Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (24)

2. Работа за клениеца

Спомените са коварно нещо. Могат да спят години наред, но щом ги докоснеш, паметта усърдно се заема да изтиква нагоре онова, което ти се иска да забравиш.

Не исках да си спомням планетата Тар. Равнините и планините, императорския дворец и безмълвната грамада на Храма върху изгорената земя. По-лесно е да забравиш, отколкото да страдаш, по-добре е да живееш в настоящето, отколкото в миналото, което няма бъдеще.

Принцесата, която в нощния парк на Земята бе поставила в дланта ми годежен пръстен, е къде-къде по-приятен спомен от девойката, която обяснява логично защо не може да ме обича дори след подвига, извършен заради родната й планета Тар.

Седях сам в командната зала на кораба. „Междинната вахта“, най-леката от всички, е онзи промеждутък от време, когато звездолетът се движи в хиперпространството и няма нужда от корекции в курса.

Аз съм капитан, на когото може да бъде поверена само най-леката вахта. Смешно и обидно… Когато доказвах на Данко, че трябва да направя нещо, което да ме издигне над ролята на „лорд-играчка“, вярвах в думите си. Но не се ли бях превърнал в капитан-играчка, чиито приятели вършеха всичко вместо него?

Ланс се бе заел с пилотирането на кораба, подарен ми от принцесата. Ернадо бе подсказал, че е много по-полезно да се търсят и разпитват космически авантюристи, пирати и метежници, отколкото да се претърсват неизучените райони на Космоса. Редрак беше дал следа — човекът, който бе посетил Земята.

А аз просто ръководех. „Не отстъпвай, не се предавай.“ Да се лети към тази или онази планета — като критерий за избора често бе просто благозвучността на името й.

Наистина вярвах, че мога да намеря Земята и принцесата нямаше да има основание да ми откаже брак. Но нима не виждах други възможности да завоювам любовта й?

Два-три месеца в ролята на герой на планетата, временен „съпруг“ — не е никак малък срок. Напълно достатъчен, за да спечелиш на своя страна симпатиите на малобройните жители, да намалиш неприязънта към „планетата, която я няма“. И много по-голям от необходимия за покоряването на сърцето на девойка, разочарована от предишния си възлюбен и спасена от човек, който някога й е бил симпатичен…

Трудния път към целта избираш само тогава, когато лекият ти изглежда като обида за мечтата. Или когато самият път е по-важен от резултата. Иска ми се да вярвам, че мен ме е тласкала първата причина.

Вратата на командната зала се отвори, издавайки тих предупредителен сигнал. С леки, едва чути стъпки влезе Ернадо.

— Няма с какво да се занимавам — обяви той. — Ще остана в командната зала до края на вахтата ви, капитане.

— Способен съм да дежуря самостоятелно — сопнах му се аз.

— Както кажете. — Ернадо се спря до креслото на навигатора, в което обикновено седеше. Огледа приборите с присвити очи. — Наистина няма какво да правя.

— Сядай — изръмжах аз. В края на краищата комплексите ми засягаха единствено мен.

— Благодаря — без капчица ирония отвърна Ернадо.

Известно време мълчахме. Той гледаше замислено екрана за контрол на хиперпространствените генератори. Улових погледа му и бързо засилих режима за охлаждане — генераторите леко бяха прегрели. По дяволите…

— Скоро да си се свързвал с Тар? — попитах.

— Преди пет дни, след като прибрахме Клен.

— И как са нещата там?

— Нормално… — Като че ли в гласа на Ернадо се промъкна иронична нотка. — Тар е сключил договор за приятелство, търговия и…

— Аз също преглеждам инфомрежата — прекъснах го. — Сигурно си разговарял с приятели от десантните войски. Разкажи някоя клюка.

— Разпространението на слухове, които позорят управляващото императорско семейство — започна Ернадо, — се наказва с две години изгнание, а ако тези слухове…

— Зарежи. Аз съм принц. Разрешавам.

— Говори се, че неотдавна принцесата се е срещнала неофициално с Пратер, неин стар познат, известен състезател в клас леки хиперпространствени яхти. Срещата е протекла в дружеска обстановка и е завършила след половин час, след което Пратер отишъл на космодрума и напуснал планетата.

— Благодаря, Ернадо. Какво друго?

— Военно-космическият флот е попълнен с три кораба среден клас. Два от тях са изпратени в търсене на императора и императрицата. Неофициалната молба на принцесата при разговора с капитаните е да събират информация за планетата Земя.

— По-нататък.

— На приема по случай втората годишнина от прогонването на гиарските войски принцесата оцени високо ролята на принц Сергей от планетата, която я няма, неговото майсторство и хладнокръвие в двубоя с Шорей Менхем.

— Ернадо, ако беше готвач, щеше да пресолиш всички ястия.

