Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (22)

7. Отмъстителят

Събуди ме настойчивият сигнал на интеркома. Погледнах към светещите цифри на часовника и скочих от леглото. До излизането от хиперпространството оставаха още четири часа. Трябваше да се е случило нещо извънредно, за да ме събудят посред нощ.

— Капитанът слуша — казах аз, докато обличах униформата. На екрана се появи лицето на Редрак.

— Засякохме дрейфуващ кораб.

— И какво от това?

— Корабът подава сигнал за бедствие във всички диапазони.

— В нормалното пространство ли се намира?

— Да.

— Действай според устава.

Бързо прекосих стаята, надникнах при Данко — той спеше спокойно в спалнята ми, в краката му се бе свил на топка Трофей. За трите денонощия на полета „котенцето“ бе израснало до размерите на пудел, без изобщо да изгуби игривостта си.

Докато асансьорът ме издигаше до командната зала, бързо прелистих брошурката на корабния устав, сборник с правила, еднакви за всички кораби в галактиката. Бяхме длъжни да се притечем на помощ — стига само да не откриехме убедителни признаци за капан. Още в първия космопорт, където кацнехме, контрольорите щяха да проверят записите на нашата „черна кутия“, контейнер, имащ пряка връзка с компютъра и невъобразимо количество пломби. Ако бъдеше установено нарушение, и то такова, като неоказването на помощ за бедстващ кораб, щяхме да бъдем обявени извън закона.

Говори се, че пиратските кораби често се възползват от тази точка, за да заловят влизащите в хиперпространството търговци.

В командната зала вече бяха и Ернадо, и Ланс. Кимнах им, докато се настанявах в седалката. Стандартният на външен вид пулт пред нея позволяваше да се дават приоритетни команди, припокриващи сигналите от който и да е друг пулт и отменящи решенията на централния компютър.

— Ще стигнем до тях след три минути — каза Редрак. — Пуснах „мъждукаща сонда“.

Мъждукащата сонда бе сложно и скъпо устройство, способно за милисекунда да излезе от хиперпространството в реалния Космос, да събере информация и отново да се върне на кораба.

— А какво засичат детекторите ни? — Мимоходом погледнах към огромния екран на хиперлокатора и извърнах глава. В преплетените разноцветни линии и точки, които отразяваха върху плоскостта петизмерното пространство, можеше да се оправи само пилот от най-висш клас. Такъв като Редрак.

— Опростяване до минимум — нареди Редрак. Екранът веднага се изчисти, сега на него имаше само две точки: примигваща зелена — нашият кораб, движещ се със свръхсветлинна скорост, и неподвижна червена — чуждият кораб, дрейфуващ в нормалното пространство.

— Информацията е малко, капитане. Корабът е голям, с размери на крайцер. Защитните полета са изключени, наоколо се носят множество дребни предмети и полуразсеян газов облак.

— Като че ли е истина — изрече със съжаление Ернадо. — Картината на катастрофата е пълна, не можем просто да минем покрай тях.

— Сега ще се върне сондата — предупреди Редрак.

На спомагателните екрани се появи изображение. Чернотата на „истинския“ Космос, пъстроцветната мозайка на звездите… И нещо смачкано, разтопено, напомнящо гигантски цилиндър, бавно преминаващ в полусфера.

— Това не е капан — каза с треперещ глас Ланс. — Това е крайцер на кленийски наемници! И някой го е направил на парчета! Двигателният отсек е откъснат, бойните палуби са разрушени, жилищните отсеци са разхерметизирани…

— Излизаме от хиперпространството — обяви навъсено Редрак. — Не разбирам какво е станало тук, но ескадрата, която е унищожила кленийския крайцер, си проси неприятности, които не са ни нужни. Не си струва да се караме с тия момчета.

Подът леко завибрира. Корабът ни излизаше в триизмерното пространство и намаляваше скорост. Някъде в дълбините на машинните палуби бързо се свиваха сферите на гравитационните компенсатори, поглъщайки чудовищната енергия на спирането. За няколко минути паднахме до скорост, близка до скоростта на светлината — и затова щеше да ни се наложи да плащаме със седмици и месеци, прекарани при натоварване от едно и половина „же“. Всъщност съществуваше и още един изход от положението…

Помислих си за Данко, който в момента се задъхваше под затисналата го тежест, и наредих:

— Щадящ режим за капитанската каюта.

— Тъй вярно, капитане.

Индивидуалният гравитационен компенсатор на моята кабина се включи и свали силата на тежестта около себе си до единица. Включих интеркома и казах:

— Данко, облечи се и остани в каютата до следваща заповед.

— Скоростта е намалена — съобщи Ланс. — Намираме се на петдесет километра от целта.

