Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лорд с планеты Земля, –1996 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Фея Моргана (2018)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лордът от планетата Земя

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Дедракс

Излязла от печат: април 2018

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-2601-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5621

История

  1. — Добавяне

5. Много благоустроена планета

Най-силно ме порази това, че улиците не бяха асфалтирани. Естествено, не видях и никакви движещи се тротоари, многократно възпявани от фантастите.

Улицата, права и широка, с матови кълба на лампите, поставени върху тънки метални стълбчета, бе покрита с трева. Мека зелена трева, равна — като на кортовете на Уимбълдън. Наведох се и се опитах да откъсна една тревичка. Къде ти! Оказа се еластична и здрава като гума. Но определено беше истинска. Вгледах се и видях, че под гъстия слой трева е постлана твърда пореста маса. Почвата явно беше още по-надълбоко.

Тръгнах покрай пътя, като се стараех да си придавам невъзмутим вид. Коли нямаше, а редките минувачи се шляеха абсолютно свободно по улицата. Нима наземният транспорт беше останал в миналото? Погледнах нагоре — разноцветните капки на флайърите ми се струваха твърде малко, за да поемат целия превоз. Може пък на моите потомци да не им се налагаше да бързат заникъде?

Трябва да призная, че потомците ми изглеждаха съвсем прилично. След срещата с роудърите очаквах да видя абсолютен хаос в облеклата, но повечето минувачи бяха облечени доста обикновено. Ето например вървящият срещу мен младеж — в тъмносини панталони, синя риза… тоест зелена… златистокафява.

Обичайността на облеклата се оказа измамна. Преминаващият покрай мен юноша бе облечен в свободен блузон, който всеки миг променяше цветовете си. А изпреварилата ме компания от момичета — в къси миниполи, които като че ли дори не бяха ушити от плат. Сребристите тъкани, които се полюшваха около бедрата им, приличаха ту на облак газ, ту на камуфлажно поле… По дяволите, та те можеха направо да излязат голи на улицата — с включен генератор, създаващ илюзия за дреха. Те нямаше какво да си правят енергията, така ли? Камуфлажното поле е един от най-енергоемките процеси, които използвахме на кораба!

Глупости, емоции… Нека си ходят както си искат. Важното е да не обръщат внимание на мен, в моя комбинезон. Вървях по улицата и се вглеждах в номерата на къщите. Самите те не се виждаха от пътя: скриваха ги дървета, ниски живи плетове, а пък и димна мъгла — тя несъмнено имаше камуфлажно предназначение. Потомците ми ценяха уединението. Но до всяка къща водеха тесни пътечки, постлани с камък или прорасла „пътна“ трева, в началото на които стояха ажурни табели с номерата.

Петстотин шейсет и седем — двайсет и осем… Надписът с римски и арабски цифри бе изработен от доста небрежно изрязани месингови ивици. Цифрите бяха още по-небрежно заковани към нерендосана дъсчица. Нурлан Кислицин или обичаше да провокира околните… или подобна небрежност сега бе на мода. Свих рамене и закрачих по пътечката, посипана с едър чакъл.

 

 

На кого ли може да прилича човек, носещ казахско име и руска фамилия? Съдейки по двувековния си опит, предположих, че на татарин.

Нурлан Кислицин се оказа негър. Не чистокръвен, разбира се — при добро желание в лицето му можеха да се открият черти и на европейската, и на азиатската раса. С известна изненада си спомних, че видените от мен хора по улицата също носеха следите на „великото смесване на народите“. Ако по цялата Земя беше така, то за Адолф и последователите му не бе останала работа. Какво пък, приятно е да си мисли човек, че хората са приключили с националния проблем… Като се изключи впрочем деленето на земляни, колонисти и хроноколонисти.

Водачът на алма-атинските роудъри човъркаше из цветната леха пред къщата. Повече от мирно и патриархално занимание за един бивш скитник. Дори за моето неопитно око цветята бяха забележителни. Приличаха на астри, но в невъобразими цветове от бледосини до черни.

Приближих се до лехата, като трескаво обмислях как да се представя най-добре. Като бивш роудър? Млад последовател? Начел се на „Книгата на планините“ безделник?

