Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (31)

2. Маестро

Видях как ръката на Ернадо се плъзна към бластера на кръста му — и се спря. Неутрализиращото поле… А Данко държеше вибронож — оръжие, което бе способно да прониже човек дори и при леко хвърляне. Надеждна защита от него осигуряваше включеният боен костюм… но моят, уви, не бе включен.

Ланс направи плавно движение към Данко. Той стоеше зад гърба му, няколко метра по-далеч от разстоянието за успешен скок. Умението да убиваш с голи ръце, е задължителен курс в офицерското училище на Тар.

— Никой да не мърда — тихо изрекох аз. — Нито едно движение. Не пипайте Данко.

Момчето леко се олюляваше, като не откъсваше от мен чуждия си, полусънен и едновременно с това упорит поглед.

— Той се намира под влиянието на психокод — промърмори Редрак. — Това вече не е момче, а смъртоносна машина. Предупреждавах ви…

— Даниил, всичко ли е наред с теб? — прошепнах.

Момчето примигна. В погледа му проблесна разум.

— Разбираш ли какво става? — продължих аз. — Дадена ти е заповед под хипноза да ме убиеш, ако се появи някаква опасност за сектата. Ще й се подчиниш ли? Тогава може да загине Земята.

— Спомням си… — отчетливо прошепна Данко. — Как ме похитиха… и ми дадоха заповед… да те убия, когато се появи опасност, а мен се опитат да отстранят…

— И ти й се подчиняваш? — с непресторено любопитство попитах аз. Скок с падане и удар по ръката… Счупването под лакътя е гарантирано. Нищо, костите на децата зарастват бързо.

— Не! — В гласа на Данко се долавяше очевидна изненада. — Аз какво, да не съм някой слабоволев глупак? Сергей, а началничката на сектантите е императрицата на Тар! Тя не може да заповяда да те убият, представяш ли си!

Той пусна виброножа.

— Принце, внимавай! — Редрак извади от ножницата си плоскостния меч. — Психокодът е непреодолим! Той се преструва!

Тръгнах безмълвно напред. Крачка, после още една. Хванах ръката на Данко със стиснатото в нея оръжие. Притиснах виброножа към гърдите си. Момчето ме гледаше уплашено.

— Ти ще бъдеш изпратен на Тар, а след това — на Земята — произнесох отчетливо, като натъртвах на всяка дума. — Сектантите ще бъдат унищожени. Гарантирам го.

В очите на Данко проблеснаха сълзи.

— Предател — каза жално момчето. — Губихме заедно, а ще печелиш сам.

Той отпусна ръката, в която държеше ножа. И се обърна. Редрак шумно издиша. Смутеният му глас прозвуча ясно:

— Но психокодът е невъзможно да бъде преодолян.

Прегърнах Данко през раменете. Той се напрегна, но не се отдръпна. И попита:

— Редрак, Ернадо, вие сте специалисти в това. Психокодирането въз основа на методика на Сеячите ли е разработено? На техните ментални усилватели?

— Да — отвърна уверено Ернадо. — Първите опити…

— Няма значение… Запомнете: оръжието на Сеячите винаги си избира приятели и врагове.

— По-точно не действа против стопаните си… — промърмори със заплитащ се език забравеният от всички служител на музея. С блажена усмивка той се надигна от мекия стол, разпери ръце и рухна обратно. Този път навярно чак до сутринта.

Бързо огледах другарите си. Страх, страх, страх… Неосъзнат, объркан ужас в очите. Древният грък навярно би изглеждал по същия начин при сблъсъка си с бога на войната Арес.

— Отменям заповедта — с нарастващ гняв извиках аз. — Отиваме в Храма всички заедно. Данко, ние сме заедно до края. Ясно ли е?

— Да, капитане — отвърна възторжено момчето. Като че ли само той нищо не беше разбрал.

 

 

Храмът бе същият като на Тар, Клен или която и да е друга кислородна планета. Схедмонският Храм на Сеячите, километрово кълбо от огледални и черни плочки, неуязвим, древен колкото самата планета. Светиня, внушаваща ужас още у първобитните племена, Дворец на Бога според средновековните вярвания, наследство от цивилизация, основателка на съвременна, едва ли не единствена религия в галактиката. Пред стените му се бяха молили и проклинали врагове, огледалните квадрати на обшивката му бяха отразявали леещата се кръв от човешки жертвоприношения и цветята в ръцете на новобрачни. По Храма бяха хвърляли камъни и бяха стреляли с голямокалибрени оръдия, бяха го кичили с гирлянди и мазали с благовония.

