Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (32)

3. Правото на човека

— Не са единици случаите, когато земляни от миналото — моето минало — са попадали на планетите на Храмовете — със скучен лекторски тон разказваше Маестрото. — Понякога те се връщаха обратно, ако похитителите им отделяха енергия за обратния хипертунел. По-често изживявали дните си на една или друга планета. Обикновено в ролите на шутове, чудаци, бездомни и неграмотни скитници. Рядко са се сдобивали със значително положение в обществото. Храмовете ги следят, засичат случващото се, но не се намесват. Ако човек е попаднал от Земята в космическата цивилизация, значи това е факт от земната история. Много тайнствени изчезвания, тревожели криминалистите и уфолозите, са свързани именно с това…

— Своя дял в изчезванията са внесли и пелийците — отбелязах ядно аз.

— За съжаление, Сергей… Но и тези вампири са наши потомци, наши деца. Дори те са нужни на галактическата империя. Но тук не става дума за вашите врагове, а за вас самия.

— Целият съм в слух, Маестро.

— Вие се оказахте рядък случай, Сергей. Вашата поява на Тар в качеството ви на ритуален годеник на принцесата бе абсолютно случайна. Но в интерес на стабилността се изискваше запазване на императорската власт на Тар и унищожаване на Шорей Менхем. Затова ви помогнаха. Първо ви свалиха близо до убежището на Ернадо и ви насочиха точно към него. Последваха дребни намеси в психиката на сержанта от имперските войски. Например той „позна“ годежния пръстен на ръката ви. Феноменална памет, нали? Не сте си задавали въпроса как така успя да разпознае във вас Лорда?

— Не ми беше до това…

— На това и разчитахме. Самият Ернадо смята, че го е „озарило“. Последваха разни дребни реплики, които ви раздразниха и ви принудиха да измислите нов вид плоскостно оръжие. А Ернадо го направи с невъзможна при полеви условия бързина.

— И измислянето ли стана под ваше влияние?

Маестрото поклати глава и отвърна твърдо:

— Психиката и животът на землянина са неприкосновени. Това е закон за Храмовете. Съвсем друга работа е, че в интерес на защитата на Земята и плановете й Храмовете са способни да влияят на обкръжението на земляните. От това се възползвахте вие, прониквайки в схедмонския храм.

— Маестро, два въпроса… Под влиянието на Храмовете ли ми се притече Ернадо на помощ, когато се опитах да проникна в императорския дворец?

— Не. Това си беше негово решение. Но иначе Ернадо щеше да ви прикрие и въпреки желанието си. Храмът на Тар беше готов да се намеси.

— А победата ми над Менхем? Въздействахте ли му? Забавихте реакциите му или му внушихте лъжлива атака?

— Забавихме удара в двубоя в базата на ВВС на Тар. Иначе лордът нямаше да успее да активира гранатата. Но победата в Храма бе честна, вие сам го победихте… Всъщност този подвиг, не знам как иначе да го нарека, беше ненужен. Достатъчно бе само да заповядате, Сергей. Храмът не е длъжен да защитава живота на отделния землянин. Но е длъжен да изпълнява заповеди. Менхем щеше да бъде унищожен веднага.

… Спомних си Храма на Тар. Шорей, който умираше на черния под в залата за дуели под алената светлина на плазмения светилник. И шепота му: „Аз разбрах тайната ти, но твърде късно. Не трябваше да се бия с теб… тук“.

— Той разбра връзката между Земята и Храмовете, Маестро. Но в последния момент преди смъртта си.

Маестрото кимна доволно.

— Тъкмо затова се налагаше да бъде унищожен. Свръхчовеците са нещо, което излиза извън рамките на целесъобразността.

Отказах се да споря. Сигурно имахме различни разбирания за целесъобразност, но не изпитах съчувствие към свръхчовека Шорей. Но за сметка на това се появи уважение към него. Той всъщност се беше изправил срещу Сеячите земляни. Дори и да не знаеше това.

— По-нататъшното ви поведение, Сергей, не беше твърде разумно. Можехте да спечелите любовта на принцесата… и да останете в паметта на много цивилизации като пришълеца от прокълнатата планета, който е доказал превъзходството си над обикновените хора. И в бъдеще това щеше да послужи за по-лесното приемане на истината от всички планети. Но вие тръгнахте да търсите Земята. Път към нея в обикновеното пространство. Мотивите са ясни… Но няма да успеете да я намерите.

— Защо? — попитах аз, обзет от ярост.

