Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (11)

3. Изгубен двубой

Флайърът не ни подведе. Малко се притеснихме преди самото кацане, когато снижаващата се машина се носеше на два-три метра над гребените на скалите. Датчиците на автопилота нервно светеха в червено, а седалките започнаха да ни обгръщат, за да ни предпазят от удар. Но флайърът прелетя над скалите и започна да се спуска в широката планинска долина.

Можехме да гледаме какво се случва единствено по видеокуба. Звездната светлина по-скоро сгъстяваше тъмнината, вместо да се бори с нея, а планетата не притежаваше безотказен фенер в лицето на луна. Но може би това беше за добро — нервите ни се спасиха от излишни изпитания за издръжливост.

Базата беше пострадала по-малко, отколкото предполагах. Почти всички сгради изглеждаха цели, поне във видеокуба, а на огромното поле за кацане и излитане се виждаха само две не твърде големи ями от снаряди.

— Базата беше превзета от десантните отряди на Шорей — сякаш отгатнала мислите ми, каза принцесата. — Повечето машини вероятно са наред.

— А оставили ли са охрана?

— Би трябвало да има двама — трима души — неуверено отвърна тя. — Дай ми един меч, Сергей. На теб ти се получава по-добре да се сражаваш с пистолета.

Преглътнах обидната забележка и кимнах. В края на краищата бях хванал за пръв път меча в ръка само преди два дни.

Флайърът докосна равната като стъкло повърхност на полето за кацане и се понесе напред, като бавно забавяше ход. Крилата се извъртяха с плоската страна напред, изпълнявайки ролята на аеродинамични спирачки. По екранчето на автопилота пробягаха думите: „Край на програмата“.

Надигнах се в седалката, разкопчах десния презраменен ремък с меча и го подадох на принцесата. Предупредих я:

— Наточващият бутон на меча има нестандартно разположение — на долната част на ръкохватката. Имайте го предвид, принцесо.

— Добре. Сергей, може би трябва да използваме отново този флайър? Той издържа на аварийното излитане без каквито и да е повреди, а търсенето на друга изправна машина е излишен риск.

— Коя скорост е по-висока — на бойния катер или на флайъра? Имам предвид при нормален полет, с включен двигател.

— Естествено, че катерът е по-бърз.

— Значи ни трябва катер. Освен това флайърът няма гориво.

Принцесата кимна неохотно, сякаш не беше съвсем съгласна с доводите ми. А после се усмихна:

— Прав си. В катера има компенсатор за пренатоварването, стартът ще бъде много по-лек. А границата на неутрализиращото поле е на километър оттук, така че ще я достигнем.

Флайърът спря. Отворих люка, изскочих навън. Светлината от кабината ми позволяваше да виждам на шест-седем метра наоколо. Но преди всичко се налагаше да разчитам на слуха си.

Тишина. Слаб полъх на вятъра, шумове от кабината на флайъра.

— Всичко е наред — казах уверено.

Принцесата се измъкна навън.

— Търсих неприкосновения пакет, там трябва да има фенери, но… Сергей!

Скочих встрани, сграбчвайки меча. Боже, скоро ще започна машинално да реагирам така на всеки по-рязък звук. И сигурно ще спасявам животи — както сега.

Там, където бях стоял току-що, блесна острието на плоскостен меч. Наточващо припламване — и видях ниската фигура на противника ми. Той отново се хвърли в атака.

— Бягайте, принцесо! — извиках, докато заемах отбранителна позиция. Нямаше време да вадя пистолета. — Бягайте!

Нападащият изведнъж застина на място. Обърна се към принцесата — тя и не мислеше да бяга, а вадеше от ножницата меча си. Възкликна объркано:

— Принцесо?

Момичето се изправи, мечът се плъзна обратно в ножницата. Рече със студен тон:

— Да. Предполагам, че след аварийното излитане трудно мога да бъда разпозната. Но това съм аз.

Човекът се срина на колене. Като подсечен. Хвърли пред себе си меча, който жално иззвънтя. Каза с тънък, треперещ глас:

— Моят меч, моята кръв, моята чест — в нозете ви.