Нурлан се откъсна от цветята си, остави на земята апаратчето, което приличаше най-вече на сешоар, и внимателно ме огледа. Усмихнах се накриво. Спокойно можех да му дам петдесет години и изобщо нямаше вид на лапнишаран. Ако всеки роудър беше психолог, както ме уверяваше Дядото, значи нямаше смисъл да лъжа.

— Вятър в лицето — поздрави ме тихо Нурлан.

— Докато има слънце и въздух, винаги ще има вятър — по интуиция отвърнах аз. Това приличаше на парола от евтин детективски роман, но бях свикнал да се доверявам на интуицията си.

— Влизай — рече учтиво Нурлан. — Задълго ли?

— За два дни. — Всичко се оказа съвсем просто, Вик беше прав: от мен не се искаха никакви доказателства.

Домът на Кислицин беше най-обикновена тухлена двуетажна къща — или поне така изглеждаше. Вътре също нямаше изненади, освен че мебелите бяха масивни, тежки, старинни — истински антики, а не както в моя двайсети век. Редките белези на двайсет и втори век — прибори с непонятно предназначение, плоски видеоекрани, малки компютърни терминали във всяка стая — напълно се губеха сред дървото и камъка.

Това ми хареса. Както и стаята за гости, където ме заведе Нурлан. Широкият прозорец гледаше към ябълковата градина, през която се виждаше съседната къща, обгърната от мъгливата мараня на камуфлажа. Мебелировката бе сведена до необходимия минимум — гардероб, легло, маса и фотьойл. Над масата висеше плосък като шперплат видеоекран, включен в режим на календар. Най-после разбрах коя дата сме — десети септември.

Вграденият в бюрото информационен терминал се оказа доста прост за работа. Бързо изкарах на екрана карта на града: съвременна и с двестагодишна давност. На мястото на парка, където някога бях „спасил“ принцесата, се издигаха детска клиника, църква Единни во Христа и двайсетина къщи. За пореден път се наругах заради глупостта си и се опитах да се поставя на мястото на Тери. Най-вероятно щеше да ме чака в църквата. Но можеше и да отиде на гости в някоя от къщите или да проведе царствено посещение в детската болница.

Картата внезапно изчезна от екрана и аз видях домакина си.

— Имаш посетител, роудъре — съобщи той. — Отвори вратата на стаята.

Лицето на Нурлан изчезна, а аз се обърнах към вратата. Бързичко ме бяха проследили… Какво пък, ще отворя вратата.

Бях си избрал най-удобното място — до прозореца, така, че да държа под контрол и вратата, и градината около къщата. При необходимост щях да прескоча с лекота през перваза. Жалко само, че зарядът в пистолета щеше да стигне само за кратка свада, но не и за сериозна битка.

Разблокираната врата започна да се отваря и аз измъкнах пистолета. Ако бяха хора, щях да стрелям в краката им. Ако бяха андроиди, щях да ги разпилея…

На прага стоеше Тери.

Около секунда я гледах през тесния процеп на мерника. После свалих оръжието и чух:

— Сергей, аз съм.

Не се бяхме виждали само една седмица, но тя се бе променила. Бледната сухота на кожата бе изчезнала, Тери бе загоряла леко. Вместо късата подстрижка, която й правех с огромни усилия, сега имаше изискана прическа — всеки кичур беше отделен и съвсем леко се отличаваше по цвят. Е, и никакви комбинезони нямаше, разбира се. Шорти от бледорозов плат, доста лекомислен на вид бански и блестяща като фолио материя, увита около лявата й ръка.

— Серьожка, наистина съм аз — с жалостив глас повтори Тери.

— Как ме намери?

— Помолих справочния център да ми съобщава за всички мъже на твоята възраст и с твоята външност, които пристигат в града. Особено такива, които нямат Знак. Серьожка!

— Каква е тази лента на рамото ти? — Просто печелех време. Не знаех как да постъпя.

— Украшение… Сергей!

Хвърлих пистолета на пода. И без това нямаше да намеря сили да стрелям в нея — дори да беше биоробот, фантом, марионетка, управлявана по телепатичен път. Приближих се към нея — мълчаливо, без вече да се старая да контролирам движенията и мимиката си.