— Миналото вече свърши, Сергей. Ти не намери път, а сектата… — Маестрото се усмихна насмешливо, — не можа да унищожи Земята. Иначе нямаше да се появи цивилизацията на бъдещето, великата цивилизация, покорила времето, създала Храмовете и хилядите съюзни планети…

Маестрото ръсеше трохички информация като скъперник, който раздава милостиня пред църквата. Но на мен като че ли и тези трохи ми стигаха…

— Маестро, толкова ли сте сигурен в знанията си за природата на времето?

Той повдигна изненадано вежди.

— А ако сектата на Потомците не е унищожила Земята само защото те ще бъдат унищожени от моя кораб, от моя екипаж? А ако посещението на съвременен кораб на Земята, дори да премине незабелязано, всъщност даде тласък на науката?

Маестрото поклати укорително глава.

— Сергей, вие изкривявате фактите… Всичко ще бъде каквото е било. Сектантите никога няма да намерят Земята. А през хипертунел на Земята не може да се прати оръжие, по-силно от лъчев бластер. Преминавайки през тунелния хиперпреход, тяхната кваркова бомба ще стане не по-опасна от някое пушкало. Взели сме мерки за безопасност.

— Но те я търсят по трите опорни маяка! — възкликнах с отчаяние аз. — Спрете ги!

— Сергей, не знам какво ще се случи със сектантите. Но те няма да намерят Земята, повярвайте ми. Може да ги арестува кленийски патрул, който има повече късмет от предишния. Или реакторите ще си заминат… Сектантите са обречени. Нека да обсъдим вашата съдба.

— Вие сте упълномощен да я решите? — попитах с ирония аз.

— Не, не… Двамата с вас сме земляни. И двамата имаме право да управляваме Храмовете. И се надявам, че няма да се възползваме от него. В края на краищата аз познавам доста по-добре логиката в поведението на Храмовете. И мога да обърна ситуацията срещу вас. Но никак не ми се иска.

Той се страхуваше. Страхуваше се от мен, когото смяташе за изостанал и недоучен. Така би се страхувал стратег на Пентагона, когато научи, че червеният бутон на руските ядрени сили се е озовал в ръцете на крепостен помешчик от деветнайсети век, неизвестно как попаднал в двайсети век…

— И какво предлагате, Маестро?

— Връщайте се на Тар, при принцесата. С вас всичко ще бъде наред, Сергей. Уверявам ви… Но Даниил трябва веднага да се върне на Земята. Работата е там, че той е забележителна личност в земната история… в някои аспекти. Тоест не може да изчезне. Ще го върнем на Земята в момента на изчезването му, така че никой няма да научи за приключенията му. Но трябва да побързаме — момчето расте. След няколко месеца ще трябва да коригираме вида му… да го подмладим преди завръщането му. А това е нежелателно.

— Какъв е проблемът? — попитах ядно аз. — Пропуснали сте похищението на момчето, защото сте разчитали на принципа си за „неизменност на времето“! Не сте обръщали внимание на изчезването на други хора! А сега се страхувате да върнете момчето вкъщи? Връщайте го! И аз ще се върна на Тар… след като намеря Рейдъра.

Маестрото пропусна покрай ушите си споменаването на Рейдъра. Намръщи се, наля си някакво вино, грижливо сгря чашата между дланите си… Той наистина разполагаше с много време. Безкрайно много.

— Разбирате ли, Сергей… Момчето е землянин. Сеяч, ако трябва да използвам терминологията на местните жители и Храмовете. Да го задържи някой насила… Аз бих дал заповед за връщането му, без да се замисля. Но сега той сам иска да остане в галактиката. С вас и вашия пъстър екипаж. Ще възникне конфликт, разбирате ли, Сергей? Не между нас и вас, ние сме възрастни, сериозни хора и разбираме, че едно момче не може да взима самостоятелни решения. Но за Храмовете не съществува понятие „дете“. Те имат само две понятия — „земляни“ и „неземляни“. Ако разреша конфликта по силов начин, ако не изпълня волята на момчето и дам обосновка на Храмовете за връщането му на Земята, това ще окаже неприятен ефект върху логическите им схеми. Защо ни е нестабилност в работата на най-сложните кибернетични системи в галактиката? Току-виж решили, че също имат право да налагат волята си върху хората… земляните.

— А аз какво мога да направя?

— Уговорете момчето, че така ще бъде най-добре. Ако той сам реши да се върне на Земята, Храмовете ще приемат спокойно решението му.

— А ако увещанията не помогнат?

— Ами… тогава и двамата ще дадем заповед за връщането на Даниил на Земята. Това също ще бъде разбрано от Храмовете. Принципът на колективното решение…

— Ясно.