Приближих се към него, без да пускам оръжието. Очевидно нямаше да има бой.

— Кой си ти? — Гласът на принцесата бе все така надменен и властен.

— Ланс Дари, курсант от втора лятна школа — отвърна младежът с отсянка на гордост. Изглеждаше около седемнайсетгодишен…

— Ти си от славен род — рече замислено принцесата. — И си длъжен да знаеш какво е наказанието за нападение над член на императорското семейство. Дори неумишлено…

— Смърт — отвърна твърдо младежът. — Знам и…

— Почакай! За щастие, ти нападна не мен, а Лорда от планетата Земя. Той е мой годеник, но още не е успял да ми стане съпруг. Животът ти е в неговите ръце.

Младежът се изправи и се приближи към мен. Изглежда, в общуването си със земния Лорд представителят на славния род проявяваше повече смелост. Само че гласът му оставаше почтителен и покорен.

— Моята кръв е ваша, Лорде. Виновен съм и го признавам.

Разглеждах с любопитство Ланс. Той нямаше защитен комбинезон, само лек, свободен костюм от тъмна материя. А от предполагаемата му възраст смело можех да сваля още година. Съвсем момченце. Само че горд — на мен предостави правото единствено да се разпореждам с живота му. Мечът и честта останаха на разположение на принцесата.

Отпуснах с усмивка ръка на рамото му. Казах:

— Остави кръвта за себе си. Вземи меча — все още може да послужи на принцесата. А честта, изглежда, винаги е с теб.

Принцесата ме погледна изненадано, но и одобрително. Очевидно витиеватият ми отговор напълно се вместваше в правилата на етикета.

А младежът кимна, сякаш се съгласяваше с думите ми. И рече:

— След императора и принцесата мечът ми е готов да се сражава за вас.

— Мечът не струва много без верни и твърди ръце — рече замислено принцесата. — Но защо не спомена баща си?

— Полковник Дари загина при защитата на базата.

Стори ми се, че в очите на момчето проблеснаха сълзи. Но гласът му дори не трепна.

— Той е извървял пътя си с чест. В базата има ли вражески войници?

— Вече не. Имаше петима редови войници и офицер.

— Къде са?

— На дъното на пропастта.

— Сам ли ги уби?

— Да. Трима в честен бой, трима от засада. И такава смърт не заслужаваха.

— Как се случи така, че си оцелял след завземането на базата? — продължи да го разпитва принцесата.

— Бях в карцера. Не ме намериха, сам се измъкнах оттам след едно денонощие — отвърна мрачно Ланс.

— Защо си попаднал в ареста?

— Заради дуел — отвърна лаконично момчето.

Изпитах странна смесица от уважение и завист. Това знатно момченце владееше оръжието къде-къде по-добре от мен. Очаквано, но обидно.

— Ланс, трябва да изкараме катер на пистата за аварийно излитане. На полето за кацане има ли изправни машини?

— До аварийната писта се намира катерът на гиарските гвардейци. Той е абсолютно здрав, но аз не посмях да излетя. Нямам опит с аварийното излитане.

Двамата с принцесата се спогледахме зарадвано.

— Малцина имат подобен опит — съгласи се с кимане принцесата. — Но няма и да е необходим. Имаме програма за автопилота.

Ланс поклати глава:

— Принцесо, програмата няма да помогне. Техните автопилоти имат различно кодиране на сигнала, макар и управлението им да е сходно.

— Тогава ни е нужен катер от нашата армия.

— Изправни катери има на трета и четвърта писта за излитане — Ланс ме изгледа със съмнение. — Но ние двамата с Лорда ще успеем да го добутаме до старта едва след около четирийсет минути.

— Тримата — възрази принцесата.

— Тогава за трийсет минути.

— Няма нищо страшно. Дори генераторът на полето да е бил изключен веднага при появата на Лорда, ще е нужен още поне час, за да се разсее неутрализиращото поле. Имаме време.