И хиляди години Храмът беше пазил своята шарка-тайна, „лежаща на повърхността“ в буквалния смисъл на израза. Глобус, огромен модел и мъничко копие на Земята.

Планетата, която я няма.

Стигнахме до основата на Храма — до тънката, излята от метал във формата на човешка ръка колона. Разтворената длан, с която завършваше тя, с лекота поддържаше километровото кълбо.

Никой не обелваше и дума. Напред мълчаливо крачеше Ернадо; страхливо поглеждайки под краката си, сякаш си спомняше паяжинните мини около Тарския храм, вървеше Ланс; Редрак накуцваше по-силно от обичайното и едва успяваше да ни следва.

Двамата с Данко ходехме по средата. И с всяка крачка момчето се притискаше по-силно към мен.

— Мисля, че е най-добре да го направиш ти — казах му, когато се озовахме до подпорната колона. Огромното кълбо ни потискаше; абсолютно неподвижно, то сякаш се поклащаше над главите ни, готово всеки миг да падне.

— Кое? — попита плахо Данко.

— Притисни длан към колоната и помоли… тоест заповядай да ни вкарат вътре. В залата на информатория.

— Той ще се подчини ли?

— Да.

Данко въздъхна, прокара длан по металната колона и каза тихо:

— Вдигнете ни горе в информационната зала. Моля.

В първия момент не стана нищо. Внезапно осъзнах с плашеща яснота, че всичките ми надежди и предположения са пълна глупост. Храмът нямаше да послуша Данко и едва ли щеше да изпълни моите искания. Кой знае по какви причини, Храмовете се страхуват да ни причинят вреда. Пък и „глобусът“, в който се бе превърнал въртящият се храм, все още нищо не доказва. Сектантите ще се доберат до Земята и кварковата бомба ще падне върху покрива на родната ми къща. И на мястото на третата след Слънцето планета ще остане само облак сив прах…

Подхвърли ни рязко нагоре, с мек, но силен тласък. Преминахме през непроницаемите стени на Храма като през мъгла. И отново познатото влажно дихание на прорязаните от край до край стени. Облак жълта светлина, която грижливо ни обгърна.

Храмът се беше подчинил на заповедта на Данко. Момчето от планетата, която я няма.

 

 

… Стояхме в зала, огромна дори по стандартите на Храма. Продълговато помещение с черни стени, светещи ивици по стените. Всяка линия, проблясваща с приглушена оранжева стена, носеше в себе си информация за една от населените с хора планети. Някъде тук бяха и координатите на Земята — планетата, до която можеше да се стигне само през тунелите на пряката хиперпространствена връзка. Прокълнатата планета, до която не можеха да летят звездолети, планетата, изхвърлена от руслото на галактическата цивилизация. По-рано щях да се заинтересувам от тези цифри, от дългите колонки с изчисления, носещи в себе си единствено абстрактните „петизмерни“ координати, които не даваха представа нито за посоката, нито за разстоянието.

Сега това ми беше безразлично.

Огледах се — всички се бяхме озовали тук заедно. И Данко, и Ланс, и Ернадо, и Редрак, и дори седящият до краката им Трофей. Но точно мен неумолимият „асансьор“ бе изнесъл начело на делегацията.

— Аз съм човек от Земята — казах тихо, а ехото подхвана думите ми и ги разнесе с грохот из залата. — Аз съм жител на планетата, която я няма. Онзи, който случайно попадна в този свят. Онзи, който изисква подчинение.

— Подчинявам се… — Гласът се чуваше отвсякъде, стичаше се от тавана, откъсваше се от стените, бликаше от тях на горещи гейзери. Безплътен, безлик… Гласът на Храма. Гласът, който ме беше обрекъл на смърт.

— Изисквам всеобщо подчинение! — извиках аз. — От всички Храмове! От всички светове! Стига игрички! Разгадах ви и получих правото да ви давам заповеди!

Тишина.

И странно, непознато усещане: сякаш мека, еластична лента обвива тялото ми. Всъщност не, не беше съвсем непознато — след използването й темпоралната граната на Сеячите оставяше същия ефект. И същия равнодушен глас от дълбините на съзнанието:

— Ситуацията е нестандартна, възниква конфликт между целите и ограниченията. В програмите за логически структури няма указания. Произведено е темпорално капсулиране на човека от Земята…

Тъмнината около мен се сгъсти.

