Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (43)

7. Семейна вечеря в широк кръг

С леглото не общувахме дълго. Един сервизен нож в ролята на отвертка, малко познания в областта на приложната кибернетика и голяма доза наглост ми помогнаха да го превърна в послушна, неподвижна мебел. След това свалих омръзналия ми комбинезон и отидох в банята.

Ето тук двайсет и втори век наистина бе встъпил във владение. Щом затворих вратата след себе си, светлината веднага помръкна, белоснежните стени се раздвижиха и изчезнаха. Миг по-късно се озовах на брега на малко горско езеро.

Илюзията бе толкова съвършена, че се извърнах и огледах. Наоколо се издигаха борове, достойни за четката на Шишкин, отгоре надничаше синьо небе. Под краката ми — жълтеникав пясък, от обрасла с мъх скала в езерото падаше струйка чиста вода. В главата ми се появи абсолютно безумна мисъл — не се ли намирах в локален хиперпреход? Какво пък, изобщо не беше трудно да се провери. Няколко крачки встрани, към дърветата — и те потъмняха, превърнаха се в мъгляви стени. Протегнах ръка и докоснах гладката повърхност. Стена… Което и трябваше да се докаже.

Върнах се при „езерото“, влязох във водата. Леко хладка, но търпимо. Жалко, че на Сомат нямахме нищо такова.

— Малко да се затопли водата… — обърнах се аз към пространството, абсолютно уверен, че молбата ми ще бъде изпълнена. Водата започна да се затопля ужасно бързо, сякаш в нея бяха стреляли с плазмен заряд. Излегнах се, положих глава върху незнайно откъде появилата се надуваема възглавница. Благодарих лениво:

— Водата е нормална, благодаря.

Едно е да вземеш гореща вана, съвсем друго е да се къпеш в езеро. Може би околната обстановка можеше да се промени. Долина с гейзери, див плаж с голи красавици, извънземен пейзаж, турска баня. Но засега боровата гора ме устройваше. Усмихнах се леко, докато разглеждах безоблачното небе. Ако поисках да си взема душ, там сигурно щяха да се появят дъждовни облаци. Прелест… Дявол да го вземе, двайсет и вторият век на моята планета хич не беше зле.

Банята ми даде халат с нежновиолетов цвят и абсолютно банални чехли. Тръгнах да обикалям къщата в търсене на Кислицин.

Бившият бродяга отново се оказа в градината. Наведен над цветната леха, той движеше „сешоара“ над пръстта. От работата му нямаше никакви видими резултати, но Нурлан я вършеше толкова съсредоточено, че аз се спрях нерешително.

— Какво има? — спря се Нурлан.

— Момичето, което дойде при мен… — започнах аз.

— Принцеса Тери?

Застинах. Щом той познаваше Тери…

— Очевидно инкогнитото ми е разкрито, а, Нурлан?

Кислицин спокойно кимна и каза:

— Веднага разбрах, че не си роудър. А след това се свързаха с мен и ме помолиха да бъда максимално гостоприемен.

— Кой се свърза? — с убит глас попитах аз, спомняйки си Дядото, Вик и дори келеша Андрей. Току-виж…

— Ръководителят на службата по безопасност към проекта „Сеячи“ Раймонд Маккорд. Много учтив човек.

— Ясно. — Приклекнах до Нурлан и попитах: — А ти какво му отговори?

— Че гостоприемство предлагам по собствена инициатива — на онези, които са ми симпатични.

— Благодаря.

Нурлан сви рамене и попита:

— А ти какво искаше да питаш?

— Може ли с Тери да останем до утре?

Кислицин кимна. И без това ми беше симпатичен този стар бродяга, който отглеждаше цветя, този фантастичен негър с руско-казахско име. А сега, след като той реагира спокойно при разкриването на истинската ни самоличност, ме изби на откровения.

— Нурлан, възнамерявам утре да напусна Земята. Двамата с Тери ще отлетим за Тар… а след това и по-далеч.