— Може би. Кажи ми, Серж, не ти ли е минавало през ума да не ограничаваш кореспонденцията си с принцесата до изпращането на поздравления на тържествени дати?

— Не, не ми е минавало — отвърнах сухо аз. — Нито пък на принцесата.

На пулта изписка таймер. Докоснах клавиатурата, за да прехвърля управлението.

— Капитанът сдаде вахтата. Лек път.

— Навигаторът прие вахтата. Курсът е верен, забележки няма.

Ернадо се настани по-удобно в седалката, включи проверката на корабните системи. Извади от джоба на комбинезона си гъвкаво пластмасово листче и ми го подаде.

— Погледнете. Новото увлечение на кадета.

Това бе обикновена обемна фотография. Ернадо и Клен с плоскостни мечове в ръцете, заели бойни стойки в тренировъчната зала. Съдейки по напрегнатите фигури, те тренираха при притегляне от две единици и половина…

— Не е зле — казах аз. — Добра композиция и моментът е уловен сполучливо… Кой победи?

— Клен — отвърна с неохота Ернадо. — Той знае сума ти оригинални техники… Момчето помоли Ланс да му покаже снимка на Храма и бе много изненадано от отказа му.

— Обяснихте ли му причината?

— Да. Той умее да задава интересни въпроси.

Гласът на Ернадо неуловимо се промени.

— Капитане, разрешете да се свържа с космопорта на местоназначението.

— Със Схедмон? Защо?

— Да дам заявка за подготовка на хипертунел до Земята. Можем да изпратим момчето у дома няколко часа след кацането.

Клекнах пред пулта и погледнах към лицето на Ернадо над примигващите индикатори на панела. То бе невъзмутимо както винаги, само очите му бяха станали по-студени и безизразни от обичайното. Но за това вероятно бе виновно синкавото сияние на включените екрани.

— Ернадо, разбираш ли какво означава кварковата бомба в Рейдъра на сектантите?

— Да. Те искат да унищожат Земята.

— И ти предлагаш да изпратим момчето на планета, която всеки момент може да се превърне в облак прах?

— Да. Те няма да постигнат нищо. Иначе сектантите отдавна да са унищожили планетата, като изпратят бомбата през хипертунела. На нашия кораб момчето е в по-голяма опасност. Трябва да го изпратим на Земята.

— Ернадо, опомни се — прошепнах. — Глупости говориш. Ако това е окончателното ти мнение, най-добре поръчай хипертунел за Тар. Принцесата ще ти даде добра длъжност в армията.

Ернадо потрепери и сведе поглед. После каза с неочаквано смутен глас:

— Извинявай, Сергей… Не помислих. Но ми се струва… струваше ми се, че това е необходимо.

— Вредното влияние на Редрак. — Опитах да се усмихна. — Може би да пратя Ланс да те смени? Да потренираме с мечовете или да отдъхнеш?

— Не, Серж. Благодаря, наред съм. Това е моята вахта.

Свих рамене и излязох от командната зала.

Когато Данко бе помолил Ернадо да му покаже фотография на Храма, той наистина бе задал много интересен въпрос.

В природата не съществуваше снимка на Храма. Както и видеолента, кристалография или кинофилм. Храмът не позволяваше да бъде запечатан на който и да е от съществуващите носители на информация. Причината за това си оставаше загадка — една от милионите загадки на Храмовете.

В най-добрия случай на снимката Храмът представляваше размито петно. В най-лошия се осветяваше цялата лента. Магнитните носители на информация просто се изтриваха, здравите кристали за оптичен запис се разрушаваха. Сякаш Храмовете считаха себе си за нефотогенични и упорито пречеха на всеки опит да ги снимат. Онези планети, където Храмовете и досега си оставаха място за поклонение, се налагаше да се задоволяват с картините на много художници, избрали за цел на своето творчество огромните огледално-черни кълба. Трябваше да призная, че тези своеобразни икони изглеждаха доста впечатляващо — при това някои почти не отстъпваха по точност на фотографиите…

Спомних си, че на планетата Схедмон имаше нещо като музей, посветен на Храмовете, и реших непременно да отделя половин ден, за да го покажа на Данко. Картинната галерия в музея бе великолепна. А после можеше да си направим екскурзия до Храма на Схедмон.

След като взех душ и се повъртях половин час в леглото, аз се измъкнах от каютата. Дремещият в креслото Трофей ме изпрати с втренчения поглед на тесните си жълти очи и въпросително изджавка.

Странният звяр бе изумително съобразителен, което още повече засилваше неприязънта ми към пелийците — ако изобщо имаше накъде повече да се увеличава.

