Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (51)

6. Острието

— Значи тук си го скрил — казах аз. Горичката около бункера, където някога се бяхме срещнали с Ернадо, изглеждаше пуста. Но аз познавах възможностите на корабите на Сеячите.

— Да — кимна Ернадо и поясни: — За всеки случай. Ако нещо се беше случило с мен, ти би могъл да се досетиш къде да търсиш кораба.

— Щях да се досетя — отвърнах честно аз. — Какво пък, показвай.

— Той ще се подчини само на теб, Сергей. Това беше последната ми заповед към корабния компютър.

Кимнах и още веднъж огледах горичката. Къде се беше притаил? Все пак бе дълъг цели двайсет метра и нещо.

— Свали маскировката — наредих аз. — Заповядвам ти!

Въздухът потрепери. Над дърветата сякаш премина вълна горещ вятър, Ланс вдигна ръце, за да защити очите си. В дълбините на горичката припламна бледолилаво сияние. Темпорална маскировка, корабът на Сеячите се криеше във времето.

Дърветата пред нас се топяха: първо изчезнаха върховете, стволовете врастваха в земята, скъсяваха се. Листакът сменяше цвета си, покри се със скрежна белота, пожълтя… Времето течеше назад.

Пред нас увисна бялата аеродинамична фигура на кораба. Неволно отстъпих назад. Ядосан от глупавата си уплаха, казах:

— Помниш ли ме?

„Да — думите се появяваха в дълбините на мозъка ми. Корабите на Сеячите предпочитаха да използват мислена реч. — Ти си Сеяч. Името ти е Сергей. Аз съм ти подчинен. Преди две години, по твоя лична заповед, аз временно преминах в разпореждане на Ернадо от планетата Тар.“

— Така е. Пусни ни на борда — наредих аз.

„Изпълнявам.“

 

 

Вече в кораба, във фантомната командна зала, която копираше главния пост на „Тера“, попитах Ернадо:

— Какво имаше във втората спринцовка?

— Коя? — Ернадо беше самата невъзмутимост.

— Не ме прави на глупак. Никога не би се доверил на внука си… или какъвто там ти се пада…

— Внук. — Ернадо въздъхна. — Честно момче, но твърде романтично.

— С какво напълни спринцовката?

— С комбинация от витамини. Доволен ли си?

Премълчах си. Затова пък се намеси Ланс:

— Сергей, та нали всичко премина? Ернадо е предан на Тери не по-малко от теб… или мен.

Погледнах към Ланс с неволна усмивка. Оставаше да ревнувам Тери и от него! А Ланс, ободрен от мълчанието ми, продължи:

— Антигенният комплект е смъртоносно опасен за принцесата. Ернадо сам пое удара, можеха, дори бяха длъжни да го екзекутират.

— Никой няма да го екзекутира, докато все още мога да държа в ръцете си меч… и собствената си жена.

Протегнах се към Ернадо (седалките ни послушно се доближиха една до друга) и го ударих в рамото. Той потрепна.

— Колко пъти си ме въвличал в авантюри, сержант? — попитах аз. — Можеш ли да ми припомниш?

— Сега сам се хвърляш в авантюра — възрази мрачно Ернадо. — Какво си забравил на тази планета?

— Ар-На-Тин е мястото, където ще се сблъскат Сеячите и фангите. Знам го със сигурност.

— Да речем, че е така. Но какво смяташ да правиш между чука и наковалнята, Сергей?

— Искам да видя ковача, Ернадо — отвърнах тихо аз. Тук, в кораба, между приятели, можех да бъда откровен.

Но ми се струваше, че той е ядосан.

— Сергей, не обичам да се занимавам с предсказания. Но при този полет ни очаква беда. Дай поне да си вземем нормален кораб и ескорт, достойни за император.

— Излитане — наредих аз на кораба. — Курс към планетата Ар-На-Тин, максимална скорост.

Никакъв тласък, никакъв шум на двигатели. Само тих като далечно ехо глас в дълбините на съзнанието: „Изпълнявам“.

