Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (28)

6. Поражение

Когато бойните системи на кораба работят на пълна мощност, те дават сумарна тяга, три пъти превишаваща тягата на излитаща земна ракета. При включването си лазерните и деструкторните излъчватели карат кораба леко да се разтърси — като при грубо аварийно кацане.

Когато десетките бойни ракети — тритонни метални чудовища, напълнени с атомен експлозив — излетят през отворените люкове, корабът леко се измества от орбита заради отката.

Приближавахме се към Белия рейдър по накъсан, криволичещ курс, променящ се при включването на поредната група излъчватели и старта на всяка нова ракета. Със сигурност Клен и Редрак можеха да изправят курса, да компенсират отката на излъчвателите с работа на двигателя. Но това беше абсолютно ненужно — насеченият, хаотично променящ се курс ни спасяваше от точния огън на врага.

Клен беше прав — всеки кораб, който се окажеше на мястото на Белия рейдър, би бил обречен. В най-добрия случай щеше да включи неутрализиращото поле и да падне на планетата под прикритието му, за да може в последните секунди екипажът да се спаси с катерите.

Белият рейдър прие боя.

Засипахме се един друг с ракети — всяка от тях можеше да превърне кораба в плазмен облак. Само че и двата кораба имаха лазерни противоракетни системи с компютърно насочване.

Деструкторните полета пронизваха корабите, разрушаваха онзи материал, на който бяха настроени. Но при такова разстояние излъчвателите трябваше да работят с часове, за да има някакъв ефект.

На дистанция от петстотин километра само широкодиапазонните лазери оставаха действащо оръжие. Но точно те бяха безпомощни срещу снежнобялата обшивка на Рейдъра.

… Видях на един от десетките екрани — в някакъв специален диапазон, чието наименование не знаех и нямах намерение да запомням — как корпусът на Рейдъра се обгръща от някакво разноцветно сияние. Това бе отразяващата се в пространството инвертирана, преместена в безопасните части на спектъра енергия на нашите лазери. Сега само малка част от мощността им отиваше за разрушаването на бялата броня, по-голямата изчезваше в Космоса.

Абсолютно машинално, воден от инстинкта, започнах да събирам заедно всичките прицелни точки на лазерите. Щеше ли обединеният огън да прогори бронята? Но щом пуснах управлението, мерниците се разбягаха отново по целия корпус. Някой, Клен или Ернадо, не беше съгласен с решението ми. Посегнах към блокировката на прицела, но се спрях. Опонентът ми бе прав. Шансовете да пробием бялата противолазерна броня не бяха големи. Но да ослепим външните датчици, да разрушим дулата на излъчвателите или отварящите се ракетни люкове — това го можехме.

Корабът ни изписваше в пространството безумни фигури, охлаждайки нажежените части от обшивката. Всяко завъртане представляваше неизбежен компромис, жертва на някакво количество детектори и лазерни батареи, поредното разтапяне на пласт от бронята. Ние можехме и да се противопоставим на лазерния огън — макар и по по-разточителен начин. Между пластините на многослойната броня бе наслоена газообразуваща пластмаса, която мигновено се изпаряваше под лазерния лъч. Отстрани това изглеждаше като облаци дим, появяващи се там, където обшивката прогаря под лъча — сивкава гъста мъгла, разсейваща лазерното излъчване.

Рейдърът продължаваше да се издига. С всяка секунда се приближаваше до онази точка, където орбитата му щеше да стане стабилна, което означаваше, че ще се лишим от единственото си преимущество. Когато сектантите получеха възможност да включат неутрализиращото поле без опасност да рухнат на планетата, те щяха да могат да отразят всяка наша атака.

Изображението на Белия рейдър на екраните внезапно започна да се извърта. Дочух възгласа на Ернадо, сподавен и изненадан:

— Бронята му прегря!

Дори абсолютно съвършената обшивка на Рейдъра не можеше безкрайно да се противопоставя на лазерния огън. Сега сектантите бяха принудени да маневрират. А това неизбежно щеше да снижи точността на попаденията им.

— Надеждността на противоракетните системи пада — съобщи Ланс. — От строя са излезли шейсет процента от детекторите ни и около половината излъчватели за близък бой.

— Много. — Клен се включи в общата връзка за части от секундата. — Маневрирах.

— Деструкторите им са настроени на електроника. Стар прийом.

