Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (35)

6. Неизбежност

Може би по-голямата част от екипажа на Рейдъра се състоеше от фанатици сектанти, които се подчиняваха единствено на идеята за унищожаването на Земята. Но императрицата наистина не вършеше необратими постъпки. И онзи, който контролираше кварковата бомба, изпълни заповедта.

Видях как стана това. Аскетичен мъж с невзрачна външност, който седеше встрани от главния пулт, потрепна, сякаш бе получил хипнотична заповед. А може и наистина да беше така… С едро рязко движение той притисна дясната си длан към белия детекторен панел на пулта. И веднага омекна, падна настрани — в него бяха стреляли с деструктор.

„Механизмът на кварковата бомба прие хиперпространствен сигнал — информира ме корабът. — Сигналът е хаотичен, немодулиран, не се поддава на никакъв анализ. Предполагам, че контролният код за спиране на бомбата е представлявал дактилоскопичен отпечатък от дясната ръка на убития сектант.“

Секундна пауза, а на екрана, като в сцена от бесен екшън, се водеше оживена престрелка. Деструктори, лазери, дискови пистолети… Някакъв фанатик като че ли свали от рамото си тежък полеви дезинтегратор… И веднага падна, прерязан от серия плоскостни дискове. После проблясъците секнаха — в командната зала се включи неутрализиращо поле.

„Кварковата бомба е спряна. Предпазните механизми са изключени. Започвам създаването на локален хипертунел… — сухо, като по задължение, съобщи корабът. И внезапно добави: — До началото на процеса на кварков разпад остават две секунди и половина.“

И тогава разбрах, че след няколко секунди натъпканият със смъртоносни механизми куб завинаги ще изчезне от Земята. Изключен, със спрени предпазни механизми, той щеше да бъде унищожен с лекота от кораба на Сеячите — изхвърлен през хипертунел някъде в пустите райони на Космоса. А може и на някоя безжизнена планета, която скоро щеше да бъде посетена от експедиция на някоя от галактическите цивилизации. След като забележеха в неизследвания от никого район зона с атомарен прах — очевидно след използването на кваркова бомба — хората щяха да се убедят, че Сеячите са били там. Митовете трябва да се поддържат. А винаги е по-удобно с един изстрел да се убият два заека…

„Благодаря за съвета, Сеячо — учтиво рече корабът. — Бомбата ще бъде използвана за създаването на легенда за битка на Сеячите в района на пулсар Р-2.“

Каналът за мислена връзка работеше абсолютно надеждно. Дори по-надеждно, отколкото би ми се искало. Сега Сеячите щяха да се възползват от моята идея…

Дявол да го вземе, какви ти Сеячи? Самият аз бях Сеяч! Земляните, осъществили грандиозен план за колонизиране на бъдещето, бяха моите предци. Те са ми по-близки — по кръв, по дух, по произход — от всички галактически цивилизации, взети заедно! Защо толкова упорито се опитвах да се дистанцирам от Сеячите?

Може би защото на изтъкания от въздух екран сега приключваше кървава касапница. И това, че враговете ми се избиваха помежду си, изобщо не облекчаваше съвестта ми.

Принцесата се беше измъкнала от обятията ми и сега, притисната към рамото ми, наблюдаваше екрана, където под ударите на плоскостни мечове падаха последните фанатици. Отборът на родителите й побеждаваше. Императорът и императрицата стояха под охраната на двама широкоплещести, лимоненожълти пелийци. Още няколко сектанти — хора и пелийци — доубиваха двама притиснати в ъгъла „ортодокси“. Единият от тях, който крещеше ругатни с хриплив глас, внезапно изрече:

— Последна дума, братя!

Нападащите го сектанти застинаха. Императрицата бавно кимна с глава.

— Ние не унищожихме прокълнатата планета — по заповед на нашата господарка. Забравихме, че нейната власт е сянка от властта на Сеячите. Тя ще намери оправдание и вие ще й повярвате. Но всичко се случи заради дъщеря й и пришълеца от прокълнатата планета. Предсказанието говореше за голямо изкушение — и то се появи. Оказахме се недостойни за мисията си. От сега нататък светът е обречен…

С кратък, почти незабележим замах на плоскостния меч говорещият си преряза гърлото. След секундна пауза същото направи и другарят му. Догади ми се. Все пак харакирито е доста по-елегантно.

Императрицата гледаше уморено от екрана.