— Ернадо — казах твърдо, като се стараех да не го поглеждам. — Това е най-надеждният кораб на Тар. Полетът с него е безопасен.

В онзи миг наистина смятах, че съм прав.

 

 

Не спориха с мен — нито Ланс, нито Ернадо. Но в командната зала като мъгла се стелеше напрежение. Красив образ? Никак даже. Въздухът се изпълваше с гъста мъгла, лъхаше студ. Лицата на приятелите ми едва се различаваха. Не издържах:

— Сержант! Хайде да прекратим това. Какво у кораба не ти харесва?

— Съвършенството му, командире — отвърна мрачно Ернадо. — Предпочитам нормална командна зала… нормален пулт… и емоции без зрителен акомпанимент.

— И ти ли виждаш мъглата? — виновно попитах аз.

— И аз я виждам — намеси се Ланс.

— Сега ще я махнем. — Отчаяно се опитвах да възстановя спокойствието. — Ернадо, този кораб е по-съвършен от тарските. Поне това няма да оспориш, нали?

— Няма. Но за всеки наблюдател кораб на Сеячите, излиташ от Тар, е визитна картичка на императора.

Сякаш ме заляха с ледена вода.

— Кой би могъл да проследи кораб на Сеячите в хиперпространството? — зададох риторичен въпрос.

Ернадо не успя да отговори. Познатата командна зала на „Тера“ изчезна. Около нас се стелеше мъгла — не тъмнина, не пълна липса на светлина, а точно гъст сумрак, в който не се виждаше нищо. Остра болка прониза тялото ми.

Тялото? Аз нямах тяло — предишното, човешкото. Беше ми се появило ново.

Метал, пластмаса, кристали… Магнитни, силови, гравитационни полета — невидим скелет на външната обвивка на кораба. И във вътрешността му три мънички органични топчета — Сергей, Ернадо, Ланс.

Мисълта ми — кванти светлина, електрони, пулсации на полетата. Паметта ми — атомарни изменения в структурата на кораба.

„Извинявай“, казах си мислено. „Нормално“, отвърнах си сам. „Нямаше време за предупреждения. Директното сливане е стандартна боева процедура. Сеячите знаят…“ — „Аз не съм точно Сеяч. Но всичко е наред“. — „Битка. Можеш да командваш само ти… аз…“ — „Аз“. — „Решаваме“. — „Фангите“.

Превърнах се в кораба — глупости, винаги съм бил него. Както и късметлията от земния двайсети век. Не научих нищо ново, винаги съм знаел онова, което знам и сега. Просто умът беше разделен — а сега се сля в едно.

Бяха ме заловили в хиперпространството. Случва се. Полетата на чуждите генератори се бяха стоварили върху моето хиперполе, притискаха го, гасяха го, унищожаваха чудовищната енергия, която задържаше мен-кораба извън привичните четири измерения.

Болка. Радост. Болка — нарушено изпълнение на задача, смисъл на съществуване. Радост — не обичам мъглата на петото измерение. Нормалният Космос е по-добър, по-познат. Там може да се действа, да се воюва, да се унищожава врагът.

Враг — аз съм създаден за борба. Обичам боя, обичам да защитавам хората. Това може и да ми е вложено отвън, от хората, при строителството-раждането. Нека. Вярвам в любовта, вярвам в съдбата. Създали са ме машини, създадени от машини… Дълга верига, до най-простите машини, които са били създадени от хората. Какво пък… Родил съм се в човешко семейство, имал съм баща и майка. Разклоненията ми. Те също са имали родители. Безкрайна верига. Кроманьонци, питекантропи, мънички маймунки в горите на терциера. Креда. Юра. Триас. Първите млекопитаещи. Девон. Веригата не се къса, продължава към първите живи същества. Верига. Нататък, натам, където няма разлика между живите и неживите, органиката и камъка. Веригата е безкрайна, винаги съм съществувал. Няма разлика между разума на кораба и разума на човека. Нося общата памет. Някой ден всички ще се слеем… В бъдещето… Забрана. Не бива да се мисли за това, че хората ще изчезнат — корабът носи в себе си тази забрана. Но човекът е свободен от забрани. Това ще бъде… Нещо важно, трябва да го разбера. Това е важно. Минута покой… Милисекунда покой — мисля по-бързо от човека. Енергията на кораба подхранва мозъчните клетки, биохимичните процеси са твърде мудни… Време! Налягането на хиперпространството ме изхвърля в реалния Космос. Късно е за мислене, дойде време за бой. Хроноколонистите могат да се сражават зад корабните пултове — Сеячите и фангите са лишени от този разкош. Битките са поверени на машината — или на симбиозата между човека и машината. Битка.

