачканите чаршафи. — Гадина, която държи район. Гадина, която учи сополанковците да се бият и изкарва от това пари.

По пътя към банята включих касетофона и загърмя електронна музика. Старият Жан-Мишел Жар се стараеше с всички сили.

Студен душ. После — горещ: силни струи гореща вода, биещи от гъвкавия маркуч. И отново — шибаща струя ледена вода.

Замръзвах и се парех. Ту простенвах от удоволствие, ту виех от болка. После, без да се бърша, излязох от ваната, отидох в кухнята и сложих чайника, за да сгрея вода. Апартаментът бе празен — родителите ми отдавна бяха отишли на работа. Моите добри родители, които се гордееха с добрия си син.

— Аз съм гадина — повторих. — Но ми е толкова трудно да те чакам. Толкова дълго… И наистина те обичам. Макар и да не знам нищо, дори името ти.

Залях с врялата вода две лъжички разтворимо кафе и седнах с чашата на масата. Отворих пакет курабийки. Не ми се ядеше, дори напротив, повдигаше ми се. Но от опит знаех, че след като хапна, ще ми стане по-леко.

Докато пиех кафето, скришом поглеждах към пръстена. Металът оживя, изпълни се с чиста кехлибарена жълтина. Прозрачният кристал, който бях свикнал да смятам за диамант, започна да блести.

Понякога ми се струваше, че точно пръстенът не ми позволява да забравя за отдавнашната среща в парка. Странен пръстен беше — променяше се в зависимост от настроението ми. Сега, след разкаянието, пак стана нормален, красив златен пръстен. А камъкът проблясваше дори по-ярко от обикновено.

Много по-ярко.

Полюбувах се на преливащата се светлина в малкото късче въглерод, което чудовищното налягане и горещината бяха превърнали от черен въглен в проблясващ диамант.

Ако пръстенът бе случаен подарък за непознат спасител, то странното момиче бе дъщеря на милионер. Едва ли щях да я видя отново. Сигурно нямаше да срещна никоя като нея.

И въпреки това беше страхотно, че тя съществува. Смеещи се сини очи. Меки пръсти, прогонващи болката. И настойчивият въпрос: „В теб може ли да се влюбват?“.

— Да — произнесох нежно аз, без да отмествам поглед от пръстена. — Да.

— Чакаш ли ме все още?

— Да.

— Ако те повикам, ще дойдеш ли?

— Да…

Нещо ме подхвърли от стола. Всъщност не, сам скочих. Вече не си спомнях. Не разговарях сам със себе си.

В екливата тишина, особено осезаема след като касетата се беше извъртяла, чувах гласа й. И то съвсем не така, както в мечтите си — спокоен и по детски безгрижен. Гласът трепереше — сякаш от страх или от болка. Беше неуверен и тих. И същевременно бе станал по-твърд и сериозен. Момичето бе пораснало.

И си беше спомнило за мен!

— Не те ли е страх? Пътят е много дълъг.

Поклатих глава. Настана тишина. Гласът изчезна. И изведнъж се усетих, че тя може и да не вижда жестовете ми.

— Не ме е страх.

Сега разбрах откъде идва гласът — от пръстена. Ето какъв си значи, мой скъпоценен подаръко…

— Времето изтича и трябва да се действа бързо. Помисли си пак — няма ли да съжаляваш? Викам те в един чужд свят, на друга планета.

Сигурно се бях досещал за това. В душата ми не се появи дори сянка на изненада. Нямаше и страх. Ще тъгувам ли за този свят? За пияните лица на Графа и Дос? За двете години в армията, прекарани в спецчастите? За вечерните разговори на родителите ми — колко прекрасна е била страната ни преди разпадането… Ежеседмичните побоища по невидимите граници, разделящи града на различни бандитски райони?

— Ще дойда. Няма да съжалявам.

Пауза. Мълчание, бяло и скърцащо като стерилна медицинска престилка. Секундна пауза в разговора между два свята.

— Кажи, ти наистина ли… ме помниш?

Гласът й премина в едва доловим шепот.

— Да… — смутих се аз.

— Аз съм в беда… Голяма беда. Ти си последната надежда за хиляди… хора. Така се получи. Древният обичай се превърна в преграда по пътя на злото.

— Не разбирам — изрекох безпомощно аз. — Обясни ми… какво се случи?

— Времето изтича. Разбираш ли, че може и да загинеш?

— Да… сигурно.