— … и активиране на емоционалната матрица.

Опитах да се изтръгна от еластичния плен, но не успях. Всичките ми движения не даваха по-голям ефект от пърхането на муха, паднала в кисел.

— Човеко от планетата Земя, ти притежаваш имунитет и право за тактическо управление на системата от Храмове. Но претенциите за стратегическо ръководство излизат извън рамките на разрешеното. Дава ти се възможност за разговор със създателите на Храмовете, след което ще бъде взето решение за съдбата ти.

Черна пелена обгърна съзнанието ми.

 

 

… Седях в кресло — удобно и меко, тапицирано с велур в пясъчен цвят. Ако се съдеше по цвета, мебелите в стаята бяха от черно дърво, подът и стените бяха покрити с огромни ръждивокафяви килими. Както във външния облик на Храма, и тук доминираха два цвята. И дори огънят в изградената от черен мрамор камина беше жълтеникавооранжев, без каквито и да е примеси от синкавата белота на високите температури или аленочервените оттенъци на угасващия пламък. По средата. Във всичко — дори в цветовете.

— Това се нарича място за взимане на решения.

Креслото на събеседника ми бе поставено срещу мен. Тесничката черна масичка между нас бе отрупана с малки бутилчици, плодове и бонбони в кристални фруктиери, изящни чаши и бокали. Встрани уютно се бяха настанили масивна запалка, кутия с дълги дебели пури и няколко пакета цигари.

Външността на „създателя на Храмове“ също беше доста колоритна. Висок, много слаб, с разкошна грива от медночервени коси, с тънки, интелигентни очилца, леко старомоден костюм. Лицето му бе леко неправилно, носеше следите от някаква сложна смесица от националности, но бе симпатично и открито. И изумително умни, доброжелателни… като че ли нежни очи.

— Никога не съм предполагал, че в Храма има такива помещения… и надзиратели — казах аз, в опит да скрия смущението си зад ирония.

Мъжът разпери виновно ръце.

— Уви… За съжаление, Сергей, в Храма няма такова помещение. Не е предвидено. Спорих с проектантите и строителите, но те решиха, че е много по-просто да се мине с илюзия.

Лекичко се размърдах в креслото, почувствах меката му еластичност, протегнах се към фруктиерата, взех си една розова сочна праскова. Доста добри илюзии…

— И мирисът, и цветът, и вкусът — всичко е абсолютно реалистично — увери ме мъжът с лека усмивка. — Да не говорим за осезанието… Можете да пиете и да почувствате опиянение. Можете да изпушите цигара, без да се притеснявате за здравето си. Можем да разговаряме толкова дълго, колкото пожелаете — около нас не съществува време. Вашите приятели дори няма да забележат отсъствието на предводителя си.

— Защо не поканихте тук Данко? — поинтересувах се аз, докато разглеждах етикетите на бутилките. — Та той също е землянин. Сеяч.

— За Храмовете всеки землянин е повелител. Но за мен Данко е на първо място дете. А ние ще водим сериозен разговор, Сергей. Зрял… Всъщност за момчето ще поговорим отделно.

Кимнах с мълчаливо съгласие. Измъкнах от „колекцията“ бутилка бял мускат „Червен камък“, отворих я — тапата веднага изскочи. Илюзорна тапа в несъществуваща бутилка с неистинско вино.

— О, виждам, че познавате хубавите вина. — Мъжът ми протегна чашата си. — Въпреки фантомната ми природа, аз обичам този сорт.

Примигнах и едва не разлях виното. Попитах, като се опитвах да запазя спокоен тон:

— Вие… също ли не сте истински?

— Разбира се! Мираж, мъгла, холограмна картинка. — Събеседникът ми отпи малка глътка и се усмихна блажено. — И в същото време съм точно копие, отпечатък от реално съществуващ човек. Сеяч, ако така предпочитате.

Привидение, пиещо несъществуващо вино… Забавно.

— Храмът ви нарече създател. Това вярно ли е?

— Не! Вие пък! — Мъжът толкова енергично тръсна глава в знак на протест срещу незаслужената слава, че виното в чашата му се разплиска. — Аз съм просто създател на теория… обща методология на подхода към Храмова система за формиране на цивилизациите. Нямам никакво отношение към строителството на самите сгради, към техническата им основа.