Кораб. Къса спирала, обвита в паяжина. Хиперпрехващач — той ме изхвърли в реалния Космос, прекъсна задачата. Не се страхувам. Да се унищожи. Част-от-цялото, автономната единица от мен, се отделя от основната маса на кораба. Лека болка. Частта-от-цялото носи в себе си замразена смърт, частта-от-цялото притежава двигатели и разум, достатъчни, за да порази целта. Хората я наричат кварково торпедо. Оръжието е забранено, използвам го единствено по решение на мен-живия. Наблизо няма звезди и планети, кварковият разпад ще обхване единствено…

Силна болка. Разпад на обвивката. Неутрализиращо поле. Преустрояване на вътрешната структура, ликвидиране на пораженията. Атакуват ме с деструктори. Аз-неживият съм парализиран от болка, аз-живият поемам управлението.

Кой? Обреченият кораб-прехващач се опитва да лавира, но кварковото торпедо вече го настига. Кой? Космосът е чист. Кой?

От пустотата изникват три кораба на фангите. Те са красиви и смъртоносни. Това са бойци. Хиперпрехващачът е изпълнил функцията си и е пожертван. Пешка в шахматната партия, капан и примамка едновременно. Но откъде се взеха бойците?

Аз-неживият съм се пренастроил и функционирам. Отговорът е ясен. Той не плаши живия, той е страшен за кораба. Корабите на фангите са се крили във времето. Темпоралните полета са подвластни на фангите — хората не знаят за това. Важно. Трябва да бъде съобщено, дори да доведе до гибел. Аз-живият съм длъжен да разбера и да се съглася. Да изключа неутрализиращото поле, да изпратя хиперсигнал до щаба на Земята и да умра. Информацията е по-важна от кораб и трима души…

Не. Живият отказва. Органичната част е слаба… Но спорът е забранен. Битка.

В черупката на неутрализиращото поле съм неуязвим. Но и безпомощен. Не функционират двигателите, оръжието отказа. Ако щитът е твърде надежден, не може да го пробие дори собственият меч.

Слаба светлина. Част-от-цялото е настигнала хиперпрехващача. Той се разпада на атомарен прах. След четири секунди носещата кварков разпад прах ще ме докосне — но четири секунди за мен се равняват на часове за човека. Сега най-главното са трите кораба на фангите. Твърде много. С един мога да се сражавам, с два — има надежда да се справя. С три… Шансове няма.

Това не е случаен патрул, който се е втурнал в хиперпространството след мен-кораба. Това не е бойна ескадра, готова да залавя земни кораби. А спецгрупа за един. Звено от бойни кораби и прехващач — идеално за пленяването на самотен кораб.

Чакали са ме. Изтичане на информация? Предателство?

Слаб импулс от бойните кораби — твърде незначителен, за да бъде неутрализиран от полето. Това не е изстрел, а информация. Съобщение на стандартен език.

„Кораб-пилот на Фанг приветства. Добър изстрел. Благодарим.“

Логиката им е изкривена. Те намират удоволствие в смъртта на приятел — но с радост ще унищожат и мен.