— Колко гравитационни компенсатора бяха задействани за убиването на инерцията?

— Трийсет и два процента, капитане.

— Дайте команда за изхвърляне им в пространството.

Редрак се поколеба.

— Твърде разточително, капитане… Една трета от общите запаси… Ще се лишим от боен резерв.

Докоснах мълчаливо клавиша и дадох командата от моя пулт. Корабът потрепери и пренатоварването изчезна. Черните сфери на компенсаторите, събрали в себе си енергията от спирането, бяха изхвърлени в Космоса. Сега години наред щяха да се носят в пространството, обградени от зона на гравитационна аномалия, като бавно се уголемяваха от размерите на кибритена кутийка до големи метър и половина сфери.

— Не можем да пълзим из „Тера“ като замаяни мухи — казах аз. — Премията за спасяването на кораба ще е достатъчна, за да купим нови компенсатори.

Впрочем възраженията вече бяха излишни.

— Спасителен екип — Ернадо, Редрак. Вземете два катера, аварийни сонди, спасителни капсули. Двамата с Ланс ще ви прикриваме от кораба.

— Надявам се да не е необходимо — заяви Редрак, докато ставаше от седалката. — Дори в такова състояние кленийският крайцер е способен да унищожи един-два бойни катери. Всеки метър от обшивката му е натъпкан с датчици и излъчватели.

Кимнах. Рискът беше огромен, но — уви — неизбежен.

— Излъчвайте непрекъснато сигнал „Приятел. Идвам на помощ“ — посъветвах ги аз. — Може пък да подейства.

Редрак махна вяло с ръка и изчезна след Ернадо зад вратата на асансьора.

Отново включих интеркома.

— Данко, можеш да се качиш в командната зала. Само че без пухкавия ни приятел, ясно ли е?

 

 

— Планетата Клен е малък скалист свят в системата на бяло джудже, известно като Дяволската звезда — разказвах на Данко онова, което бях научил някога от Ернадо. — Температурата на повърхността й се колебае от минус двеста до плюс сто шейсет и пет градуса. Излъчването на Дяволската звезда убива незащитен човек за няколко дни. Но на Клен има кислород и вода, има Храм на Сеячите, има живот. Напълно отговарящ на местните условия, трябва да кажа… Кленийците са хуманоиди, но живеят в невъзможен диапазон от условия. Силно лъчение, вряла вода, течен азот, живачни и оловни изпарения, петпроцентово съдържание на кислород — всичко това за тях е неприятна, но търпима околна среда. Столетия наред са воювали помежду си и след като влезли в галактическата цивилизация, усвоили само една професия — на войниците наемници.

— Изключително скъпи войници — намеси се Ланс.

— Да. Наемането за няколко месеца на кленийски крайцер не е по силите на всяка планета. Освен това те имат много строг кодекс на честта. Съгласяват се да воюват само тогава, когато смятат това за етично, когато намесата им не нарушава законите на враждуващите планети. Навремето Шорей Менхем не успя да ги убеди да участват в завладяването на Тар.

— Работата е там, струва ми се, че те уважават нашата планета — отново се намеси в разговора Ланс. — Ние от векове им продаваме оръжие…

На обзорните екрани виждахме катерите на Ернадо и Редрак да кръжат около разрушения гигант. Засега кленийският кораб не даваше никакви признаци на живот…

— Най-често крайцерите на кленийците са наемани като патрулни от цели планетни федерации. Те охраняват търговските пътища, ловят пиратски кораби… Екипажът на всеки крайцер е едно семейство, в прекия смисъл на тази дума. Те се бият докрай, дори силите да са абсолютно неравни. За клениеца е немислимо да предаде кораба си…

Млъкнах, щом осъзнах една невъзможна подробност от разговора ни. Ланс се беше намесил в разговора, който двамата с Данко водехме на руски!

— Ланс!

Пилотът се извърна смутено. Данко се изчерви.

— Какви са тия изненади? — прошепнах аз. — Заговор зад гърба на капитана? Ние не сме кленийци, но…

— Капитане, не мислех, че ще ви бъде неприятно — с леко смущение каза Ланс на стандартен език. — Момчето ме помоли да го науча на галактически, но аз го сметнах за ненужно. На Земята той няма да му свърши работа… пък и не е необходимо да чува всичките корабни разговори. А на вас винаги ще ви е радостно да си спомняте родния език, да поговорите на него с някого… Използвахме лингвенсора и церебралния хипнотранслатор, така че сега аз владея руски в същия обем като Даниил.

Поех си дълбоко въздух. И изрекох една много дълга фраза на родния си език. Ланс се изчерви.

Явно Данко имаше добър речников запас от битови изрази.