Ланс кимна.

— Добре, принцесо. Да вървим към катера.

Момчето тръгна първо, като ни показваше пътя. Зад него вървеше принцесата, последен се тътрех аз. Нещо в мен се противеше на случващото се. Бях готов по-скоро да се доверя на майсторството на Ланс в управлението на катера, отколкото да бутам половин километър огромния тежък диск. Може би така се проявяваше раздразнението ми от това, че в присъствие на момчето принцесата отново бе станала властната и волева повелителка? Или пък си беше обикновен мързел?

 

 

… Режимът за мускулно подсилване на комбинезона не ни помогна задълго. Двамата с принцесата изтеглихме катера на около стотина метра, без да полагаме усилия. После акумулаторите се изтощиха и към нас се присъедини Ланс. Уви, замяната трудно можеше да бъде наречена равностойна. Момчето умееше да се бие, но не му стигаха силите.

Изминахме почти половината път, като изгубихме поне двайсетина минути и се ориентирахме единствено по светещата кабина на нашия флайър. После принцесата се примоли:

— Трябва да спрем и да си отдъхнем. Не мога повече.

— Няма да ни стигнат силите да помръднем катера от мястото му — промърморих аз, докато натисках гладкия метален корпус. — По-лесно е да се бута движеща се машина, отколкото тепърва да я подкарваме…

— Ще отдъхнем за пет минути — предложи Ланс, като поглеждаше към принцесата. — Междувременно акумулаторите на комбинезоните ще натрупат малко енергия и ще можете отново да подкарате катера.

Почувствах как товарът ми се увеличи. Принцесата и Ланс го пуснаха. Няколко секунди се опитвах сам да бутам многотонния катер, после се отказах. Легнах безмълвно на топлия бетон. Принцесата приседна до мен. Ланс остана прав.

— Имате красиво небе, принцесо — казах тихо аз, като гледах нагоре. — Страшно много звезди.

— Не си доволен, че спряхме, Лорде?

— Когато бягаш, не бива да мислиш за почивка. Всъщност аз също се изморих, принцесо. Може и да си права.

Ланс ни гледаше слисано. Принцесата му подхвърли небрежно:

— Не обръщай внимание на това малко семейно спречкване. Лордът има право да спори с мен.

— Да, принцесо.

Опитах се да се отпусна, всяка клетка на тялото ми попиваше в себе си минутите почивка. Чистите огънчета на звездите и поривите на прохладния вятър. Тъмният силует на катера и фигурата на прислонилия се до него Ланс. Измореното дишане на девойката и далечният, приближаващ се тътен…

 

 

— Какъв е този звук, Ланс?

Скочих на крака и се взрях в посока на усилващото се боботене. Примигна звезда, скрита за миг от пълзяща във въздуха сянка. После още една, много по-ниско на хоризонта.

— Това е флайър смаяно отвърна Ланс. — Флайър, който каца с включен двигател.

Принцесата докосна ръката ми. И каза, като гласът й едва доловимо потреперваше:

— Някой се е осмелил да тръгне по нашия път. Само един човек може да се реши на аварийно излитане без подготовка.

— Шорей — казах аз без колебание. — Само той, знам. Напразно разчитахме на неутрализиращото поле.

Вероятно го бях очаквал. Всичко се бе получило твърде лесно. А принцесите не ги похищават просто така, цената е твърде висока. И Шорей беше готов да я плати.

Но по-скоро за моя сметка.

— Можем да се скрием в помещенията на базата — предложи Ланс. — Знам всички проходи и тайници, няма да ни намерят.

— Шорей няма да ни намери. Но след час полето ще изчезне и всичко тук ще бъде претърсено от войниците му.

Принцесата се обърна към мен. И каза тихо:

— Изгубихме, Лорде. Благодаря ти, че се опита да помогнеш.

— Защо да сме изгубили? — Почувствах как ме обзема гняв. — Във флайъра не може да има много войници, ще приемем боя!

