Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (21)

6. Коктейл „Носталгия“

Ресторант „Галактика“ се намираше на територията на космопорта. Въпреки тривиалността си, името бе правилно — планетата Аргант бе пресечен пункт на множество търговски пътища и в ресторантчето отпочиваха и похапваха представители на едва ли не всички обитаеми планети. Освен земляни, разбира се.

Над пирамидалната сграда се въртеше преливащ във всякакви цветове, а понякога преминаващ в ултравиолетовите и инфрачервени области на спектъра, надпис — името на ресторанта на местния и на стандартния език. Малката обява над входа изглеждаше доста по-скромна: „Само за екипажи на космически кораби“.

Пъхнах идентификационната картичка в прореза на контролното устройство и вратата се отвори. Данко все още нямаше никакви документи, но това нямаше значение — всеки член на екипажа имаше право да води със себе си гости.

Още един надпис в коридора ни предупреди, че ресторантът е оборудван със собствен генератор на неутрализиращо поле.

— Много прилично заведение — казах аз. — Нищо чудно, че Редрак не бърза да се присъедини към нас. Неговият идеал за вечерен отдих е мръсен бар, в който на всеки час избухва сбиване.

Данко кимна, като се озърташе на всички страни. По стените се мяркаха триизмерни пейзажи от най-различни планети, сменящи се с калейдоскопична бързина. Разпознах алените гори Рантори-Ра и изгорените до черно равнини на Шайер, планетата самоубиец. Дори ми се стори, че зърнах пшенично поле с брезова гора в далечината. Но — естествено — само ми се беше сторило.

Към нас се приближи възрастен мъж в светлолилавата униформа на обслужващия персонал. С учтивата усмивка и уверената походка на специалист, който си знае цената.

— Отделен кабинет?

Намръщих се.

— Маса в общата зала, за петима. Чакаме приятели. И по-бързо, слуга.

Мъжът потрепери, но преглътна обидата. Докосна един бутон на пластмасовия таблет с плана на ресторанта. Забелязах секундното му колебание и разбрах, че няма да чакам дълго отговор. Страхувай се от дребните началници.

— Следвайте указателя.

Пред нас се появи и запълзя по пода светеща зелена точка.

Свих рамене и хванах Данко за ръката.

Общата зала заемаше почти цялата надземна част на ресторанта. Стените и пирамидалният таван бяха обгърнати от слабо светеща мъгла, която се издигаше от няколко малки басейна. Между тях в строго обмислен безпорядък бяха разхвърляни овални масички с различни размери и височини. Някои от тях бяха покрити със същата светеща мъгла, която позволяваше да се видят единствено очертанията на фигурите на посетителите, желаещи уединение.

Седнахме на отредената ни маса. Огледах се и с известна изненада установих, че ни се бе паднало доста добро място. Доста близо до съседните маси, но пък близко и до малкия кръгъл подиум, на който с приятен глас пееше симпатично момиче. Песента беше на аргантски и не разбирах нито дума, но музиката се оказа тиха, тъжна и красива.

Пред масата цъфна сервитьор в светлолилава униформа. Млад, но също толкова самоуверен, колкото бе и разпоредителят.

— Желаят ли нашите гости да опитат националните ястия на Аргант? — попита той. — Към охладените желирани пръчки препоръчвам отлежало вино „Черен маг“. Първата бутилка е безплатна, за сметка на ресторанта.

Не обичам, когато се опитват да решават вместо мен.

— Искаме други ястия — отвърнах учтиво.

В ръцете на сервитьора се появи предаваща плоча.

— За момчето — супа с месо от кухнята на планетата Тар, кюфтета по техните рецепти, лейански сладки и сок от килана.

Сервитьорът кимна, доволен от стойността на поръчката. Не всеки посетител рискуваше да поръча лейански сладки.

— За мен — печено месо и студен реграв.

Регравът бе евтина и не съвсем популярна напитка. Но бе най-добрият заместител на доматения сок, който бях успял да открия.

— Това ли е всичко? — попита сервитьорът.

— И охладен разтвор на етилов спирт. На четирийсет части чист спирт — шестнайсет части дестилирана вода и щипка захар.

Сервитьорът ме изгледа ошашавено. Поинтересува се:

— И как се нарича тази напитка?

— Коктейл „Носталгия“ — любезно отвърнах аз. — Опитайте, няма да съжалявате.