Надежден прийом, помислих си аз, като гледах нервно примигващите екрани. Излизащите от строя системи се изключваха, вместо тях започваха да работят резервните. Но дори най-важната система на кораба можеше да бъде дублирана само определен брой пъти. Още няколко минути — и приборите щяха да започнат окончателно да излизат от строя.

— Улучих! — закрещя внезапно Данко. — Улучих!

На екраните бушуваше прозрачен син пламък. Данко наричаше попадение взрива на мезонна ракета на около километър от Белия рейдър. Една от стотиците, пробили си път през лазерната мрежа на врага и взривила се достатъчно близо, за да повреди кораба.

— Забелязах на каква дистанция подпалват ракетите и дадох команда за взривяване малко по-рано — възбудено рече Данко. — Не го очакваха!

— Браво — похвали го Редрак. — Сега да видим резултатите.

Пламъците бавно изчезваха. Клен размърда пръсти по клавиатурата и към Рейдъра полетяха последните ни ракети. Онези, които се намираха в пространството по време на взрива на мезонната бойна глава, се бяха превърнали в атомен прах или се носеха на сляпо с изгорели контролни блокове…

— Жив е, гадта — прошепна Ланс. — Жив е…

Обшивката на Рейдъра бе частично потъмняла, огънят по нас бе спрял, не се виждаха никакви сериозни повреди. Бяха му нужни няколко минути, за да смени извадените от строя външни детектори, още малко за ремонт на излъчвателите… Но най-важното: орбитата му вече бе стабилна.

— Три секунди до взрива на ракетите — тихо каза Ернадо. — Две. Една. Нула.

Не се случи нищо. На екрана с максимално оптично увеличение видях как изгубилите ориентация ракети се носят с изключени двигатели към неподвижния конус на Белия рейдър. После една от тях се вряза във вече сивкавосинята броня и бавно, сякаш се намираше под вода, се разпадна на части.

Проблясващ куп електронни отпадъци, мъгливо облаче замръзнала течност от хидроусилвателите, парчета тъмносив метал — всичко се разлетя на капки от бронята на Рейдъра.

— Включили са неутрализиращото поле — обясни с равен глас Клен онова, което и без това всички разбирахме.

— Ти си се сблъсквал с тях и преди, Клен — бързо казах аз. — Каква тактика ще предприеме?

— Ще ни доубие.

Грамадата на Рейдъра бавно се приближаваше. Нито един изстрел, никакви признаци за живот… Само включеното неутрализиращо поле издаваше, че корабът функционира.

— Петдесет процента от лазерните и деструкторните излъчватели са разрушени, повредени са четири от шестте пласта броня, ракетите са изразходвани напълно. — Ернадо се стараеше да говори спокойно, но гласът му потрепери. — Серж, аз съм войник и съм готов да се бия за теб, но бих предпочел да го правя на планетата.

Натиснах няколко клавиша на пулта. На бялото тяло на Рейдъра се появиха мушките на мерници. Още едно докосване — и в носовата част на кораба се разтвориха магнитните капани, които захвърлиха срещу Рейдъра мънички сачми от метал, който по всичките си свойства напомняше за натрий.

Само че това бе антинатрий. Няколко грама антивещество можеха да превърнат Рейдъра в облак прах също толкова сигурно, колкото всичките ни невзривили се ракети. Едва забележимо сияние отбелязваше по пътя им анихилирането на молекулите от атмосферата, които още не бяха влезли в неутрализиращото поле на Рейдъра.

— В неутрализиращото поле анихилацията е невъзможно — с лека ирония заяви Клен.

— Естествено. Значи ще са принудени да не свалят полето — казах аз, докато разглеждах приближаващия се кораб. — Само ако бяха подействали деструкторите ни…

Клен кимна отсечено. И добави с извиняващ се тон, неочакван за него:

— Да, капитане. Планът не беше лош — атака при излитането, с деструкторни удари по генераторите на полето… За съжаление, Рейдърът издържа.

Редрак се обърна към него — огледално-черният шлем го правеше да изглежда като карикатура на човек — и попита с раздразнение:

— Тактик, ние в битка ли участваме, или сме на курорт?

Кожата на Клен леко потъмня. Аз отговорих вместо него:

— Редрак, в битка сме. Как би постъпил твоят капитан… предишният?