Дявол да го вземе, наистина е приятно да си спомниш родния език. Дори донякъде ми беше радостно, както се изрази Ланс.

— Кой още се възползва от хипнотранслатора? — попитах аз. — Ернадо?

— Не, той знае деветнайсет езика, мозъкът му и без това е претоварен. Редрак.

Взрях се в екрана, без да го виждам. Глупаво беше да се сърдя. Ланс бе действал от най-добри подбуди. А на Данко, разбира се, му беше омръзнало да общува само с мен. Още повече че през последните дни не си бях подавал носа от тренировъчната зала, където заедно с Ернадо се налагахме безмилостно с плоскости мечове.

И въпреки това обидата не минаваше. Данко можеше да ми каже, че се занимава с Ланс…

— Сергей…

Обърнах се към момчето.

— Мислехме, че ще се получи добра изненада…

— Ако намеря на кораба истински кожен колан, изненадите ще зачестят — обещах аз.

Данко кимна без намек за усмивка.

— Капитане, най-добре да прекарам два дни в карцера — рече на галактически Ланс. — Моята вина е много по-голяма…

— Глупак — казах му аз, като също преминах на галактически. — Ще убия на място всеки, който и с пръст докосне момчето.

— Разбирам. Но Данко приема сериозно всяка заплаха. Възпитавали са го… излишно строго.

Отново изругах, като този път се постарах да подбера по-меки изрази.

— Имам великолепен екипаж — казах аз. — Момчето не бива да се наказва, достатъчно е получило на нашата родна планета. Ти винаги си готов да признаеш чуждите грешки за свои. А Редрак Шолтри ще умре на място, ако се убеди, че е виновен… Негова ли беше идеята?

— Да… Как разбрахте?

— Подозрителен е до безумие. Редрак е спокоен за живота си дотогава, докато може да ни предупреждава за всички възможни и немислими опасности. А той смята Данко за вражески агент. Езикът на врага трябва да се знае, така казват на Земята…

От комуникатора се разнесе гласът на Редрак:

— Капитане, има нов сигнал от жилищната палуба! Излизам от катера, ще опитам да вляза вътре…

— При вас казват още: като говорим за вълка — похвали се с новите си познания Ланс.

Кимнах. И казах на руски:

— Добре, Редрак, давай…

Наведох се по-близо до микрофона и прошепнах още няколко думи.

Влязохме в хангара веднага щом компресорите го напълниха с въздух. От сребристите дискове на катерите повяваше хлад, бронята бе покрита със скреж. Ланс разкопча кобура и промърмори:

— Дори един клениец да има, това вече е твърде много. Така ни учеха в училище.

Люкът на единия от катерите се отвори и навън се измъкна Ернадо. Забелязах, че фиксаторът на меча му е свален, учителят ми явно се беше подготвил за всякакви изненади.

— Сигурни ли сте, че на крайцера не е останал никой? — попитах.

Ернадо поклати глава.

— Претърсихме изцяло жилищната палуба. А на бойните постове и машинните палуби радиацията е твърде висока… Дори за тях.

Редрак също отвори люка. Но не бързаше да излиза… Ланс се намръщи и отпусна ръка върху дръжката на пистолета.

И в този момент се появи клениец. Леко се олюляваше, но всъщност не изглеждаше твърде зле за човек, който е прекарал шест часа в полуразхерметизиран скафандър под отломките от метални преградни стени. След него се измъкна Редрак, накуцващ повече от обичайното.

На пръв поглед клениецът приличаше на човек. Широкоплещест, но с абсолютно пропорционално телосложение, със светла кожа… Последното обаче не беше постоянен фактор. Цветът на кожата на кленийците се променя в много широки граници, като изпълнява ролята на природна маскировка и същевременно защитава от слънчевото излъчване… Лицето бе младо, абсолютно безизразно, и по него не се виждаха никакви белези или изгаряния. Това впрочем не беше свидетелство за малък боен опит или изключителен късмет. Просто регенерацията при кленийците е развита много повече, отколкото при другите галактически народи. Казват, че отсечено ухо или пръст им израстват отново след два — три месеца.

Клениецът ни огледа бързо и безпогрешно ме определи за най-главен. Тръгна по металния под на хангара — високите му ботуши с дебели подметки издаваха потракващ звук и сякаш прилепваха към пода. Спря се на няколко крачки, наведе глава.

— Капитане, благодарен съм ви за това, че дългът ми продължава. Имате право да изберете награда: пари, имунитет или служба.

Произношението му беше безукорно, но пък смисълът бе доста оплетен в ритуалните фрази. Още на Тар ме нервеха подобни словесни еквилибристики… Погледнах въпросително към Ланс.