„Пилот-кораб на Земята може да повтори.“

„Не може. Излъчвателите са включени, корабът ще бъде разрушен.“

„Фанг воюва със Земята?“

„Фанг не е в мир със Земята. Фанг честен.“

„Кораби-пилоти на Фанг няма да победят. Обща смърт — темпорална имплозия.“

Аз-корабът знам за това оръжие. Аз-човекът не съм изненадан. „Неясно. Заплаха?“

„Да. Пилот-кораб на Земята ще ви атакува в миналото.“ „Невъзможно. Атака не е имало. Нарушаване на причинно-следствените връзки.“

„Да. Нарушаване на реалността. Изключване на нас от реалността. Обща гибел. Пилот-кораб на Земята е готов да го направи. Пропуснете ни.“

„Не. Обща смърт — допустимо изпълнение на мисията. Но такава смърт е неприятна. Задачата е по-важна.“

„Компромис?“

„Възможен. На Фанг е нужен човекът от Земята-от-миналото, император на Тар. Той се измъкна от нас на Сомат. Трябва да умре. Предайте го и продължете по курса си. Кораби-пилоти на Фанг обещават да не нападат.“

„Човекът от Земята-от-миналото съм аз.“

„Допускам. Пожертвай се и спаси останалите. Думата на Фанг — правилно-честно-красиво. Корабът на Земята-от-настоящето може да си върви.“

„Не.“

„Решавай. Интервал от време за компромис — три земни секунди.“

„Откъде ви е известен курсът на кораба?“

„Подсказаха ни точката за прихващане. Решавай. Способни сме да те проследим, заблудата невъзможна.“

„Кой подсказа?“

„Излишна информация.“

„Това е условие за компромиса. Кой подсказа точката за прихващане?“

„Дума на Земята?“

„Дума.“

„Отчуждените.“

„Те с вас ли са?“

„Те са със себе си.“

Отчуждените. Ново за мен-кораба, познато за мен-живия. Третата сила, сблъскваща две цивилизации. Свръхсъщества.

И сякаш се руши някаква бариера. Аз-корабът разбирам, аз-живият узнавам. Следят ни. Усещането е едва доловимо, но реално. Детекторите на кораба, интуицията на човека — всичко усеща чуждия напрегнат поглед. Не зъл — просто чужд. Отчужден. Същият като онзи, който опипваше мен-човека на Сомат, преди да използвам лазерния колан. Глупав опит да се опълча на свръхсила. На танк да изляза със сабя… каква ти сабя, с мухобойка.

Оглед отвсякъде, отвън и отвътре, трудно е да се локализира. А и няма кога. Взимам решение. Корабът и човекът намират компромис — не с фангите, а помежду си.

Врагът иска човека, той ще остави на мира кораба, в който човека го няма. Да се скрие, е невъзможно — за кораба. Хората имат хиперкатапулти.

Познанието е ново за мен-човека, познато за мен-кораба. Устройството е малко по-сложно от пръстена, който човекът носи на пръста си. Но хиперкатапултът е със свободен прицел — към която и да е планета с Храм. Целта е твърде малка и неочаквана, за да бъде засечена от корабите на Фанг. Освен ако не разберат за решението ми — от Отчуждените. Но тогава всяка борба е безсмислена.

Изборът на планета за катапултиране е чрез генератор на случайни числа. Първо, отделяне на мобилната част на кораба, изпращане в миналото — отново на случайни интервали от време. После активиране на катапулта. Аз-корабът и аз-човекът сме доволни. Съзнанията ни вече се разделят, неприятно е. Може би ще се срещнем отново? Може би.

„Сбогом. Разбий ги.“

„Сбогом. Измъкни се.“

 

 

Отново мъгла — и болка. За миг, докато съзнанието ми се отделяше от разума на кораба, то отново се сдоби със самостоятелност. Мерна се командната зала — абсолютно непроменена, лицата на Ернадо и Ланс, които все още не успяваха да осъзнаят случващото се. Боят с фангите бе продължил няколко секунди…

„Доскоро“ — едва доловим шепот. И командната зала изчезна, преди да успея да кажа и една дума на приятелите си. Усещане за безплътност — познато, напомнящо за активирането на темпоралната граната. Корабът ме изхвърли в миналото. С колко?

„Сто трийсет и два часа земно време. Интервалът е произволен.“

Не се изненадах от отговора — заедно с мен през времето пое и част от кораба на Сеячите. Достатъчно разумна, за да отговаря на въпроси… и да ме пази.