— В какво количество да поднесем месото и… коктейла.

— Половин кило месо, половин литър коктейл и също толкова реграв.

— Месото с подправки ли да бъде опечено? — направи последен опит да ме вкара в правия път сервитьорът.

Докато чакахме поръчката, двамата с Данко разглеждахме посетителите. Зрелището представляваше интерес не само за момчето, но и за мен. Жалко само, че близките места не бяха заети. Само на съседната маса разговаряха трима млади хора с лимоненожълта кожа, но абсолютно земна външност. На масата пред тях имаше само празни чинии и нещо, което приличаше на голяма квадратна тенджера.

Двама сервитьори донесоха поръчаните ястия. Данко с любопитство погледна розовия бульон, в който плаваха симетрични кубчета месо и малко нарязани зеленчуци.

— Опитай, много е вкусно — казах аз, докато разглеждах своята чиния.

Добре опечено парче месо с минимум подправки. Точно както трябваше…

В средата на масата сервитьорите поставиха кристални гарафички със сок от килана за Данко „доматен сок“ и „коктейл“ за мен.

— Благодаря — казах аз, докато пълнех най-голямата чаша до половината с „доматен сок“.

— Според правилата на ресторанта ни на момчето е забранено да пие алкохол — съобщи един от сервитьорите.

— Той няма да го пие — успокоих аз защитника на морала. — Всичко това е за мен.

Сервитьорът потрепери. Другарят му се притече на помощ.

— Длъжни сме да ви предупредим, че на масата ви е включен блокът за автоматичен контрол. Ако предложите на момчето алкохол, ще бъдете принудени да напуснете ресторанта.

— Хубаво — напълно искрено отвърнах аз. — Тук, при вас, определено много ми харесва…

Допълних чашата с „коктейла“ и подуших образувалата се смес. Сервитьорите бързо се отдалечиха. Данко попита неодобрително:

— Ще пиеш водка?

— Малко — отвърнах и пресуших чашата. По хранопровода ми се плъзна пареща топлина, след нея, отмивайки неприятния вкус, и порция „доматен сок“.

Данко се зае да сърба супата с обиден вид. Отрязах си парче месо, задъвках. И погледнах към съседната маса.

Единият от младежите тъкмо вдигаше капака на „тенджерата“. Бръкна вътре, порови по дъното… И измъкна малко пухкаво зверче, което наподобяваше безопашато едрооко котенце, покрито с къса сива козинка.

Зверчето писукаше жалостиво. Младежите се засмяха, а аз видях дълги зъби, бавно изникващи на горната им челюст.

Потреперих и извърнах глава. Но вече беше късно — Данко бе проследил погледа ми. Усмихна се, докато разглеждаше животното. А после очите му се разшириха, а устните затрепериха. Той разбра.

— Сергей… Това… Това не е истина, нали?

— Истина е — твърдо отсякох аз. — Това са вампири от планетата Пел. Могат да ядат всякаква храна, но предпочитат кръвта на живи същества. Много жалко, че не разпознах по-рано тези твари.

— Сергей…

В гласа му имаше десет пъти повече молба и страх, отколкото можех да понеса.

Надигнах се от масата, като отместих със стържене стола назад. Отлично отмъщение на дребния чиновник — да ни настани до вампири…

Младежите дружно се обърнаха към мен. От затворените им усти стърчаха тънките връхчета на „израстващите“ зъби.

Бавно се приближих до масата им. Какво ми бе известно за планетата Пел? Бивша гиарска колония. Жителите й са нелоши бойци и отлични строители. Обичат кръвта на топлокръвни животни.

— Имам една малка молба към вас — прошепнах аз.

— Говори — отвърна на добър галактически младежът, който продължаваше да държи в ръката си обреченото зверче.

— Включете холограмна завеса над масата си. Вашият начин на хранене ни е неприятен.

— Молбата се отхвърля — с неприкрита подигравка отвърна младежът. — Всяко разумно същество има право на открито практикуване на своите обичаи.

— Ако те не оскърбяват други разумни същества.

— Ние не намираме в поведението си нищо оскърбително. За разлика от твоето.

Младежът пусна зверчето в чинията си. И небрежно отпусна ръка върху дръжката на плоскостния си меч.

И тримата бяха въоръжени.