Замълчахме. Маестрото произнесе почти плахо:

— Вие също се опитвахте да накарате момчето да се върне…

— Разбира се.

— Ами сега, след като разкрихте тайната на Храмовете, сам можете да се възползвате от помощта им. Само че без да го афиширате. Живейте, наслаждавайте се на хиляди различни светове, множете славата на Тар. Създайте галактическа империя… По дяволите, точно така! Сергей, вие ще можете да сплотите всички обитаеми светове, да укрепите още повече единството им. И те ще приемат много по-спокойно появата на Земята — свръхпланета, управница и основателка! Сергей, та вас ви чака велико бъдеще! Ще се срещнем още веднъж… още много пъти в такива кабинети за дружески разговори. И вие ще научите постепенно всичките цели на колонизацията от миналото. Ще разберете защо нашите потомци са поели по този толкова сложен път. Сергей, вие сте наш по кръв, по дух, по сила! Историята е забавно нещо, тя е избрала сложен път за появата на вожда на бъдещите бойци…

— Бойци срещу какво? — рязко попитах аз.

Маестрото се сепна…

— Какво е прекратило звездната експанзия на земляните? Кой е бил причината за това? Отговаряйте!

Изражението на Маестрото стана сурово. Той произнесе тихо, но заплашително:

— За начинаещите няма отговори. Само заповеди. Ясно ли е?

— Не!

Не знам какво ме накара да се опълча на думите на Маестрото. Да се опълча на собствения си народ — Сеячите, земляните — бъдещ и минал. Та нали всичките предложения бяха логични, справедливи и добри…

Може би това, че моята Земя, моето настояще, продължаваше да бъде застрашено от сектантите?

— Маестро, за мен най-важното сега е да спра Белия рейдър. След това момчето ще се върне у дома, а аз… ще помисля за бъдещето си.

— Този Рейдър ви е влязъл под кожата! — Маестрото вирна глава и попита сурово: — Данни за местонахождението на бойния кораб особен клас, известен като Белия рейдър, принадлежащ на сектата Потомци на Сеячите!

— В настоящия момент Рейдърът излиза от хиперскок в района на планетата Плутон — бодро отвърна механичен глас. — Да дам ли точни координати?

Двамата с Маестрото се спогледахме безмълвно. И в погледите ни вече нямаше доброта.

— Вие сте уредили това! — рече осъдително Маестрото. — Вашите планове за разчистването на лични сметки получиха основание! Доволен ли сте?

— Идиот! Аз сам не знам координатите на Земята.

Скочих от масата и с един замах съборих на пода десетките бутилчици и фруктиерки, кристалните джунджурийки и презрелите плодове. Локвичките от разлятото вино веднага попиха в килима, но във въздуха остана лек сладникав аромат.

— Та вие сте землянин, Маестро! Аз се гавря с вас, държа се хулигански. Но вие сте землянин! Нашата планета е в опасност. Вашата теория за времето е недовършена, вие просто се страхувате да го признаете! Сектантите могат да унищожат нашия свят!

Той се поколеба само секунда. По-точно си даде вид, че се колебае — призраците взимат бързо решения.

— Няма да се намесваме. Сектантите няма да хвърлят бомбата на Земята. Не се притеснявайте.

Можех да го разбера. Ако машината на времето беше изобретена в двайсети век и някой нещастник, участник във войната срещу Наполеон, се захванеше да описва ужасите при падането на Москва и бъдещото поробване на света, щяха да му кажат същото: „Не се вълнувайте. Никой няма да завладее света…“.

Те нямаше да се намесят дори в миналото на своята собствена планета — моите потомци и врагове, които са задействали колосална военна машина, но не желаят да обяснят причината за това…

— Засега имате просто моята дума против вашата — казах тихо аз. — Чувате ли, Маестро? Вие сте фантом, но Храмът ви приема като реален човек, Сеяч. Нали?

— Да. — Гласът се разнесе от всички посоки. Стените, подът, таванът, масата с остатъци от напитки резонираха като огромни мембрани. Отговаряше ни Храмът.

— Аз съм землянин от двайсети век — представих се, макар да разбирах, че думите ми са излишни. — Вие, Храмовете, се опитахте да ме убиете. Препречвахте пътя ми с разни дребни неприятности…

— Храмът не е способен на пряко убийство на Сеяч — отвърна с достойнство безплътният глас.

— А косвено? Да захвърлите землянина до готова да избухне лодка — това в рамките на законите ли е?

— Такъв беше реалният ход на събитията, ние не се намесваме в психиката на клениеца…

— Добре, да оставим миналото… Сега, когато съм в Храма, когато разбирам вас и вашите цели, аз същата власт като Маестрото ли имам?