— И ще дойдеш?

— Да! Но как?

— Сега ще счупя камъка на нашия пръстен. Той е ключ, затварящ тунела. Бариерата ще падне и ти ще дойдеш. Но не знам кой ще те посрещне на моята планета — приятел или враг.

Незнайно защо, ме изненадаха думите за „нашия пръстен“. И също толкова бързо, както се бе появило, неразбирането се разсея. Неочаквано разбрах: на нейната ръка имаше също такъв пръстен, какъвто бе и на моята. Той бе раздвоен, разделен между двата свята.

— Идвам — казах простичко. — Идвам.

Камъкът на пръстена изригна в ослепителна бяла искра. Огледалните страни се покриха с мрежа от пукнатини. Още миг — и той изчезна напълно. А пръстенът се обгърна от златисто сияние. Разтече се в тънка безтегловна лента по ръката, плъзна се по тялото, обгърна ме в проблясваща пелена.

И светът наоколо изчезна.

 

 

Падах. Не, по-скоро летях, в безтегловност, в безплътна жълтина, сладка като мед и топла като кехлибар. Полюшваха ме огромни нежни длани, приспиваха ме нежни докосвания. Светът бе просмукан с топлина и покой, в него не оставаше място за страх или болка. Дружелюбни гласове шепнеха нещо хубаво, напиваха безкрайна хипнотизираща мелодия. Призрачни сенки се устремяваха към мен, подчинявайки се на едва осъзнати мисли. Тялото ми сякаш се разрастваше, запълваше целия този нереален свят, превръщаше се в прозрачен, слънчевожълт, ухаещ на лимон и мента дим; в облаче портокалов прах; в диамантен дъжд, падащ в огромен златист кръг.

И изведнъж, довършвайки магическото очарование на полета, върху мен се стовари вълна от нетърпима, сладострастна, разтърсваща тялото наслада. Гърчех се в конвулсии, в опит да удържа последните, изплъзващи се трохички от упоителното, нечовешко удоволствие. Но кехлибарената мъгла вече изчезваше, разсейваше се, гаснеше…

 

 

Съвзех се.

Най-неприятното бе, че след като излязох от ваната, не си бях направил труда да се облека. Сега, когато лежах по корем върху каменистата, обсипана с остри камъчета земя, голотата ми причиняваше нетърпима болка. Преходът от наслада към страдание се оказа толкова внезапен, че за няколко мига изгубих способността си да мисля и да се движа. Искаше ми се да се свия, да замра, да изпадна в сънно вцепенение. Но точно този контраст ми помогна да дойда на себе си, да забравя сладостните видения в хипертунела.

С първото си движение внимателно се отлепих от земята. Забилите се в тялото ми камъчета изпопадаха. Изправих се с рязко оттласване и застинах, заел инстинктивно бойна стойка.

Наоколо, до самия хоризонт, се простираше камениста степ. Нито снопче трева, нито храстче, нито дръвче. Нито едно синичко петънце вода. Сиво-кафява равнина под безоблачно, но непривично тъмно небе. И се дишаше… но не както на Земята. Въздухът бе като филтриран, не се усещаше никакъв мирис. Дори на прах не миришеше, а това според мен е задължително за степите. А слънцето в небето — обикновено, жълто, като у дома.

— Изглежда, долетях — прошепнах на себе си.

Къде ме повика ти, момиче от детския ми сън? Къде ме запрати, магически пръстене, неизменен талисмане, скъпоценна играчко?

Със смесени чувства — от срам и яд — огледах тялото си. Гол атлет. Недай си боже да се натъкнех сега на някоя жена. Какъв срам щях да бера…

Недай си боже на никого да не се натъкнех. Колко денонощия може да изкара човек без вода? Три или пет…

Внезапно си спомних за пръстена. Погледнах към ръката си — дали не бе изчезнал? Както и преди, си стоеше на безименния пръст. Но пък кристалчето диамант бе изчезнало. Дори вдлъбнатина в златото не беше останала. Какво пък, ключът в ключалката бе завъртян и бариерата бе вдигната. Нямаше път назад.

Огледах се — навсякъде едно и също, хомогенна опърлена степ. Ориентирах се по слънцето и реших, че ще тръгна на изток. Разбира се, ако не грешах, сега бе утро.