Дори не посегнах към меча, висящ в ножницата на гърба ми. Ако се стигнеше до бой, щях да го измъкна по-бързо от който и да е от усмихнатите вампири. Щяха да им попречат масата и това, че се намираха близко един до друг.

— Аз съм принцът на планетата Тар — продължих да говоря все така тихо. — Онзи същият, дето уби управника на Гиар, който държа триста години планетата ви в робство.

Зъбите на вампира потрепнаха и се прибраха обратно.

— Направил си го не заради нашия свят — без да сваля ръката си от дръжката, каза пелиецът. — С нищо не сме ти задължени.

— Убих Шорей Менхем — повторих аз. — Дуел ли искате?

Най-сетне се усетиха.

— Какво искаш?

— Сега вече повече, отколкото в началото. Но исканията ми може още да нараснат.

— Говори.

— Добави: Ваше Височество.

Зъбите проблеснаха в крайчетата на устните и отново изчезнаха.

— Говорете, Ваше Височество.

— Вечерята ви ще се ограничи до традиционните месни блюда. Животните изпратете обратно — с молба да ги пуснат на свобода.

Пелийците мълчаха.

— Не искам да виждам кръвта на тези зверчета. Но може да поискам да разбера какъв е цветът на вашата.

— Добре.

— Ваше Височество!

— Добре, Ваше Височество.

Взех зверчето от чинията. Наместих го в сгъвката на лакътя си. И тръгнах обратно, като с целия си гръб чувствах уплашените и изпълнени с омраза погледи.

Сервитьорът, който ни бе донесъл поръчката, едва забележимо ми намигна. И тръгна към масата на вампирите с явното намерение да вземе клетката тенджера. Добър слух имаше това момче…

Данко ме чакаше, стиснал здраво дръжката на своя вибронож. Изглежда, бе готов, без да се замисля, да се хвърли на помощ, ако се завържеше бой… Изпитах нещо като гордост — не за себе си и не за момчето, а по-скоро за Земята.

Тя започваше да си изгражда определена репутация. А за планета, „която я няма“, това хич не беше зле.

— Дръж. — Хвърлих зверчето на коленете на Данко. — Трофей. Останалите ще ги пуснат след малко.

Данко притисна към гърдите си шаващия „трофей“ и каза с възхищение:

— Здравата се изплашиха от теб!

— Не е там работата, Данко. Пелийците не бягат от битки. Просто светът им ми е малко задължен…

Налях си пълна чаша с водка, изпих я, отрязах си парче месо. Данко попита, като не спираше да гали зверчето:

— Това е котенце, нали?

— Нещо такова. Можеш да го вземеш на кораба, би трябвало да понася с лекота полетите.

— Ще го нарека Трофей — обяви Данко.

— Карай… Нека бъде Трофей…

Из тялото ми се разливаше безгрижната еуфория на опиянението. Светът около мен ставаше все по-приятен.

— А ето ги Ернадо и Редрак. — Момчето стана и махна на приближаващите мъже.

Ернадо изглеждаше невъзмутим както винаги. А Редрак очевидно бе разстроен от нещо. Повиках сервитьора, който вероятно бе решил да стои край нас в очакване на нови развлечения, и поръчах две бутилки „Черен маг“ и плодове.

— Разказвай — наредих аз. — Но преди да ми кажеш лошите новини, съобщи добрите.

— Тогава ще се наложи да мълча.

— Измисли нещо.

Редрак сви рамене. Вдигна бутилката и разгледа виното на светлината, след което заяви:

— Това е истинско отлежало вино с настойка от тонизиращи билки. Ще мине ли за добра новина?

— Може. Давай останалото.

— Никъде не можах да намеря моя познат. Или го няма на планетата, или радикално е променил вкусовете си. Не са го виждали нито в „Звездна корона“, нито в „Приют за обсебени“…

— Ясно. Продължавай.

— Уточнихме колко ще струва прехвърлянето на Земята. Парите ни стигат за хиперпреход на момчето, заедно с два-три килограма багаж.

Поклатих глава.

— Не става. Данко може да бъде изхвърлен в която и да е точка на планетата — насред океана, в пустинята, в джунглата… Не, няма да се съглася на това.

— Момчето много ли иска да се прибере у дома? — попита Ернадо.

— Изобщо не напира — признах си аз.