— Много зле ми беше, Тери — казах просто аз, като я улових за ръката. — Ако това е измама, няма смисъл да я играеш още. Предавам се.

— Сергей… — Дланта й се допря до лицето ми и аз затворих очи. — Господи, какво ти е? Какво се случи? Обясни ми.

Мълчах. Чувствах се като алпинист, който се е изкатерил на непристъпен планински връх и е намерил там хотел, ресторант и хеликоптерна площадка. Не можех нито да се радвам на края на мъченията, нито да тъгувам заради безполезността на подвига ми. Дланите на Тери бяха станали меки и нежни — на Сомат от доста време вече не бяха такива. От нея се носеше лек, едва доловим аромат на парфюм. На Земята й беше къде-къде по-добре, отколкото на нашата мъртва планета.

— Тери — прошепнах аз. — Принцесо. Кой си играе с нас? Кой е посмял…

— Успокой се. — Тя галеше лицето ми, рошеше косата ми. Рядък миг в нашите отношения — не обичам да съм слаб… По дяволите! — Сергей, какво се случи на Сомат? Защо не пожела да извикаш кораба на Сеячите? Разкажи ми.

Приседнах на леглото, а Тери седна на фотьойла и подви крака под себе си. Без да пускам ръката й, погалих тънките нежни пръсти. Напипах мъничка рана — принцесата от планетата Тар не се беше научила веднага да борави с кухненския нож. И изругах, щом осъзнах, че продължавам да я проверявам.

— Вземи се в ръце, принце! — В гласа на Тери се промъкна метална нотка. — Трябва да разберем какво става! Вземи се в ръце!

Кимнах и стиснах пръсти до болка. Преброих бавно до пет. Дълбоко си поех дъх. Аз съм спокоен и безпристрастен. Гледам на ситуацията отстрани. Най-простият път е най-верният… По дяволите! Това го нямаше в стандартния набор от формули!

Но заучените движения вече си вършеха работата. Овладях се. И спокойно, без да отмествам поглед от лицето на Тери, й разказах за разрушения ни дом, за изгорените дървета, за дебнещите в засада роботи.

Тери не зададе нито един въпрос. Само пребледня, когато чу, че градината — нейната гордост — е изгоряла. Много й се искаше да я покаже на Ернадо и Ланс, те не вярваха, че в мъртвите пясъци на Сомат могат да пораснат дървета.

— Когато ме повика — завърших аз, — не изпитвах никакви съмнения: теб те контролират. Затова си взех меча… глупава постъпка, разбира се. И цопнах във водата, близо до бреговете на Байкал. Брегът се оказа зад гърба ми, бях обезумял от страх, защото реших, че съм паднал насред Тихия океан. Хвърлих меча във водата… После на брега се запознах с роудъри… Чувала ли си за тях?

Тери поклати глава. Запознанството й със земния живот не включваше изучаването на хипита, роудъри и други младежки движения. Историята й се оказа много по-кратка от моята — и доста по-логична.

Корабът на Сеячите кацнал на Сомат в същия ден, когато заминах да „поскитам“ из планините. Екипажът първо се свързал с Тери и поискал разрешение за кацане. После командирът на кораба изложил целта на посещението им.

Ако се вярва на думите му, нашето укритие е било забелязано преди повече от година. Не са ни притеснявали, защото правилно преценили, че имаме пълното право да живеем в отшелничество на тази никому ненужна планетка. Решено било дори да не установяват връзка с нас и да нарушат нашето „инкогнито“ само в краен случай.

И той се появил. Планетата Тар отказала да влезе в отбранителния съюз на Земята, като се мотивирала с това, че няма законни владетели. Управляващият Тар регент упражнявал властта си от името на „вечната принцеса“ Тери. Само тя можеше да склони Тар към съюз със Земята. Точно тогава корабът на Сеячите се отправил към планетата Сомат.

Първоначално Сеячите смятали да ме търсят в планините и да ме поканят на Земята заедно с Тери. Но по нейно настояване се отказали от този замисъл. Тери твърде добре си представяла моята реакция при появата на чуждия кораб в небето на Сомат.