Влязох в кабината на асансьора и набрах номера на тренировъчната зала. Обикновено това бе най-оживеното място на военен кораб, но моят екипаж беше толкова малоброен, че се надявах да се позанимавам с меча в горда самота…

Надеждите ми не се оправдаха. Насред малката кръгла зала стоеше Клен и лениво се отбраняваше с меча си от Ланс и Редрак. Остриетата и на двамата пилоти вече бяха порядъчно скъсени. Встрани от тях на пода лежеше Данко и въртеше в ръцете си малък фотоапарат. Явно бе решил да заснеме боя в нестандартен ракурс.

При появата ми тренировката секна. Пилотите тръгнаха към рафта с оръжия, за да сменят мечовете си. Данко скочи от пода, насочи към мен обектива и ме снима, преди да успея да изтрия от лицето си недоволното изражение. Клен остана прав, с отпуснат меч. Забелязах, че кожата му е придобила лек оранжев оттенък — като стените на тренировъчната зала.

— Добре се биеш — казах аз.

Клен кимна.

— Специализирал съм се в близък бой. За битки в неутрализиращото поле не е измислено нищо по-добро от едноатомния меч.

— А плоскостите дискове? — ревниво попитах аз.

— Оръжие срещу тълпата. Шорей доказа, че не са опасни за истинските професионалисти.

Отказах се да споря. Шорей имаше нечовешки реакции, можеше да избегне летящите дискове, което си оставаше недостъпно за мен. Но кой знае каква скорост на движенията в боя смятат за нормална кленийците…

— Моля капитана за спаринг — продължи Клен.

— Не мисля, че ще се окажа интересен съперник — с известно съжаление отвърнах аз. — Нивото на подготовка на Ланс, Ернадо и моето е сравнително едно и също. На Ернадо дори може би е по-високо.

Клен леко се усмихна — за пръв път, откакто бе стъпил на кораба. И каза:

— Видях боя ви с Шорей. Това е пример как крайното майсторство се среща с безкрайното. Записът на двубоя се показва във всички цикли на обучение в кленийските училища. Приспиването на бдителността на противника, използването на атаката му за скъсяване на меча до нужната дължина, предусещането на решаващия удар, избягването му в решителния момент, разпарящата атака при падането, използването на режима за непрекъснато наточване на меча за преодоляване защитата на комбинезона, цялостната етика на двубоя…

Едва не ми увисна ченето. Моят отчаян, безнадежден, спечелен единствено благодарение на темпоралната граната на Сеячите двубой се считаше за класика в битките с плоскостни мечове! Изучаваха го на най-войнствената планета в галактиката!

Добре че Данко не разбираше галактически стандартен. Винаги съм се страхувал, че ще се превърна във фалшив кумир, а след уверената тирада на клениеца това бе неизбежно. Току-виж Данко решил, че изкуството на владеенето на едноатомници е вроден талант на всички земляни. Включително него самия…

— Клен, боя се, че онзи двубой не е типичен. Действах интуитивно.

— Разбира се. Всяка истинска битка се води интуитивно. Иначе ще се превърне в занаят.

Последната дума прозвуча толкова презрително, както би могъл да я произнесе само един клениец — със стотиците му поколения предци, които не са се занимавали с нищо друго освен с война. Почувствах как самотникът от загиналия кораб веднага ми става по-симпатичен. Въпреки топлоустойчивата му хамелеонска кожа и изумителното равнодушие към смъртта на огромното му семейство.

Обичам изкуството и мразя занаятчийството.

Не е важно какво прави човек — дали реди тухли за стена, или пише музика. Изборът между изкуството и занаятчийството винаги зависи от душата, непредсказуемостта, чувствата, които влагаш в работата си.

— И все пак е по-добре да погледам твоя спаринг с Ланс и Редрак. Сега ще бъде по-полезно.

Клен кимна.

— Ще се постарая да покажа всички основни прийоми в боя с едноатомници на нашата школа.

— Още ли не си решил какво ще правиш на Схедмон? — поинтересувах се аз.

— Пред мен лежат два пътя. — Без да поглежда, Клен пъхна меча в ножницата си. — Или да купя кораб и да наема екипаж за преследване на Белия рейдър — състоянието на семейството ни го позволява — или да ви помоля за временен договор. Мога да изпълнявам всякаква корабна длъжност. Клоня към втория вариант.

— Защо? Ние търсим Земята, моята родна планета, а чак след това Белия рейдър.

— Пътищата ви се пресичат — отсече Клен. — Знам го.

— Твоята увереност ми…

— Дори две слънца светят в едно небе — отвърна Клен със схедмонска пословица.

— Добре. Надявам се да не съжалиш за избора си.

Кимнах на приближилия се Ланс.

— Впиши Клен в списъка с членове на екипажа. Временен договор с всички необходими формалности… На която и да е свободна длъжност, избрана от него. После ми дай да го подпиша.

Редрак въздъхна. Списъкът от лица, които трябваше да охранява, неумолимо ставаше по-дълъг. Това, че клениецът можеше да се грижи за себе си по-добре от който и да е от нас, не играеше никаква роля.