— Тогава има един вариант… — Ернадо замълча.

— Е?

— В разпределителя на космопорта ни предложиха изгодна сделка. Доставка на малък и ценен товар на колонизирана планета. Избраха ни като бърз кораб с надежден капитан. Принцът на планетата Тар няма да се поблазни от изгодна препродажба на товара…

— Изглежда, инкогнитото ми не е надеждно.

— Да, капитане.

— Подробности?

— Товарът е зародишни клетки на колонистите. Три „инкубатора“ с общо тегло пет тона. Срок на изпълнение — десет дни. Заплащане след връщането — шест хиляди енергоединици. Стига за прехвърлянето на двеста килограма маса на Земята.

— Не е зле… Такава поръчка може да се смята за добра новина.

— Може би… Но в тази сделка има една съмнителна страна.

— Каква?

— Товарът трябва да бъде доставен в системата Рейсвей, в която избяга от нас белият крайцер. Много прилича на капан.

Кимнах. Капан? Може би. Но крайцерът можеше да ни унищожи и на планетата. Да довършиш повреден кораб, не изисква особени усилия.

— Ернадо, ако поизчакаме с връщането на Данко на Земята, парите ще ни стигнат ли за пълен ремонт на „Тера“?

— Да.

— Тогава сключвай договор за превоза на товара и започвай ремонта.

— Вече го направих, капитане. Осмелих се да предугадя решението ви.

Спогледахме се. Ернадо рече примирително:

— Можехме да изпуснем сделката, капитане, а вие не си бяхте взели комуникатора. Наложи ми се да действам на своя отговорност и риск.

— Надявам се — казах тихо аз, — че това ще бъде първата ти и последна догадка от този тип. Не рискувай, ясно ли е? Сам си взимам решенията.

— Слушам, капитане. — По лицето на Ернадо не потрепна нито един мускул.

Напрежението бе разредено от появилия се сервитьор. Той носеше голяма найлонова торба с емблемата на ресторанта, напълнена с фирмени бутилки.

— Малка изненада от нашия ресторант — заяви той. — Пет бутилки коктейл „Носталгия“ и пет вина „Черен маг“.

Сервитьорът остави торбата върху масата и бързо се отдалечи. Редрак го изпрати с изумен поглед.

— Никога не съм чувал за толкова разорителна реклама на заведение — каза той. — Може би знаят, че вие сте принц, капитане?

Кимнах към Данко, който си играеше с котенцето.

— Не. По-скоро им допадна разговорът ми с пелийците. Никога не съм попадал на планета, където да обичат вампирите.

— Имаше ли бой? — загрижено попита Редрак.

— Не, уредихме всичко мирно.

Прекарахме в ресторанта още половин час, като поглъщахме поръчаните ястия, без да разговаряхме. Данко опита лейанските сладки и напълно се откъсна от околния свят. Нищо чудно, творенията на лейанските сладкари превъзхождаха… ами, да речем, швейцарския шоколад в такава степен, колкото този шоколад превъзхождаше карамелените бонбони „Взлетная“.

От ресторанта към кораба тръгнахме пеша, покрай административните сгради, където, въпреки че вече бе нощ, светеха всички прозорци, и огромните складове с дежуреща до входа охрана. Напред вървяха Ернадо и Редрак, след тях — аз и Данко. Носех дремещия Трофей, който се бе вкопчил в комбинезона ми като истинско коте, а момчето носеше торбата с подаръците от ресторанта.

Когато преминавахме покрай дълбока бетонирана траншея — една от многото, които пресичаха пистата и бяха предназначени за отвеждане на пламъците от излитащите кораби — Данко възкликна съвсем непринудено. Чух как издрънчаха бутилките в падналата от пет метра височина върху бетона торба.

— Без да искам — бързо каза момчето. — Извинявайте…

Спрях се и погледнах с любопитство към изразяващата с целия си вид разкаяние фигурка. На светлината на отдалечените фенери и мъничката местна луна доволната усмивка на Данко едва се долавяше.

— Там беше кутийката със сладките ти — казах аз.

— Здраве да е — отсече искрено Данко.

— А ти знаеш ли, че бутилките от местно стъкло не се чупят?

Данко сведе поглед и поклати глава. Щипнах го по бузата.

— Добре, малкия, да вървим. Напразно се притесняваш за мен, но все пак — благодаря.