— Идеологът е къде-къде повече от изпълнител — парирах аз. — Законодателят е много по-важен от палача.

— Ама защо такива сравнения! — с искрено възмущение попита мъжът.

Отпих малка глътка вино. Погледнах към светлината на камината през стъклената чаша с форма на лале. Маслените петна по стените потвърдиха вкусовите усещания — виното беше силно. И неописуемо вкусно. По дяволите… за пръв път в живота си пиех хубаво вино. Но не наистина!

— Извинете — казах тихо аз. — Съгласен съм, че сравнението не е подходящо. Вие повече ми напомняте за музикант, отколкото за законодател или… Накратко, ще ви наричам Маестро.

— Както желаете. — Фантомът очевидно се обиди.

— Просто обстановката напомня за евтин екшън — поясних аз. — Любезните разговори, придружавани от обилно угощение, обикновено са прелюдия към разпит трета степен.

— Изключено — разпалено възрази Маестрото. — Измъчванията и убийствата… още повече на земляни… са изключени!

„Още повече на земляни…“ Забавно. Неволно изпусната думи или предпазливо споделяне на информация? Посегнах към пакетите с цигари, избрах си най-познатата марка. „Житан“ — най-силният от известните ми сортове тютюн.

— Вие сте човек на крайностите, Сергей — замислено рече Маестрото. — Най-прочутото вино и най-силният тютюн. Ако ще обичате — избирате принцеса, ако ще мразите — избирате цяла цивилизация.

— Характер, Маестро, гадничък характер… Кажете ми, какво е било по-рано?

— Кокошката или яйцето? — пошегува се Маестрото.

— Вие или аз.

Маестрото въздъхна и също си взе цигара. Щракна запалката, поднесе ми огънче, после сам запали.

— Вие, Сергей. Вие. Напълно възможно е аз да съм ваш потомък. Архивните изследвания, доста затруднени от вашата незначителност в земната история, показаха, че за краткия ви живот преди изчезването вие сте оставили доста деца.

Дръпнах нервно от цигарата, вкарах половината в дробовете си. Главата ми се замота повече, отколкото след чаша от прочутото вино.

— Не знаех за това, Маестро.

— Три случая са документирани с генни проби, останалите са спорни… Искате ли имената?

— Не. Моля ви, не бива. Това ще е по-лошо и от „третата степен“.

— Както желаете… Какво пък, ще преминем ли към деловите преговори?

Кимнах и угасих цигарата в един нарязан на шайби ананас. Маестрото се намръщи.

— Та това нали са декорации… илюзии… — обясних добродушно аз. — Започвайте.

— Първо, малко предистория… или по-скоро следистория за вас. В края на двайсет и първи век човечеството започна своята звездна експанзия. Тя се основаваше на разработен от група учени принцип за хиперпространствените преходи — онова, което вашите приятели наричат „полет по правата“, „хиперскок с опора на три маяка“ и „тунелен хиперпреход“. По икономически причини земляните използваха двата първи способа — тунелният хиперпреход е скъп дори за нас. През две хиляди сто трийсет и втора година от Рождество Христово…

Неволно се усмихнах на тържествения тон, с който беше произнесена фразата. Маестрото го изтълкува посвоему.

— Християнин ли сте? По мюсюлманското летоброене е…

— Всъщност съм атеист.

— През две хиляди сто трийсет и втора година — повтори сухо Маестрото, — Земята се сблъска… с определени проблеми. Нямаше друг изход от ситуацията, освен промяна на методиката за колонизиране. Вместо експанзия в пространството, Земята приложи колонизация във времето. В далечното минало, когато Земята все още е била заселена с първите примитивни организми, беше основана Базата на Проект „X“. Тя произвеждаше една-единствена стока — хиперпространствени маяци, снабдени с устройства за разпространение на жизнени спори. Автоматични кораби ги разнасяха по цялата галактика и дори отвъд пределите й. Всеки кораб доставяше на място седем маяка, след което се самоунищожаваше. А маяците, след като създаваха около себе си живот с доминираща хуманоидна цивилизация, ставаха нейни богове. Храмове. Както и беше замислено.

— Излиза, че се намирам в миналото на Земята? — тихо попитах аз. — Сега там какво е — мезозоят или кръстоносните походи?