В къщата била оставена бележка с обяснение на случилото се и портативен команд блок за чакащия в орбита скоростен глисер. После Тери заминала за Земята, за да се приготви за рядката в историята на Тар процедура: доказване на правата си върху престола. С мен се свързала, когато изтекли всички възможни и невъзможни срокове за планинската ми разходка.

Известно време смилах информацията. Какво пък, можеше и наистина да е така…

— Тери — опитвах се да говоря спокойно. — С мен се случи нещо странно — по време на хиперпрехода към Земята. Почти липсваше еуфория, затова пък съзнанието ми сякаш се раздвои. Разговарях сам със себе си, давах си глупави съвети… Чувала ли си за подобни случаи?

Тери ми се усмихна нежно:

— Сергей, няма смисъл да обръщаш внимание на това. Най-вероятно са ти се отразили превъзбудата и умората.

Поклатих глава.

— Помниш ли, че ти разказвах за интуицията си? Та смятай, че се осланям на нея. В играта се намеси трета сила. Не ние, не Сеячите…

— Фангите?

— Фангите. Жалко, че им отделяхме толкова малко време. Засадата вероятно е тяхно дело. Трябва да съберем цялата информация.

Тери кимна към терминала:

— С това няма проблеми, Сергей. Можем да поискаме който и да е текст, което и да е съобщение.

— Не, няма смисъл. Та ти знаеш каква е разликата между твоите информационни бюлетини и онова, което се разпространява за населението на Тар.

— Тогава да се обърнем към проекта „Сеячи“. Нали е бил създаден за противопоставяне на заплахата от фангите.

— Ти познаваш ли ги?

— Разбира се. Та нали техният кораб ме откара от Сомат… — Тери се засмя и ме прегърна. — Стига ревнува. Сеячите изобщо не са лоши момчета. Но ти си по-добър.

— Благодаря… — Поех устните й в целувка, за пръв път откакто се срещнахме на Земята, и казах просто: — Много ме беше страх за теб.

— А мен — почти никак. — Тери се усмихна виновно. — Бях сигурна, че ще се измъкнеш от всяко опасно положение… Не биваше да отлитам от Сомат. Трябваше да те изчакам.

— Но нали работата беше спешна?

— Да. Още от кораба изпратих на Тар указ за своето завръщане. Вчера пристигна отговорът: регентът настоява за проверка на моя произход. Стандартна процедура.

Не бях наясно с тази процедура. Но и не попитах.

— Сергей, защо отседна при този човек… Нурлан? Познаваш ли го?

— Откъде? Той просто е роудър. Представих се за роудър и ме приеха без въпроси. Много е удобно, когато се укриваш…

Намръщих се, докато оценявах надеждността на укритието си. В компютризирания град е невъзможно човек да се скрие. Особено чужденец.

— А мен ще ме приеме ли?

— Защо? Мислех, че ще се преместим някъде… — запънах се, защото нямах представа къде може да е живяла Тери тези дни.

— В хотела? Сергей, там е скучно. Разкошно е като в императорски дворец, но и еднообразно. По-добре да поживеем тук, до утре.

— Ще попитам Нурлан — уклончиво отвърнах аз. — А защо до утре?

— Вдругиден трябва да съм на Тар. Сеячите обещаха да ни откарат със своя кораб на главната станция на проекта. Тя се намира в околоземна орбита, вечер се вижда много добре.

— Хубаво. — Не ми оставаше друго, освен да се предам. — Там ще поговорим за фангите.

Тери ме огледа придирчиво:

— Сергей, а ти замислял ли си се да си смениш гардероба? Всесезонният защитен комбинезон е хубава вещ, но на Земята…

— Не ме иронизирай. Замислял съм се. Ще отида в най-близкия магазин и ще си купя някой евтин костюм.

— Защо евтин? А, ти си без Знак… — Тери измъкна от джоба на шортите си познато златисто кръгче. — Знаеш ли какво е това?

— Знам — изръмжах аз. Тери ме биеше по точки. Докато аз изучавах енциклопедичното тълкуване на Знака, тя го бе получила за лично ползване — от Сеячите, разбира се.

— Аз ще ти избера костюм. Според модата. Ще носиш ли дозар?