— Щеше да направи хиперскок. От началото на битката следя три опорни маяка. Нямаме никакви шансове да го победим… вече. Да започвам ли ориентирането, капитане?

— Нямаме никакви шансове да се скрием! — Клен енергично тръсна глава, сякаш Редрак можеше да го види. — На такова разстояние изобщо няма да е трудно да уловят следата ни.

Сачмите от антинатрий се блъснаха в бронята на Рейдъра. Един миг — и компютърът изрисува на екрана тънките линии на рикошетите. Още един миг — и на изображението на Белия рейдър се появи пулсираща червена точка.

— Една сачма влезе в бронята. — Клен задиша ускорено, кожата му стана почти черна. — Или е попаднала под прав ъгъл, или там вече е имало повреда. Сега вече не може да изключи полето.

Мъничкото късче антивещество, прилепнало към обшивката, правеше Рейдъра абсолютно безпомощен. Той не можеше да изключи неутрализиращото поле и да открие по нас огън или да включи двигателите си. Неизбежният взрив щеше да го разруши наполовина. Когато масата се превръща веднага в енергия, дори прашинката става опасна.

— Маневра за максимално сближаване, шеста и осма група двигатели, В-пет, А-седем — бързо диктуваше Клен. — А-три, седем, девет.

Корабът ни потрепери, набирайки скорост. Клен бързо поясни:

— Ще се приближим максимално и ще продължим обстрела. Напълно ще го парализираме…

Потърсих с поглед Данко. Нещо се беше умълчал. Момчето седеше в креслото; бе се отдръпнало от пулта и притискаше към себе си Трофей. Зверчето гледаше с любопитство разноцветните светлинки на панелите. Повдигна муцунка и ме погледна внимателно, с почти човешки поглед.

— Данко — прошепнах аз по двустранната връзка.

Бърз, виновен поглед. И смутена усмивка.

Най-силният страх е онзи, който идва след безгрижната увереност в победата. Най-страшно от всичко е още в детството си да осъзнаеш, че смъртта е възможна. И понякога в тази възраст само две или три секунди, само две или три непредпазливи думи разделят възторга от увлекателната игра и ужаса.

— Данко, всичко е наред — уверено заявих аз. — Вече е наш, ясно? Провери прицела на лазерните оръдия, току-виж решили да катапултират.

Момчето бързо кимна и се наведе над пулта.

Автоматите щяха да свършат тази работа сто пъти по-бързо.

Но защо тогава бе нужен екипаж?

Всичко се случи почти мигновено. Почти се долепихме до Белия рейдър — два километра не е никакво разстояние в Космоса. Клен бързо ни изведе на разстояние за директен удар. Още малко и облепеният със сачми от антиматерия кораб щеше да стане не по-опасен от окован в белезници хулиган.

От Белия рейдър се откъсна огромен къс от обшивката, в центъра на който бе заседнало късчето антивещество, и бавно заплува към нас. Наистина, в неутрализиращото поле двигателите не работят. Но сгъстеният газ се разширява напълно нормално, а пет-шест тона могат да се поместят със струя газ.

— Сегментарна броня! — извика Ланс. И в този миг някой, може би самият той, включи генератора на полето. Но за появата на неутрализиращо поле бе нужна поне половин секунда.

За изключването му бе необходимо повече време. Но това вече нямаше особено значение. Капитанът на Белия рейдър беше предугадил нашите действия. Бяха изключили неутрализиращото поле двайсет секунди по-рано и сега то изчезна.

Частицата натрий, която в неутрализиращото поле дори най-опитният физик не би успял да различи от обикновена, се освободи под натиска на странна сила, прекратяваща атомния и молекулярния разпад.

Веществото на противолазерната броня встъпи във взаимодействие с антинатрия.

Между нашия кораб и Белия рейдър изригна малко слънце.

Голяма част от енергията на взрива се разпръсна под формата на светлинни и рентгенови излъчвания. Но една част остана за ултравиолетовите и инфрачервените вълни, радиоизлъчванията и гама-лъченето.

Екраните пламнаха ослепително, като напразно се опитваха да предадат цялото великолепие на анихилационния взрив. Преди автоматиката да ги изключи, пред очите ни се появиха разноцветни кръгове. Редрак закрещя — той бе пострадал най-силно с пилотския си шлем.