— Все още ли ни следите? — Въпросът съдържаше в себе си потвърждение. — Ние не ви виждаме… вече…

Погледнах към склона и видях, че бомбата е изчезнала. Корабът на Сеячите я беше прехвърлил през хипертунела толкова тихо и незабележимо, че съзнанието ми го беше пропуснало.

„Дай им изображение на екраните.“

„Добре, Сеячо. Как да постъпя с Рейдъра? Той се намира в орбита около Плутон. Може да бъде унищожен много чисто.“

„Да не си посмял! Можеш ли… да ги върнеш на Земята?“

„Целият кораб?“

„Да. Или целия екипаж.“

„Локален хипертунел… на предела на мощността…“

Изглежда, корабът на Сеячите беше изпаднал в смут.

„Желателно използване на кораб от боен клас…“

„Можеш ли?“

„На предела на възможностите. Най-трудното е осигуряването на маскировка за Рейдъра. Над този район прелитат до шест спътника едновременно. Постановка на оптико-електронното поле…“

„Можеш ли?“

„Ако използвам всички ресурси. Това необходимо ли е, Сеячо?“

„Да. За да не се повтори сегашната опасност.“

„Мотивирано. Рейдърът ще бъде свален на предишното си място след две минути и половина. Обяснете им, че съпротивата е безсмислена.“

„Добре. Действай…“

Погледнах към огромния екран, който внезапно бе започнал да се смалява и да гасне. „Куриер“ наистина използваше всички ресурси.

— Виждаме ви, дайте нареждане за изключване на двигателите на кораба и активиране на системата за кацане. След две минути Рейдърът ще бъде спуснат до нас.

По едва различимите лица се мярна недоверие. Дочух:

— Невъзможно технически… До Земята…

— Корабът на Сеячите ще ви прехвърли през хипертунел — прекъснах ги аз. — За него има малко невъзможни неща.

Екранът се стопи. Не чух отговора.

Интересно, а защо бях пожелал връщането на Рейдъра на Земята? Имаше и много други възможности да докажа на сектантите, че едва не са унищожили планетата на своите Богове. Защо започнах да осъществявам най-сложния план, вместо просто да вляза триумфално в командната зала на Рейдъра, след като съм го превзел на абордаж с мъничкото корабче на Сеячите?

И по тялото ми пробяга странен хлад. Дива, нелепа мисъл…

Онова, което вършех, беше предрешено. Неизбежно. Казано с думите на Сеячите, бях попаднал в основния времеви поток. И отново се превръщах в марионетка, принудена да върши само онова, което й позволяват гъвкавите невидими нишки… Откъде се беше взело това чувство? Не знам. Когато след използването на темпоралната граната се „носех“ през потока от случилото се, аз го възприемах като еластична, сковаваща движенията, но преодолима лента. Бях свободен да преиграя онова, което се случваше в момента. Сега нямаше никаква „лента“, никаква сковаваща даденост. Прави каквото искаш, бори се, побеждавай, губи… Но ме обхвана странно и страшно чувство за неизбежност. Бях длъжен да „доставя“ принцесата на Земята, за да спра сектантите. Бях длъжен да сваля Рейдъра на Земята, за да… По дяволите, но нали бе възможно да отменя заповедта!

„Локалният хипертунел е създаден. Рейдърът се транспортира към Земята. Временно се изключвам“ — прозвуча отчетливо в съзнанието ми.

Неизбежност? Но каква? Неизбежност за какво?

Погледнах принцесата. И казах тихо:

— Имаш много красиво име. Няма да ти измислям друго, Тери…

Девойката се усмихна едва забележимо:

— По нашите обичаи това означава, че ми даваш пълна свобода. Чак до… — Тя замълча, след това довърши непоколебимо: — Ще се постарая да не злоупотребявам с това. Но сам знаеш, че имам отвратителен характер.

Кимнах. Значи наистина искаш да бъдеш моя, принцесо? Без дори да си разбрала кой съм и защо ми се подчинява странното малко корабче, висящо над топящия се сняг?

Приятелите ми стояха настрани. Всичките заедно, тихо, без да питат нищо, без да предлагат нищо. Случващото се ги беше поразило, бяха се примирили с ролята на статисти…

Всички, с изключение на Данко.

— А вие сте принцесата от планетата Тар, нали? — безцеремонно се намеси той. — Слушайте, Сергей доказа ли ви всичко, което е необходимо, или още не?

Тери се засмя.