— Да. — Гласът продължи да говори след известно запъване. — В определението за Сеяч няма указания за датата на раждане…

— И в това е грешката ми — мрачно каза Маестрото. — Но беше твърде невероятно да се предположи… А, по дяволите!

— Искам да ми зачислите кораб, който е способен да осъществи мигновен хиперпреход до Земята.

— Забранен курс — реагира Храмът. Маестрото се усмихна.

— Земята е в опасност. Тя е над всичко! — стрелях напосоки.

— Постулат номер едно — спокойно потвърди Храмът. — Корабът се разконсервира.

— Отмяна на заповедта — твърдо произнесе Маестрото. — Опасност няма.

— Логическо несъответствие — с едва забележима ирония каза Храмът. — Твоята дума, Стас, срещу думата на Сергей. Аргументирайте заявленията си.

— Корабът на сектантите възнамерява да хвърли по Земята кваркова бомба. Кварковият разпад не може да се спре.

— Аргументът е приет, отговаря на първия закон. Корабът е разконсервиран.

— Сектантите няма да се доберат до Земята — упорито заяви Маестрото. — Включи блоковете на историческата памет, има ли в тях свидетелства за появата на сектантски кораб в края на двайсети век?

— Аргументът е приет. Засичането на сектантите е опасно и нецелесъобразно. Корабът се консервира.

— Сергей от планетата Земя да бъде затворен в хронокапсула. — Маестрото явно се готвеше да развие успеха си. — Спътниците му да бъдат изхвърлени на повърхността на планетата.

— Не мога всичките. — Този път насмешката си личеше доста. — Недопустимо е въздействие върху землянина Даниил. Капсулацията на принц Сергей също не е необходима. Той не проявява агресивност.

— Храм! — Стиснах зъби, напрегнах се, готов за последна схватка. — Доколко е разработена теорията за времето? Възможно ли е съществуващата реалност да загине и да бъде заменена от друга — без планетата Земя и с Храмове, възникнали неизвестно откъде?

— Някои теории го допускат — предпазливо съобщи Храмът.

— Ти си длъжен да защитиш Земята — тихо, но убедително заявих аз. — Дори само един шанс на милиард да допуска гибелта й, ти си длъжен да застанеш на моя страна.

— Да — не съвсем уверено отвърна Храмът.

— Земята от двайсети век не бива да научава за галактическата цивилизация! — яростно извика Маестрото на име Стас. — Не му се подчинявай! Изчисли доколко са реални тези теории, които допускат гибелта на Земята.

— Четири процента и половина — съобщи Храмът.

— Това е достатъчно много — упорито обявих аз.

— Съгласен съм. — Храмът явно клонеше към моята страна. — Стас, вие признавате ли правотата на своя предтеча землянин?

— Не — твърдо отсече Маестрото. — Опасността земляните да забележат космически кораб в небето на своята планета е твърде голяма. И двата варианта излизат извън рамките на законите.

Очевидно беше намислил нещо. Странно защо съдбата отново ме доведе в Храм за решаващата схватка? Само че сега боят сигурно нямаше да се води с мечове.

— Мога ли да призова емоционалните матрици на другите Храмове в нашия спор? — внезапно се поинтересува Стас.

— Не — взе решение Храмът. — Човекът от Земята на име Сергей действа в рамките на своята логика в името на цел, която е същата като твоята. Призоваването на емоционалните матрици е равносилно на оказването на колективен мисловен натиск върху личността на Сергей, и то докато погрешността му все още не е доказана.

За около секунда настъпи мълчание. След това гласът на Храма обяви:

— Предлага ви се ментален двубой. Загубилият ще бъде поставен в темпорална капсула и ще остане там, докато победителят не го освободи. Съгласни ли сте с условията?

Кимнах. Нямаше смисъл да възразявам — ако предложех бой с плоскостни мечове, фантомът щеше да намери сума ти аргументи против. А може би той владееше превъзходно всякакви видове оръжие…

— Готов съм за ментален двубой — отвърна сухо Стас. Той изпъна дрехите си, свали си очилата и ги остави на масата. Готвеше се така, сякаш ни предстоеше обикновено сбиване… Почувствах тревога и плъзнах ръка по оръжията си: бластера, плоскостния меч, пистолета.

— В този двубой оръжието няма да помогне — радушно съобщи Стас. — Само онова, което успееш да създадеш сам… Започваме!

И отново ни обгърна влажната мъгла. Носехме се към мястото, което Храмът бе избрал за менталния двубой.