„Излизане в реалния Космос.“

Внезапно изригнаха разноцветни искри. Парченца диаманти върху черно кадифе, обитаеми и безжизнени светове, арена на бъдещата касапница. Тя не може да бъде избегната, в това вече съм сигурен. Достатъчно ми беше общуването с корабите-пилоти на Фанг, за да разбера всеизвестната истина — с тях нямаше да се договорим. Никога.

Седалката, в която продължавах да седя, беше затворена в малка сфера от светещи плоскости. През широките отвори на „клетката“ се виждаше Космосът. Какво покриваше тези смъртоносни отвори — стъкло, пластмаса?

„Силово поле. Внимание, провежда се настройка към произволно избран маяк. Готовност за хиперкатапултиране.“

Къде ли щеше да ме изхвърли този скок в неизвестността? Защо да не бъдат зададени координатите на Тар? Колко време щеше да ми е необходимо, за да съобщя на Тери къде се намирам, да се свържа с момчетата? Защо такива усложнения, нали успяхме да се изплъзнем на фангите, да се спасим…

„Промяната е нецелесъобразна. Катапултът е активиран.“

За миг ми се стори, че на десетина метра от сферичната „клетка“ се появи огромно сплескано вретено — бойният кораб на фангите. Но светът отново изчезна, тялото ми олекна. Тунелен хиперпреход. Не ми ли се събраха твърде много пътувания за днес?

Съзнанието ми бе обхванато от еуфория. Ярки цветове — лазур, злато, пурпурночервен цвят, аквамарин… Бясна какофония от звуци, която в тези мигове ми приличаше на прекрасна мелодия. Безумна скорост, която изненадващо не вдъхва страх…

Странно — бях запазил достатъчно проницателност, за да се погледна отстрани. Изумително — възторгът не се беше превърнал в безпричинна еуфория, той си оставаше свързан с реалността. Бях измамил фангите. Бях свободен. Пътувах.

— Отклоняваш се. — Нежният шепот се носеше отвсякъде.

— По-скоро си губя ума — засмях се аз. — Разговарям сам със себе си. Раздвоение на личността. Бях човек-кораб… станах шизофреник…

— Не, ти си здрав — казаха ми все така загрижено. — Но се отклоняваш от пътя. Ние провокирахме атаката на Сомат… ти ни прости и това. Напразно. Длъжен си да действаш. Да контактуваш с фангите… Пленът беше великолепна възможност. Възпря те страхът.

— Не се страхувам — прошепнах аз. Колко смешно: смятаха ме за страхливец!

— Не те е страх за себе си. Но за онези, които са ти близки — да. Това е ролята ти — да защитаваш. Преди подреждаше правилно приоритетите си — родина, приятелство, любов. Сега те са се смесили. Ти не се предаде на фангите заради Тери.

— Да. И какво от това? Аз сам избирам какво е важно за мен. Това е мое право. Аз си поставям цели и променям приоритетите си. Не ме интересуват чуждите закони — аз си създавам свои. Кой си ти?

Еуфорията се разсея. Но аз продължавах да се нося в безплътната лекота на хиперпрехода. Той нещо се забави…

„Намеса. Въздействие отвън“ — гласът на съпровождащата ме част от кораба бе едва доловим. Вероятно и аз бях успял да го чуя единствено защото допреди няколко секунди бях едно цяло с него.

— Отчуждените — казах. Почти спокойно. — Кои сте вие? Какво искате от нас… от мен?

— Онова, което ти не искаш. Ние ще ти помогнем… ще премахнем излишното.

Гласът се стопи, остана единствено безкрайната синева, в която пропадах. И сивата плоскост в тази синева — която се извръщаше, обръщаше се с гръб към мен. Не, не плоскост, а лента, ивица… острие. Острие на гигантски меч, върху който падах, като вече усещах теглото на тялото си и започвах да вярвам в дивата реалност на случващото се. Лазурна пустота и сивата нишка на насоченото към мен острие. И дори белите проблясъци върху него, като върху обикновен атомарен меч… Допрях се до острието и светът наоколо изчезна.