— Там няма да има войници — възрази ми меко принцесата. — Шорей ще долети сам. Но нито ти, нито Ланс, нито тримата заедно, нито взвод от най-добрите бойци на планетата няма да успее да го победи.

— Защо?

— Той е най-добрият майстор на меча във Вселената — отвърна просто принцесата. — Някои смятат, че той — тя се опита да се усмихне, но усмивката й се получи неестествена, напрегната, — не е съвсем човек. Шорей е подлец и негодник, но е най-добър с меча в целия свят.

Ланс не откъсваше поглед от нас. Обърнах се към момчето:

— А ти какво ще кажеш, курсант Ланс Дари?

Момчето упорито повтори:

— Моята кръв, моят меч, моята чест са ваши. Ще умра за принцесата.

Обърнах се отново към нея. Привлякох я към себе си, вгледах се в сините като земно небе очи. Това късче земно небе щеше да остане с мен в тази чужда нощ.

— Помниш ли какво ти казах в двореца? — попитах аз. И почувствах как в гласа ми потрепна предателска прощална нежност. — За любовта си струва да умреш, принцесо. Обичам те. Винаги съм те обичал.

На десетина метра от нас се разнесе грохот. Шорей не възнамеряваше да губи време за дълъг пробег на флайъра по гладката писта за кацане. Той накара машината си да прибере криле и да се сгромоляса до нас.

Отстъпил на крачка от принцесата, аз гледах как крилата-амортизатори се смачкват под тежестта на флайъра, как се отваря люкът, как на бетона скача висок, широкоплещест мъж, облечен в бял, светещ със слаба матова светлина комбинезон. Дявол да го вземе, на всичкото отгоре бе и позьор! Меч в яркочервена ножница, един път и половина по-голям от обичайното, дълги светли коси, разрошени в мним безпорядък, твърда, уверена крачка… Някой холивудски режисьор би продал безсмъртната си душа за правото да го снима в поредния екшън. И едва ли щеше да сбърка.

Шорей се приближи и аз пристъпих напред. Но той сякаш не ме забелязваше. Заговори — и се оказа, че гласът му, който бях чувал единствено по радиото, подхожда на външността му. Мек, но същевременно силен, почти хипнотичен…

— Радвам се, че ви заварвам тук. Не си заслужава да пренасяме малкия ни спор на територията на Храма. Нали там се канехте да отидете, принцесо?

Тя мълчеше. Отговорих аз, като напразно се опитвах да придам на гласа си същото спокойствие:

— Не се опитвай да ни спреш, Шорей. Не ти е по силите.

Той ме погледна за пръв път. Усмихна се снизходително.

— И така, ти наистина си земният Лорд. Задружна компания: бъдещата ми жена, самоуверен дивак и уплашено момченце. Между другото, той може да си върви. Не обичам да убивам деца.

Ланс се хвърли напред. Възкликна — и в гласа му прозвуча омраза:

— Ти ме оскърби! Твоите войници убиха баща ми! Заплашваше императора и принцесата! Предизвиквам те на дуел!

Сигурно трябваше да спра момчето. Но не успях. Той тръгна към Шорей с меч в ръката, а онзи само сви рамене:

— Всеки сам си избира пътя, момче…

Той извади меча си толкова бързо, че не успях да зърна движението му. Припламнаха огньовете на наточващото поле. Ланс нанесе удар — стремителен, великолепен удар по незащитените крака на Шорей… И закрещя от болка.

Не исках отново да виждам такова нещо. След принцесата и на мен ми се прииска да възкликна, че така не бива да се убива. Дори извън пределите на доброто и морала си има граници, които не бива да се прекрачват.

Шорей не понечи да се отмести или да парира удара. С невероятно бързо движение той нанесе удар — и отсече китката на Ланс. Мечът, който тънките момчешки пръсти продължаваха да стискат, падна на бетона. А Шорей продължаваше да удря. По ръцете, като с всеки удар отсичаше по няколко сантиметра жива плът. Мечът му вършееше като нож на струг и изряза ръцете на момчето чак до раменете му. Бетонът се покри с кървави капки, които миг по-късно се сляха в тъмни локвички. После Ланс падна. Той беше мъртъв още докато продължаваше да стои, уби го болката, която човек не е в състояние да понесе.