— Обръщане. — Клен дори не обърна глава. — Обръщане, Редрак!

С някакъв животински вой Редрак протегна ръка към пулта и изруга:

— Ама изключете полето, глупаци!

Няколко пъти натиснах бутона за изключване на полето, като блокирах генератора. Но не бяха минали и пет секунди, преди полето да изчезне и Редрак да успее да завърти кораба така, че към Рейдъра да се обърне страната с работещи, неизпепелени от анихилацията датчици.

Белият рейдър стреляше по нас с всичките си батареи, сякаш се опитваше да достигне мощността на завършилия анихилационен разпад. Той също бе пострадал доста — бронята му бе почерняла, изгубила завинаги онази защитна сила, която бе спасявала Рейдъра от лазерния огън. Но в момента на взрива излъчващите портове бяха затворени и голяма част от лазерите и деструкторите се беше запазила. Обшивката на нашия кораб, обвита в бяла мъгла от изпаряваща се пластмаса, се топеше като бучка захар в горещ чай. Тревожно примигваха цифри — количеството електронна апаратура, унищожена от деструкторите на вражеския кораб.

— Решавайте, капитане! — Гласът на Редрак наподобяваше стенание. — Решавайте! Все още можем да направим хиперскок!

— По огнева мощ ни превъзхожда десет-дванайсет пъти. — Ернадо не се беше паникьосал, но лицето му напълно бе изгубило предишната си невъзмутимост.

Най-спокойни бяха Ланс и Клен. Тактикът вероятно просто не се боеше от смъртта. Хиляди поколения кленийци се бяха учили да живеят и умират без страх и Клен бе достоен техен потомък. А пък на Ланс, който се опитваше да поддържа в работещо състояние непрекъснато изключващите прибори, изобщо не му беше до емоции.

Мерниците на дезинтеграторите бяха насочени право към Белия рейдър. Потъмнелият му корпус сякаш светеше — пространството между нас бе запълнено с прах, разсейваща лазерното излъчване. Това донякъде намаляваше смъртоносната сила на лазерните батареи, но създаваше великолепен оптичен ефект — Космосът вече не бе черен, а синкав като земното небе.

Клавишът, който докоснах, подаваше сигнал за залп от всички дезинтегратори. Пълният боен запас на кораба ни тежеше общо почти килограм. И сега, по моя команда, магнитните ускорители изхвърлиха в Космоса целия си товар.

Облакът от сини кристали се устреми към Рейдъра. За части от секундата автоматичните му лазерни батареи откриха огън, като се опитваха да изпарят максимално количество антиматерия. После няколко кристалчета се сблъскаха със запълващата пространството прах и ослепителните избухвания на анихилацията повредиха мерниците на автоматичните лазери. Капитанът, а може би компютърът на Рейдъра, взе единственото правилно решение.

Вражеският кораб бе обърнат от неутрализиращо поле. Стрелбата по нас спря и Ланс въздъхна шумно, отпусна се и каза:

— Деветдесет процента от електрониката ни изгоря…

Без да го слуша, Ернадо попита:

— Капитане, взехте ли решение? Това е само временен отдих…

— Не, сержанте. Това е повече от отдих.

Най-после срещнах погледа му. Ернадо се напрегна, сякаш събираше сили:

— По-лесно ще ми бъде да воювам на планета…

— Ще ни се наложи да воюваме за планета. Погледни екраните!

Сините искрички се удариха в борда на Рейдъра. И… изчезнаха. Една секунда нашият полуразрушен компютър преживяше информацията. След което украси цялата повърхност на Рейдъра с алени точки.

— Тая машина накрая се счупи — промърмори Ернадо.

— Компютърът работи! — обидено възкликна Ланс.

За секунда настъпи тишина. После Клен попита:

— Капитане, какво вещество използваха анихилаторите?

— Антихелий. С малка добавка от изотоп на антихелий-4.

Вероятно Клен веднага беше разбрал всичко. Но пръв реагира Редрак. Задавен от кашлящ смях, той извика:

— Великолепна шега, капитане… Антихелий с катализатор на свръхпроводимост! Свръхпроводимост и свръхфлуидност!

— Ще се разтече по цялата броня — каза замислено Клен. — Микронен слой антивещество върху бронята. Достатъчно е само да изключат неутрализиращото поле… И прах няма да остане от тях. Надеждно като кваркова бомба.