 

 

Краката не ме боляха дори след тричасовото ходене бос. Проличаха си тренировките по карате. Понякога ми се струва, че на стъпалата, по ръбовете на дланите и кокалчетата на пръстите вместо кожа е израсла някаква рогова пластина, твърда и абсолютно безчувствена. Но пък бях ужасно жаден. С тъга си спомнях недопитото кафе, а за чайника, пълен със студена вода от чешмата, се стараех изобщо да не мисля. Щом след кратко ходене ме мъчеше такава жажда, значи утре тя щеше да стане непоносима.

Освен това слънцето ме подведе. То бавно залязваше на „изток“. Излизаше, че сега не бе утро, а вечер. И аз се движех на запад.

В избора на посока, разбира се, нямаше никаква разлика. Може би трябваше да вървя на север, където можеше да се издига гигантски град. Не бе изключено на юг да се ширят огромни езера, по чиито брегове растат ядивни плодове. Но да грешиш, винаги е неприятно.

Когато слънцето се скри наполовина зад хоризонта, започнах да се готвя за сън: да търся сравнително равно място, без много чакъл. Първоначалното смущение от това, че се разхождах гол, вече бе преминало. И без това никой нямаше да ме види. Чувствах се като първобитен човек, който още не е изобретил дрехите.

Вярно, че пръстенът бе на ръката ми. Понякога го докосвах с върховете на пръстите си, сякаш очаквах нещо. Съвет, подкрепа, глътка вода… Ти ме повика, момиче на моите мечти, и аз дойдох.

Идвам.

Боботенето се зароди високо в небето, на запад. Спрях се и се огледах. И видях как над полукръга на залязващото слънце като сребристи искрички проблеснаха две летящи точки.

Кой знае защо, веднага се сетих за бойни самолети, за изтребители. На тази мисъл ме наведоха или скоростта на полета, или ясно забележимите маневри на „самолетите“. Онзи, който летеше пръв, непрекъснато сменяше височината и скоростта, пикираше, издигаше се вертикално нагоре. Вторият повтаряше синхронно движенията му, като непрекъснато съкращаваше разделящото ги разстояние.

Вирнал глава, наблюдавах полета им. И двата летателни апарата вече се намираха над мен, но височината, не по-малко от пет километра, ми пречеше да разгледам очертанията им. Просто сребристи точки в тъмното небе — там, където се носеха, слънцето все още светеше много силно.

Чаках развръзката. Бях сигурен, че е неизбежна, че преследването ще приключи някъде тук. И последва развръзка, но не онази, която ми се струваше най-вероятна.

Около преследвача се появи кълбящ се бял пламък, не твърде ярък, приличащ повече на дим, отколкото на огън. Сребристата машина започна да се отдалечава настрани. Но бавно, много бавно. А светещият облак я последва — както стоманени стружки се плъзгат по листа хартия след силен магнит.

Обгърнатата в бели пламъци машина започна да пада. Отвесно, като се премяташе и с всяка изминала секунда придобиваше обем, превръщайки се в нещо като сплескано кълбо. Още няколко секунди смъртоносният облак се снижаваше редом с нея, след което изостана и започна да потъмнява.

Удареният апарат падаше върху мен. Приведох се напред, мислейки бързо дали си струва да бягам и накъде. Но изглежда, че машината не бе изгубила напълно управление. След като се озова на няколкостотин метра над земята, тя забави движението си и увисна. За миг си помислих, че ще успее да кацне благополучно.

С тих, приличащ на пляскане взрив металното кълбо се разпадна. Проблесна оранжев пламък.

Придобитите в армията рефлекси не ме подведоха. Хвърлих се на земята, с крака към огъня, без да обръщам вече внимание на камъните. От чуждопланетната техника очаквах всякакви гадости, включително атомен взрив.

Наоколо приглушено забарабаниха отломки. Полъхна жега, горещ вятър премина по гърба ми. Още няколко секунди във въздуха се носеше задавено бучене, което резонираше с тъпа болка в цялото ми тяло. После затихна и то. Подрънкваше единствено железарията, която се плъзгаше по камъните към мен.

Изправих се. На пет метра от мен, завършвайки движението си, подскачаше на място мъничък метален диск — оцелял детайл от разрушения апарат. Недалеч тъмнееше купчина отломки, по нищо не напомняше за сплесканото кълбо, което доскоро бе маневрирало стремително в небето. Въпреки цялата си екзотичност, оръжията, използвани в този свят, бяха доста ефективни.