— Не ти ли хареса вкъщи?

— Това не е моят дом, Нурлан. Харесваше ми да живея в Алма-Ата, когато беше град, а не ябълкова градина с вили между дърветата. Обичах планините и степта… но те сега са осеяни с точки за свръзка. Точно това уби роудърите — какъв е смисълът да си играеш на бягство от цивилизацията, когато на всяко дърво виси телефон. А тези ваши Знаци… Забавно е, че комунизмът е победил, макар и в доста странна форма, но когато, след като получи Знака, дванайсетгодишен сополанко започва да прави секс с приятели и от двата пола…

Замълчах. Внезапно Кислицин протегна ръка и внимателно ме потупа по рамото. После каза тихо:

— Сергей, на мен това също не ми харесва. Станах роудър на тринайсет години, но тогава моралът беше по-строг. Всичко се случи пред очите ми, но постепенно. А ти пристигаш от двайсети век. И от много пуританска, или по-точно казано, мюсюлманска страна. За теб това е дивотия. Но се опитай да разбереш, че няма по-голям капан от свободата. А щом признаваме правото на самостоятелност на човека независимо от възрастта му, то поставянето на каквито и да е ограничения — в секса, в купуването на наркотици, в правото на риск и евтаназия — е безсмислено и несправедливо. Налага се да се стигне до края. На публични места няма да видиш нищо оскърбително за своя морал — това би било накърняване на твоята свобода. Но не изисквай благоприличие зад стените на чуждите домове — по-добре просто не надничай през прозореца.

— Благодаря ти, Нурлан. Съгласен съм с теб. Но това… не са моите норми. Не е моят град. Не е моята Земя.

— Опитай да отлетиш до някоя колония. Не хроноколония, а истинска. Казват, че моралът им е много близък до земния морал от двайсети век.

Надигнах се, щом зърнах на пътеката загоряла фигурка с розови шорти и блестяща лента на ръката:

— Тери идва… Искахме да организираме нещо като семейна вечеря, Нурлан. Имаш ли нещо против да бъдеш гост в собствения си дом? Тери готви отлично.

— Само при условие, че поканя двама приятели — много сериозно отвърна Кислицин. — Няма да ми простят, ако не те запозная с тях.

— Разбира се — принудено се усмихнах аз. Може би ще успея да убедя Тери да се преместим в хотела?

— Изглежда, че принцесата на Тар има приятели на Земята — внезапно рече Нурлан.

След Тери вървеше младеж, който носеше две доста тежки на вид чанти. Беше облечен в черно-бяла униформа — такава носеха Сеячите. Само че аз го познавах отлично…

— Ланс? — Не можех да повярвам на очите си. По дяволите, той бе на Земята? И си сътрудничеше с храмовиците?

Ланс внимателно остави едната чанта на земята и ми помаха. Чантата внезапно започна да мърда и се прекатури на една страна.

— Знам колко обичаш изненадите — каза с усмивка Тери, докато гледаше слисаното ми лице. — Особено такива…

От чантата се подаде настръхнала полукотешка муцуна. Трофей се измъкна от заточение, отръска се по кучешки и бавно тръгна към мен.

— Това котка или куче е? — попита Нурлан. Случващото се го забавляваше.

— Това е Трофей — отвърнах аз. Протегнах ръка към кучокота. Трофей лизна дланта ми и отърка гръбче в нея. После легна в краката ми с вид на пълно удовлетворение.

— Радвам се, че всичко е наред — каза приближилият се Ланс. — Командата се събира.

Разглеждах го няколко секунди. За тези две години бе пораснал много. Но както и преди, пред мен стоеше мирно. Аз бях неговият принц.

— Със Сеячите ли работиш? — попитах го направо.

Ланс кимна:

— Принце, това беше най-простият път. И най-верният. Знаех, че на двама ви с Тери ще ви е нужна подкрепа.

— Смяташ се за петата колона? — Позволих си да се усмихна. И му протегнах ръка.