— Вие пък, Сергей! На Земята е краят на двайсети век. Развитието на цивилизациите сателити отне немалко време. Вие се намирате в своето настояще… а аз, или по-точно информационният ми модул, се намирам в своето минало. Пътешествието във времето е интересно нещо, но вие не сте се подлагали на него.

— А темпоралните гранати?

— Дреболия… Маломощно устройство за чисто експериментални цели. Пък и тя пренася не физически обекти, а информацията, която съставя личността.

— С кого сте воювали в миналото? — У мен внезапно се събуди полуабстрактен интерес, предизвикан явно от споменаването на темпоралните гранати. Пренебрежителната характеристика на това „абсолютно оръжие“ сигурно бе предназначена да ме потисне морално.

— С никого! — Маестрото се разсмя. — Сергей, разрушените кораби и изпепелените планети, угасените звезди… Всичко това е бутафория, инсценировка! Заедно с духовното влияние на Храмовете, легендите за Сеячите формираха необходимия тип цивилизации…

— Необходим за какво? — попитах рязко аз. Маестрото замълча. Посегнах към „Житан“-а, запалих още една цигара и казах: — Ще ми простите ли тази малка слабост, Маестро? На създадените от вас планети няма тютюн. А требът и останалите стимуланти не ме въодушевяват…

— Затова пък не са вредни за организма — наставнически произнесе Маестрото. — Воинът е длъжен да пази здравето си…

Той замълча, очевидно съобразил, че се е разприказвал твърде много… Или… ми бе подхвърлил поредната доза информация?

— Защо Земята е преминала към колонизиране на миналото? — Улових погледа на Маестрото. Ласкав, умен, лъжлив поглед. — Каква е целта на хилядите обитаеми планети? Защо Земята се намира в положение на планета изгнаница? Защо Храмовете имат върху себе си изображение на Земята?

— Ще отговоря на всичките ви въпроси, с изключение на първия — бързо изрече Маестрото. — Той не е важен… за вас.

— Хайде, хайде. — Настаних се по-удобно в креслото. Наслаждавах се на илюзорното вино и цигарите, на несъществуващия уют. И на истинския, умен и силен враг.

— На Земята не могат да долитат извънземни кораби, тъй като това не е съществувало в нашата история. Нали така, Сергей?

— Един пират е ходил…

— Да. Купил плутоний, платил с купчина синтетични диаманти на огромна стойност… И тихичко се омел. Не са останали анахронизми.

— Съгласен съм. — Посегнах към бутилката „Мускат“ и установих, че тя отново е пълна. Вълшебното вино от земните приказки.

— Но галактическите цивилизации трябва да знаят за Земята, да я помнят като странна легенда, да създават всевъзможни хипотези. И всичко това, за да може един ден, след много години, когато Храмовете на всички планети започнат да се въртят около оста си и свалят видеоблокадата си, когато трилиони изумени хора видят върху символите на своята религия изображението на планетата изгнаник…

— Разбрах. Ще се слеят със Земята и малкото й „истински“ колонии в единна цивилизация. И Земята ще господства в невиждана империя.

— По правото на планета основателка! Животът във Вселената е рядкост. Ние подарихме на галактиката милиони форми на живот.

— По правото на планета, поставила във всички обитаеми светове мини със забавено действие. Храмовете са развили цивилизации, но сега задържат развитието им. И всичко това, за да може в момента на „сливането“ Земята да бъде по-силна. Нито една от планетите не може да пробие защитата на Храма. И жителите им се досещат — Храмът е способен във всеки един миг да унищожи планетата. Да я превърне в плазма… или да включи устройството за кварков разпад.

Маестрото ме погледна замислено. Погледът му беше все така добродушен, а лицето — спокойно. Умно, всеопрощаващо привидение.

— Не на вас е дадено, приятелю мой, да решавате бъдещето на земната цивилизация. И дори не на мен. Но мисля, че вие все пак сте патриот на родната планета?

— Бях патриот на твърде много планети… — отвърнах насмешливо аз. — Знаете ли историята на моята страна?

— Знам я, Сергей. Какво пък, разговорът за глобалното очевидно не ни се получи. Да поговорим за вашата съдба.

Тонът му ме накара да застана нащрек. Не обичам да говорят за съдбата ми. В младостта ми имаше твърде много „съдбоносци“, любители на загрижените разговори.

— Да поговорим, Маестро.

— Как мислите, Сергей, дали късметът ви беше случайност?