Белият рейдър висеше пред нас цял и невредим. Съвършеното оръжие за убийство, способно да разнесе на атоми цяла планета. Безсилно оръжие…

— Няма ли да му помогне изхвърлянето на бронята? — попита Ланс.

Поклатих глава — всички ме гледаха. Така възхитените зрители гледат артист, който прави нещо невиждано.

— Не. Това е свръхфлуидно вещество. То ще се просмуче на вътрешния слой от обшивката, ако изхвърлят външната броня.

— Нагряване — неочаквано каза Клен. — При нагряване антихелият ще се изпари.

Погледнах го снизходително.

— Забележи, че нито един от мощните им източници на енергия не работи. А да загреят цялата обшивка с помощта на примитивни…

— Не е задължително да е цялата, капитане. Та това е свръхтечен хелий.

В продължение на няколко секунди не разбирах какъв е проблемът. После се усетих.

Инфрачервеният екран е разположен малко по-встрани от основните вероятно защото по време на битка никой не го използва. На него много лесно могат да се засекат вражеските лазери и деструктори. Но същото правят и компютрите, при това доста по-бързо, и дават отметки-цели на главния екран…

Само че автоматите ще пропуснат някакво си горещо петънце на обшивката на вражески кораб. Какво ли не се случва! Пожар в отсека, прегрял генератор…

Със замряло сърце гледах синкавия фон на екрана, където една яркочервена точка се издигаше от вътрешността на Рейдъра.

После над червената точка изригна малък оранжев гейзер. Това беше антихелият, който се изпаряваше и излиташе в Космоса, а на негово място отвсякъде се стичаше нов, студен и свръхтечен.

Моята „гениална“ идея се превърни не в пълна победа, а в моментен отдих.

— Да се махаме ли, капитане? — Редрак затегна пилотския си шлем, сякаш показваше, че няма намерение повече да се бие с Рейдъра.

Кимнах. Нямах нито сили, нито желание да говоря. Махаме се. Скриваме се. Оставяме Рейдъра на мира. Оставяме Земята на произвола на съдбата.

— Цялата енергия — към генераторите за хиперпреход — избъбри като скоропоговорка Редрак. — Навигатор, ориентиране по маяците…

Настаних се по-удобно в креслото. След няколко мига Ернадо щеше да даде цифрите на хиперпространствените координати — и щеше да започне наркотичното бълнуване на хиперпрехода. Отделилото се от тялото съзнание е способно на забавни номера…

— Координатите на маяците не се фиксират. — Гласът на Ернадо трепереше.

Клен издаде нечленоразделен звук и се наведе над своя пулт. Редрак закрещя — за пръв път го чувах да изкарва такъв фалцет:

— Това е невъзможно! Сигналите винаги са стабилни!

— Но сега са плаващи. — Клен явно оставаше най-деен от всички. Аз например бях изпаднал в някакво вцепенение. Данко и Ланс — също…

— Въвеждам директен курс към планетата Клен — продължи нашият пилотажен тактик. — Някой против?

Прошепнах, като с усилие преодолях неочаквано връхлетялата ме умора:

— По-бързо, Клен. Ей сега ще се измъкнат от капана…

Още няколко мига изчисления — и продължаващо да се смалява венче от антигаз над корпуса на Рейдъра. Оставаше ни по-малко от минута за бягство.

— Маякът не се фиксира… плава… — Гласът на Клен се превърна в сподавен шепот. Той обхвана с ръце главата си, сви се в седалката. На кожата му, която бе станала снежнобяла, се появиха червени и зелени петна. Космите на главата му се размърдаха, лицето му започна да потрепва така, сякаш към всяко мускулче бяха прикрепили електрически проводник. Изпод щръкналите му коси, от челото до тила, израсна малък костен гребен.

— Какво ти става? — Редрак понечи да стане от креслото.

— Не! Не! — Клен скочи и започна да дере лицето си с тънките нокти, израснали от пръстите му. Пръсна тъмна кръв. — Не… — Той седна бавно на седалката. — Няма да се дам…

— Какво се случи? — Изглежда, изобщо бях изгубил способността си да се изненадвам.

— Клен!

— Психоатака.

— Чия? — попитах глупаво аз. И чух гласа на Ланс — тих, лишен от всякаква интонация.

— Няма значение. Отговор няма да има.