— А какво е трябвало да ми доказва? Ти си Данко, нали не греша? Ланс много точно те описа…

Данко се изчерви и отстъпи назад.

— Приветствам ви на Земята, принцесо — с непознат глас произнесе Ернадо. — Радвам се да ви видя щастлива и тържествуваща…

— Зарежи това. — Принцесата нямаше намерение да търпи дългото церемониално приветствие. — Аз също се радвам да те видя, Ернадо. И теб, Ланс. Твоите доклади много ми помагаха… Сергей, надявам се, че Ланс не го е закъсал заради шпионажа?

Свих рамене.

— Решихме да не прилагаме най-крайната мярка, Тери…

Неизбежност. Основният поток на историята. Пак ли бях попаднал в капан? Отново ли бях в ролята на марионетка? Но пък какво очакваше от мен този път съдбата режисьорка? Какво подсказваха невидимите суфльори обстоятелства? Как можех да проваля ролята си?

И защо толкова ми се искаше да го направя?

— А ти, разбира се, си Редрак Шолтри? Бившият пират?

Тери продължаваше да се запознава с екипажа ми.

— Да, принцесо. Всъщност в настоящия момент работя като пилот за… вашия мъж. Работех…

В гласа на Редрак улових ясно съмнение относно това дали на Сеяча му е нужен пилот. Но принцесата не забеляза това.

— А къде е Клен? Винаги ми е харесвала планетата им…

Настъпи неловка тишина. После Ернадо отвърна сухо:

— Алер-Ил от планетата Клен загина, докато се опитваше да унищожи Белия рейдър, като го щурмува сам.

Тери кимна, приемайки информацията. Все пак тя беше принцеса. Обърна се към мен и сменяйки мигновено тона, попита:

— Сергей, а какво ще правим със сектантите? Ти си се сдобил с кораб на Сеячите, нали? Ами ако ги убедим в това, че Земята се намира под особеното покровителство…

— Принцесо — не твърде дипломатично, но с явно удоволствие я прекъсна Данко. — Земята е планетата на Сеячите! След хиляда земни години земляните ще решат да заселят цялата галактика с хора и ще организират експедиция в миналото. Там ще построят Храмове, ще заселят всички планети, ще измислят легенди за себе си. И ще се скрият за известно време. Така че няма нужда да лъжете сектантите. Кажете им истината — те ще се обесят.

— Истина ли е това, Сергей?

Свих рамене.

— Общо взето… Мисля, че родителите ти могат с чиста съвест да зарежат делата на сектата.

— Ти си Сеяч?

— Да. По-точно техен прародител…

Не успях да обясня тънкостите на родословието. В небето над главите ни глухо избумтя, за секунда проблесна многоцветно сияние. После небето посивя — „Куриер“ постави защитен екран, който да ни скрие от американските, руските, китайските и други спътници… А под сивия, пепелно-траурен балдахин на небето над нас се спускаше конусът на Белия рейдър.

Да го нарича Бял, вече можеше само закостенял оптимист. Огромният корпус на крайцера бе сивкавочерен, овъглен, покрит с вдлъбнатини и пробойни. Само тук-там се виждаха останки от бялата противолазерна броня, която някога му беше дала името.

Рейдърът се спускаше бавно и спокойно — като разварено чаено листче в чаша, като набъбнал от дъжда потъмнял лист на есенна алея.

— Добре сме поработили — с изненада отбеляза Редрак. — Очаквах да ги видя в по-добър вид… Велики Сеячи, и в това състояние са се решили да се впуснат в търсене!

Решили се бяха. И намериха Земята още от първия опит. Съдба. Неизбежност, проклета да е! Какво искаш сега от мен?

— Какъв е як — каза Данко с потреперващ гласец. — Ще можем ли да се справим с него, ако нещо… А, Сергей?

Той се приближи към мен, инстинктивно напипа ръката ми. Нуждаеше се от допира на възрастна длан, за да може отново да придобие увереност, да се почувства човек, а не мравка под гигантски сив ботуш.

— Всичко е наред, Данко — казах аз. — Не се бой. Нашето корабче е способно за половин секунда да превърне тази развалина в купчина метал. Не се бой.

— Аз не се боя…

Автоматиката на Рейдъра беше задействана за кацане. Императрицата на Тар продължаваше да държи в ръцете си късащите се нишки на управлението. От основата на Рейдъра беззвучно се протегнаха широки опори — седем или осем, не успях да ги преброя. Дюзите бяха безжизнено студени. Рейдърът се спускаше, поддържан от силовото поле на „Куриер“-а.