А Шорей изключи точилото на меча и го прибра в ножницата. Каза замислено:

— Той избра своя път и умря с чиста съвест. Подобна смърт не е дадена на всеки.

Ние мълчахме. Лицето на принцесата беше бяло като тебешир, изненадващо бе, че тя още се държеше на крака. Аз не можех да произнеса и дума.

— Извърнете се настрани, принцесо — каза нежно Шорей. — Защо ви е да виждате всичко това? И без това аварийното излитане не се е отразило добре на красотата ви.

На самия Шорей пренатоварването при излитането очевидно не му беше причинило никаква вреда. Аз извадих един плоскостен диск. Прошепнах си тихо:

— Ще умреш. Сега трябва да умреш…

И метнах към Шорей безотказния си снаряд.

Шорей махна с ръка — сякаш прогонваше досадна муха. И дискът се оказа здраво стиснат в пръстите му.

— Варварско, чудовищно оръжие — тъжно рече той. — Преди година екзекутирах трима учени, предложили нещо подобно. Не бива да се свежда изкуството на владеене на оръжието към коварни запъждания иззад ъгъла. Но ти си го въвел в употреба — и си виновен за това. Наистина, ти си умен и смел — това е оправданието ти.

Плоскостният диск се заби в борда на катера.

— Ще те убия честно, с меч — продължи Шарей. — Принцесо, вие сте свидетел, че спазвам правилата за двубой. За разлика от Лорда.

Той бавно тръгна към мен. А аз отстъпвах — краката сами ме носеха назад.

— Няма да има двубой — казах, изваждайки пистолета. — Ще има екзекуция — ти си я заслужи.

Пистолетът потрепна, реагирайки на натискането на спусъка. И изстреля серия от дребни плоскостни дискове, целия пълнител. Двайсет и четири мънички късчета смърт, носещи се в разсейващ се облак…

Фигурата на Шорей сякаш се размаза, загуби очертанията си. Сякаш запис на и без това бърз танц се въртеше двойно или тройно ускорен. Стори ми се, че дисковете са намерили целта си, че виждам предсмъртна агония, конвулсии на разкъсвано на части тяло. Но Шорей се изпъна и погледна загрижено рамото си.

— Ти ми причини болка — обидено съобщи той. — Единият от дисковете засегна комбинезона ми и разкъса мускула ми.

— Ти не си човек — прошепнах аз, хвърляйки пистолета. — Машина, боен робот…

— Роботите не действат в неутрализиращо поле. Аз съм човек — такъв, какъвто той би трябвало да бъде. Гените, създали тялото ми, са подбрани от хиляди хора. Аз съм идеалният човек.

— Значи аз мразя идеалните хора — казах, като се спрях. Нямаше смисъл да отстъпвам. Раненото ми рамо отново изтръпна. Смешно — бях ранил Шорей на същото място…

— Това не променя нищо. Извади меча си, Лорде от планетата, която я няма.

Като хипнотизиран измъкнах меча си. Странната фраза докосна съзнанието ми — и изчезна. Бях загубил…

— Всеки го очаква край — бавно размишляваше Шорей, докато се приближаваше. — Ще умреш красиво и без мъчения. За този двубой ще научат мнозина — и ще потвърдят, че съм прав. Аз знаех как ще завършиш живота си още преди да си се появил. Всичко трябва да се разрешава предварително. Защитавай се, Лорде.

Мечовете ни се сблъскаха. Биех се като автомат, механично повтаряйки защитните техники от началния курс. А мечът в ръцете на Шорей сякаш танцуваше, едва докосвайки моето острие. Едва след минута разбрах какво правеше той.

Отсичаше сантиметър след сантиметър от моя меч. Скъсяваше го. Превръщаше го в остъргана огризка.