— Какво?

Тери докосна намотаната около ръката й блестяща ивица.

— Това е дозатор за загар или дозар. Модно украшение за жени и за мъже. Създава някакво мембранно поле, което спира достъпа на ултравиолетови лъчи. Можеш да прекараш цял ден на плажа и да си останеш с бяла кожа.

— Че защо тогава да се ходи на плаж? По-добре да хвана тен както си трябва. — В поведението на Тери се долавяше нещо странно. Ново.

— Добре, ще ти взема риза хамелеон и…

Тери се захвана да изброява какво според нея си струваше да бъде включено в гардероба ми. Внезапно разбрах каква е работата. На Сомат Тери просто трябваше да разчита на мен. Цялата й универсална императорска подготовка на практика не струваше пукната пара. Аз ръководех строителните работи, аз монтирах защитния компютър, аз ръководех планирането на градината и монтирането на инсталациите за дъжд. Принцесата бе свикнала да се грижи за цяла планета, а тогава се наложи самата тя да се превърне в обект на грижи… Сега, когато беше получила възможността да ме поглези, тя се стараеше с всички сили.

— Тери, вземи ми каквото искаш — казах виновно аз. — И знаеш ли… Май напразно пихме онези таблетки? „Нобейби“?

Тери замълча. Видях как лицето й леко се изчерви.

— Можеш да ме ошамариш — бързо казах аз. — Виновен съм, разкайвам се.

— Стига де.

Тери се настани на коленете ми и замълча. След това каза със съвсем друг тон:

— Като се върнем на Сомат, ще помислим… Сергей, ти защо така не искаше да се връщаш на Земята? Тя и тогава, в миналото, ми хареса. А сега това е почти приказен свят. Спокоен, добър, щедър…

— Тери… — докоснах с устни рамото й. Дявол да го вземе, как се спори с принцеса? — Тери, представи си, че си имала много строги, почти жестоки родители…

— Ами представих си — окуражи ме Тери, без особен възторг от сравнението.

— Значи, строги родители… Ти си напуснала дома си, а после са започнали да ти говорят какви добри и благи хора са те.

— Разбрах те. Или ако на мен ми бяха казали, че Тар се е покрил с непроходими гори…

— Правилно. По същия начин се отнасям и аз към приказната добра Земя.

— Сергей… — Тери скочи от коленете ми и опря длани върху рамката на леглото. В тази поза щеше да ми се стори много уверена, ако не беше оскъдното й облекло… — Разбирам те. Но ако чуех тези разкази за горите на Тар, просто щях да отлетя на родната си планета. И да проверя със собствените си очи. Ти сега си на Земята. И какво виждаш?

Отговорът ми беше на езика — няколко секунди се борих с него. И загубих.

— Теб, Тери…

Улових я за лактите и я притеглих към себе си. Тери не се съпротивляваше. След миг вече се целувахме, забравили за всякакви планети.

Красивото оранжево покривало изведнъж изпълзя изпод нас и плътно се нави на цилиндърче. Същевременно леглото продължаваше да демонстрира способностите си — крайчето на тънкото меко одеяло грижливо се отгърна и ни показа белоснежните чаршафи.

Първа се разсмя Тери. После и аз. Озадаченото легло се поколеба и започна отново да се застила.

— Тери, не обичам твърде загрижените легла… — едва успях да изрека аз. — С него нищо не сме се договаряли, честна дума.

Междувременно леглото отново придоби спокоен, порядъчен вид. И на мен ми стана некомфортно.

— Тери, твърде благоустроените планети също ме карат да заставам нащрек.

И сякаш почувствала настроението ми, Тери бързо стана сериозна.

— Сергей, отивам да си прибера нещата. Съвсем наблизо е. А ти поговори със стопанина на къщата… и се разбери с леглото.

Кимнах. Тери тръгна към вратата, после се обърна и обяви:

— Знаеш ли, баните на Земята са великолепно оборудвани. Пълни са с всякаква автоматика.

Усмихнах се накриво. За последен път бях взимал душ преди цяла седмица, на Сомат. Къпането с комбинезона, естествено, не можеше да се нарече хигиенизираща процедура.