— Той е длъжен да направи нещо, иначе върху семейството му ще се стовари презрението на цялата планета — обясни Ланс на руски. — А в знак на благодарност за това, че е получил възможност да изпълни дълга си, той предлага паричното състояние на семейството си, неприкосновеност от страна на всички кленийци — те никога няма да подкрепят враговете ни — или пожизнена служба след изпълняването на дълга. Аз бих избрал втората награда, капитане.

Клениецът погледна с любопитство Ланс. Той, разбира се, не знаеше всички галактически езици. Но явно и него го бяха обучавали да определя планетата по фонетиката на произнесените думи. Едва ли руският или който и да е друг земен език влизаха в списъка на изучавани езици…

— Отказвам се от наградата — спасяването в Космоса е въпрос на чест — казах аз. Стоящият зад гърба на клениеца Ернадо кимна одобрително. — Ако е възможно, обясни какво се е случило с кораба ти и какъв е твоят дълг?

— Това е един и същи въпрос — без колебание отвърна клениецът. — Корабът бе унищожен в честен двубой. Дългът е да отмъстя за семейството си.

— Доколкото разбирам, това вече е дълг на цялата планета Клен?

— Не. Двубоят беше честен — един срещу един, след като ние отправихме предизвикателство. Гибелта на кораба е позор за моето семейство. Аз единствен останах жив. Ако отмъстя, ще мога да възродя рода ни.

Ланс поклати глава и каза тихо на стандартен език:

— Двубоят е бил честен? Добър противник ви се е паднал…

— Да. Твърде добър… — безучастно отвърна клениецът.

— Как се казваш? — попитах аз.

— Клен.

Точно така… За пред чужденците той можеше да носи само две имена — на своето семейство и на своята планета. Семейството бе опозорено, името му не биваше да се чува, докато не се получеше възмездие. А ако последният останал жив не отмъстеше за семейството си, името му щеше да изчезне завинаги.

— Как се случи така, че крайцер от планетата Клен е бил унищожен в двубой един срещу един? — продължих да го разпитвам аз.

— Това не е тайна. Изпълнявахме патрулна служба според договора ни с тройния съюз от свободни планети. Преди осем часа наблюдателите забелязаха в хиперпространството кораб, който се движеше без позивни. Принудихме го да излезе в открито пространство и настояхме да извършим проверка.

— Проверката е крайна мярка — замислено рече Ланс. — Само заради това, че корабът се е движел без позивни?

Клен сякаш не чу думите му.

— След като корабът отказа да приеме десантната група на борда си, ние открихме предупредителен огън. Боят беше честен, но ние загубихме.

— Корабът, с който се сражавахте, беше рейдър единичен клас с противолазерна броня? — изрекох на един дъх, без да се съмнявам в отговора.

— Да. Откъде знаеш за Белия рейдър?

— Той е и наш враг — отсякох твърдо аз. — С него имаме свои сметки за уреждане. Преди да започне битката, той даде ли някаква информация за себе си?

Кожата на клениеца бавно потъмня. Студеният му, почти нечовешки поглед ме дълбаеше като свредел, сякаш той се колебаеше дали да се вкопчи в гърлото ми. Ланс стисна дръжката на деструктора.

— Аз съм принцът на планетата Тар — изрекох бързо. — Нямам причини да те лъжа. Белият рейдър е наш враг.

Клен се взря в лицето ми.

— Да, принце, познах ви. И вярвам на думите ви. Човекът, който е убил Шорей на дуел, няма да тръгне да лъже безпричинно.

Какво пък, интересна мисъл…

— Рейдърът отказа претърсването, под предлог, че принадлежи на сектата на Потомците на Сеячите й е извън всякакво подозрение.

Редрак въздъхна.

— Само това ни липсваше… Група религиозни фанатици, завладели суперкораб…

Знаех за сектата на Потомците достатъчно, че да се почувствам зле.

— Клен — казах аз с почти умоляващ тон. — Твоят враг е и наш враг. Защо поискахте да претърсите кораба на сектантите?

Той мълча толкова дълго, че престанах да се надявам на отговор.

— В излъчването на Рейдъра, който се движеше в хиперпространството, нашите детектори откриха спектъра на кваркова бомба.

Обзе ме страх. Дивият, безкраен страх на човек, който губи Земята под краката си. Земята с главна буква, не просто почва, не пясъка и глината на чужди светове, не стоманата на корабния под, а цялата планета.

Земята.

Кварковата бомба се използваше с една-едничка цел. Бяха я използвали само два пъти, след което и най-войнствените светове в галактиката се присъединиха към договора за забрана на такова оръжие.

Кварковата бомба можеше да унищожи цяла планета. Защита от нея не съществуваше.