Заобиколих малкия диск (хич не ми се искаше да се приближавам до него) и тръгнах бавно към отломките. Едва ли щях да намеря там нещо цяло, но и остро парче метал можеше да се окаже много полезно. Ножът — това е най-простото, но и най-надеждното в света оръжие. Той не прави засечки и не му свършват патроните. Наистина, хладното оръжие изисква от притежателя си и някои навици…

В дълбините на душата си разбирах, че приближаването към разрушената машина не е безопасно. Тя можеше да е радиоактивна. Горивото й, ако изобщо съществуваше, най-вероятно бе отровно. И накрая, бе напълно възможно във взривилия се апарат да са оцелели все още неизбухнали блокове. Тук-там по металните отломки пробягваха езичетата на светъл пламък. Земята под краката ми пареше. Всеки момент можеше да последва нов взрив.

Така и не успях да стигна до останките от машината. На няколко метра от тях видях пилота.

Той лежеше, разперил ръце, неподвижен черен отпечатък на фона на сивия кръг неизгоряла земя. Фигурата беше човешка, антрацитночерна, приличаше на плътна сянка, на овъглено, боядисано от тъмната ръка на огъня дърво. Но когато се приближих, видях, че пламъкът го е пощадил. Просто цялото му тяло, от пръстите на краката до главата, бе обвито от силно опънат, очертаващ всяко мускулче комбинезон. Тъканта проблясваше мазно, но върху нея не се забелязваха нито червените отблясъци на залеза, нито синкавите отражения на догарящата машина. Тя сякаш попиваше падащата върху нея светлина, за да я пречупи, преработи в свое собствено леко блещукане. На места тънката ципа на комбинезона набъбваше на гроздове от малки топчета, удебеляваше се, превръщаше се в тесни ленти ремъци, които обхващаха тялото.

На кръста на пилота висеше къс, широк кобур, разположен на непривично място — отдясно. На лявото бедро, притисната към крака, бе прихваната дълга плоска ножница.

Случвало ми се е да виждам всякакви униформи. И наши, армейски, от бившия Съветски съюз. И пъстрото, често нелепо облекло на националните воински формирования. Помнех мундирите на „сините каски“, частите на ООН, спускащи се на прашните улици на Тираспол от своите огромни, двувинтови десантни хеликоптери. Тогава международните умиротворителни сили смениха нас — спецчастите — на границите на мъничката Приднестровска република.

Но нито в една армия от моя свят летците от военновъздушните сили не летяха, препасани с мечове.

Погледнах нагоре. Вторият апарат вече беше изчезнал. Той дори не се снижи над сваления противник. Да не се боеше от нещо?

И все пак не биваше да се туткам.

Не се колебах дълго. Пренощуването в степта без дрехи ме привличаше по-малко от мародерстването. Внимателно обърнах тялото по гръб и с известен страх погледнах лицето. То се оказа човешко. Пилотът беше около четирийсетгодишен, по телосложение бяхме почти еднакви. Не видях следи от кръв, но безжизнено разширените зеници не оставяха никакво съмнение. Пилотът бе мъртъв.

Извинявайки се мислено, аз се заех да разучавам закопчалките на комбинезона. Имаше само един шев, който продължаваше от шията до долната част на корема. Скоро разбрах, че се отваря при натиск върху него, с едновременно отместване на дланта надясно. Не можах да разбера принципа на действие на закопчалката. Вероятно бе някакъв магнитен механизъм. Но това не беше толкова важно.

След десет минути вече бях облечен в черния и лъскав комбинезон. Нямах намерение да свалям бельото на пилота, той си остана в светлосивия екип, който приличаше на спортен. Логично бе да сваля и него, но съвестта и гнусливостта не ми го позволиха. Пък и черната тъкан и без това приятно разхлаждаше голата кожа. Вмъкнатите в нея ремъци почти не се усещаха. Те леко се скъсиха на кръста, разтегнаха се на раменете и комбинезонът се нагоди към моята фигура. Удобно.

— Не знам кой си и защо загина — полугласно произнесох аз. — Но за такава дреха — благодаря. А аз ще направя за теб каквото мога…

Огледах се в търсене на подходящо парче метал, за да изкопая плитък гроб. Отломките вече бяха догорели, наблизо не се забелязваха признаци на живот, а не можех просто да зарежа тялото непогребано. Веднъж, при един планински бой в Кавказ, изгубихме три момчета, докато извличахме изпод обстрела трупа на нашия сержант. Отношението ни към убитите на война е сякаш опит за извинение за това, че самите ние сме още живи…