„Трябва да се проведе кратък курс по хипновнушение… За да възприемат по-лесно сектантите информацията за Земята. Ясно ли е?“

Отговор нямаше. И сигурно не би могло да има. „Използвам всички ресурси. Временно се изключвам“, ме беше предупредил корабът.

Какво пък, щяхме да се справим и сами…

Опорите докоснаха земята, хилядатонната маса задълба в размекналата се почва. Нищо, под тънките слоеве глина имаше гранитни пластове…

Внезапно почувствах, че и досега стискам в ръката си камъка — онзи същия, с който бях разбил кристала на пръстена. Намръщих се с досада, замахнах, за да го хвърля… и останах като втрещен. В ръката ми излъчваше мътен блясък голям нешлифован диамант. Или по-точно полушлифован — тук-там се забелязваха фасети. Камъчето бе поне хиляда карата…

Принцесата улови погледа ми. Намръщи се.

— Разбил си енергокристала с това камъче?

— Да… Но то не беше такова… изящно.

— Страничен ефект на хипертунела. Очевидно е имало излишък от енергия, който е бил абсорбиран чрез синтеза на диаманта.

Забавно. Бях получил ресто от хиперпрехода.

В основата на Рейдъра се отвориха люкове и от тях бавно, предпазливо започнаха да излизат хора. Някои бързо вдигаха ръце или преплитаха пръсти на тила, други хвърляха на земята оръжието си.

— Не ви съветвам да стреляте — кимнах с престорена увереност. — Намирате се под контрола на кораб на Сеячите.

Към нас бавно, сякаш полагайки огромни усилия, се запътиха трима. Императрицата. Рели Тар — императорът. И възрастен мъж с мургаво лице, явно един от ръководителите на сектата.

На лицата на Ланс и Ернадо се появиха странни изражения. Така възпитаните деца гледат родителите си, които са постъпили неправилно, непоправимо грешно… Но въпреки всичко си остават родители.

Ала Тери гледаше императорската чета почти с омраза. Странна привилегия на принцесите — да не възприемат родителите си като майка и баща. В онези случаи, когато е необходимо, разбира се…

— Татко!

Кой знае защо, се обърна точно към баща си. За мен например в странната императорска чета главна роля трайно играеше императрицата…

Релиан Тар се приближи до дъщеря си. Императрицата и третият ръководител на сектата останаха назад. В гласа на принцесата звънна гняв:

— Не разбирате ли какво сте направили? Земята е планетата на Сеячите! Ти си ме учил никога…

Разсеяхме се. Всички гледахме семейния скандал и династическия спор. Беше ни интересно.

Единствено Данко, който на Земята се беше нагледал на семейни скандали, зяпаше настрани.

… Много пъти си спомнях случилото се. Отново и отново превъртах събитията в паметта си. И много пъти си пусках видеозаписа от външните детектори на „Куриер“-а.

Вероятно наистина бях виновен.

Неизбежност…

Третият ръководител на сектата, който покорно вървеше с императрицата, се спря. И извади от колана си вибронож. Звуковите детектори уловиха шепота му: „Голямо изкушение…“.

— Сергей! — изкрещя Данко и се хвърли към мен.

Не вярвах, не исках да вярвам, че той е разбирал какво го чака. По-вероятно просто е искал да ме избута. Така в любимите му екшъни мъжествените американски полицаи отблъскват приятеля си от линията на изстрела…

Виброножът е подло оръжие. Първоначално, когато докосва тялото, леко вибриращото острие разтваря тъканите, разпорва кожата и мускулите. После, когато ножът влезе в тялото до дръжката, амплитудата на вибрациите се променя. Резонанс — тъканите около острието се превръщат в молекулярна каша. Клетъчните обвивки се разкъсват, ДНК нишките се разлагат на киселина и белтъчна основа…

Ножът попадна в главата на Данко. Иначе щеше да влезе в сърцето ми.

Да зарасне разрязан сърдечен мускул, е толкова просто за медицината на Сеячите!

Момчето започна да пада беззвучно. Но не успя да докосне земята на своята родна планета.

Върху нас се стовари беззвучен, нечут грохот. Силуетът на Рейдъра се разлюля като огъвана от силна ръка фотография. Синкаво припламване обгърна хвърлилия ножа сектант — и той замръзна, без да успее да извади меча си от ножницата. „Куриер“ се премести по-близо до нас, в разтворилия се за секунда люк изчезна неподвижното, като вкаменено, тяло на Данко. Гравитационният лъч го всмука в кораба като прашинка.