В безсилна ярост проведох атака — сложна последователност от удари от заключителния етап на обучение. Мечът веднага се скъси наполовина.

Шорей кимна одобрително.

— Ти знаеш повече, отколкото очаквах. И би могъл да станеш интересен съперник… с течение на времето. Какво пък, правилата за двубой са изпълнени. Време е…

— Стой! — Едва разпознах гласа на принцесата. — Спри, Шорей! Правилата на двубоя изискват от по-силния да зададе един последен въпрос!

— Защо ми е нужно това, принцесо?

Гласът на девойката стана съвсем безрадостен, безцветен.

— Нима мнението ми ти е съвсем безразлично, Шорей?

Той погледна замислено принцесата. Кимна леко, учтиво и каза:

— Добре, принцесо. Съгласен съм. Лорде от планетата Земя, ти изгуби двубоя. Откажи се от правата си и прекарай остатъка от живота си в изгнание — в своя свят, без право да го напускаш.

Видях как устните на принцесата потрепнаха. Тя шепнеше нещо и аз разгадах думите: „Съгласи се, Лорде“.

Шорей чакаше, като ме гледаше с любопитство. Той не бързаше. Можеше да си позволи много — в това число и помилването на злощастния си съперник. Държеше в ръцете си всички карти, а аз…

По тялото ми премина студена тръпка. Оставаше ми един последен коз. Оръжието на Сеячите. Кристалните цилиндърчета в джоба на комбинезона.

— Шорей, помниш ли какво казах на патрулите ти, когато се промъквах в двореца?

— Нищо не забравям, Лорде-играчка. Каза, че трябва да донесеш оръжието на Сеячите.

Бавно, като се стараех движенията ми да не изглеждат заплашителни, извадих от джоба си едно кристално цилиндърче. Стиснах го между пръстите си. И казах, като наблягах на всяка дума:

— Аз не излъгах, Шорей. Оръжието на Сеячите е в ръцете ми. Пусни двама ни с принцесата — или умри.

Погледът му — неотстъпчив, почти физически осезаем — се спря на тънкото кристално моливче. За миг лицето му се напрегна, но после се отпусна.

— Блъфираш, Лорде — презрително рече Шорей. — Оръжието на Сеячите е изчезнало заедно с тях. А онова, което е останало, не би могло да попадне в ръцете на дивак. Ти чу въпроса ми — отговаряй.

Погледнах към принцесата. Ернадо ми беше казал, че оръжието на Сеячите е способно да разруши град или планета. Щеше ли да оцелее девойката, която стоеше на десетина метра от нас? Имах ли право да я подлагам на такъв смъртоносен риск?

Принцесата започна предпазливо да изважда меча от ножницата. Кимна ми едва доловимо. Беше решила, че се опитвам да печеля време! И се канеше да нападне Шорей в гръб…

За любовта си струва да умреш.

— Няма да се откажа от правата си, Шорей.

Стиснах пръсти в опит да пречупя тънкия цилиндър. И не успях. Не беше по-лесно, отколкото да се огъне метална пръчка.

— Тогава умри, дивако.

Без да спирам да стискам, вдигнах остатъка от меча — в отчаян опит да се защитя. А Шорей ме нападна. С красив, разчетен до милиметър удар, явно не с всички сили, с една трета от скоростта, на която бе способен. Не успях да реагирам, но успях да се изпълня с безсилен ужас пред издигащото се острие. Дори си спомних този удар — един от най-ефективните, макар и опасни за изпълнение прийоми от най-висшия етап на сложност. Удар, пронизващ сърцето, което не може да спре за няколко секунди и да изчака, докато се „слепи“ разсечената от плоскостния меч тъкан. Удар, достоен за майстор… Описвайки къса дъга, мечът на Шорей разряза по самия ефес жалкия остатък от моя меч. И се устреми към гърдите ми. Видях как тясното острие докосва комбинезона ми.

Но в този миг кристалното цилиндърче се счупи. Леко, като най-обикновен молив. Оръжието на Сеячите решава само кога е необходимо да се задейства…

И падна мрак.