„Опит за убийство на Сеяч!“

Видях как сектантите изпонападаха в снега — и разбрах, че този път мисления говор на кораба чувам не само аз.

Императрицата вдигна ръце, запуши ушите си. Безполезно. Гласът изникваше в дълбините на съзнанието. И в него имаше твърде много чисто машинна терминология и абсолютно животински, панически страх, за да се усъмни някой в думите му. Още повече човек, който много години е възвеличавал Сеячите.

Самотна и нещастна жена, която си е измислила Богове.

И е видяла как неин съратник и приятел убива млад Бог.

„Опит за убийство на Сеяч! Намеса в основния исторически поток!“ — гърмеше беззвучният вик на робски послушната машина.

„Успокой се! Информация! Колко опасно е нараняването?“

„Унищожени са седем процента и половина от мозъчните неврони в слепоочната, теменната и тиловата област. Поразени са субкортикалните структури — стриатум, палидум…“

„Можеш ли да го излекуваш?“

„Пострадали са структурите, които отговарят за оперативната и дълговременната памет. Възстановяването на информацията е невъзможно. След курса реанимационни мероприятия амнезията е неизбежна.“

Не се изненадах. И не се уплаших. Дори скръб не изпитвах. Неизбежното. Играчка в ръцете на съдбата. Данко, глупавото хлапе, което така се радваше на своята „звездна ваканция“…

„Амнезията ще засегне ли периода след похищаването на момчето от Земята? Той ще забрави ли пребиваването си в Космоса?“

„Да. Предположението ви е вярно, Сеячо.“

„Това не е предположение, електронен идиот такъв! Кажи ми, каква роля играе Даниил в земната история?“

„Ще кажа: Даниил е един от най-известните художници в началото на двайсет и първи век. Той е основател на стила, наречен «цветазъм». Основните дати от живота и творчеството му…“ „Спри. Достатъчно. В биографията на момчето споменава ли се за период на дълго отсъствие от дома на възраст…“

„Разбрано. На дванайсетгодишна възраст момчето избягало от къщи, след което е било намерено с амнезия за целия период на отсъствието си.“

„И ти си знаел за това отпреди?“

„Да.“

Неизбежност. Момчето е трябвало да забрави за това, че е било в Космоса. Но никой във Вселената — нито Храмовете, нито техният пазител Маестрото — не можеше да се намесва в паметта му. Той бе землянин, Сеяч, Бог. И другите Богове не се осмеляваха да го лишат от паметта му.

Тогава се включи неизбежността.

Накарах Рейдъра да се приземи само за да може последният от затаилите се фанатици да метне нож по мен. И Данко се хвърли да ме защити. И всичките системи на „Куриер“ бяха заети със създаването на „невидима завеса“ около Рейдъра. Нито един автомат на Сеячите, дори подкрепен от идеята за историческа необходимост, не би посмял да остави без защита момчето землянин. Той наистина е трябвало да бъде пренатоварен.

„“Куриер"! Приложи връщане във времето! Предотврати раняването…"

„Връщанията във времето в границите на основния исторически поток са забранени.“

„Данко… момчето ще оздравее ли?“

„Да“

„Амнезията ще засегне само пребиваването в Космоса?“

„Деветдесет и пет процента.“

Колко обичаше процентите и цифрите този електронен глупак…

„Сеячо! Допълнителна информация — моят псевдоразум не използва електронни елементи и не отговаря на нивото на идиотизъм или глупост. Той е просто различен от човешкия и с ограничена емоционалност.“

„Ясно. Можеш да смяташ, че съм се извинил… тъпанар.“

„Да унищожа ли сектанта, който рани момчето? Вид на смъртта?“

Потреперих и излязох от вцепенението на менталния диалог. От момента на раняването на Данко не бяха минали и две секунди. Когато езикът не се премята между зъбите, общуването може да става много бързо…

„Не! Дай ми го! Свали парализата.“

Сектантът отново се размърда, извади меча си от ножницата. Пристъпи към мен. Ах, глупако, глупако…

— Не ми пука в какво вярваш — изсъсках, докато отблъсквах някого от пътя си — като че ли беше тъщата. — Но ти рани дете и уби в него моя приятел. И аз ще те убия така, че чак аз ще се уплаша!