Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (4)

3. Плоскостният меч

Прекарах в тревоги първата нощ в чуждия свят. В комбинезона на загиналия летец беше топло и уютно, а наоколо — тихо и безжизнено. Далеч назад останаха отломките на летателния апарат, превърнали се в паметник над безименния гроб. Но не можах веднага да заспя.

Над мен пламтеше чуждото небе с хиляди ослепителни звезди, рисунъци на непознати съзвездия, цветни платнища на мъглявини. Планетата, на която се намирах, нямаше големи, забележими спътници, но беше светло като при пълнолуние. Едва сега, докато гледах звездите, чиито имена не знаех, разбрах колко далеч се намирам от дома. Не просто от дома — от цялата Земя. Безкрайно далеч. Животът сякаш прелисти няколко страници и започна нова глава. Още не бе ясно дали ще е интересна, или не, дали ще е тъжна, или весела. Просто нова. Само аз, главното действащо лице, си бях същият. Сергей-Серж, студент по медицина и десантчик от запаса от Земята, който пет години по-рано се бе влюбил в звездна принцеса, момиче от мечтите…

Тя ме призова. Аз дойдох.

Заспах, притиснал длан към кобура на пистолета. Налагаше се да отложа за утре по-подробното оглеждане на оръжието — дори в светлия полумрак на тукашната нощ не бива да се занимаваш с работа, която изисква максимална съсредоточеност и предпазливост. Бе достатъчно и това, че на гладкия, като излят от цяло парче метал, пистолет има спусък. За принципа на действие можеше да се помисли и на сутринта. Последната ми мисъл: колко съм жаден…

С нея се и събудих. В устата ми не бе останала и капка слюнка, езикът ми беше подпухнал и болеше, устните ми се бяха покрили с отвратителни, противни на вкус налепи. Сънят не ми бе донесъл нито бодрост, нито сила.

Над степта бавно се издигаше слънцето. Небето отново се напълни с плътна синева, не остана и следа от нощното великолепие. Въздухът бе прохладен, но сух. На камъните не се виждаше и капчица роса.

С известно усилие се изправих и преглътнах няколко пъти, за да размекна пресъхналото си гърло. Прокарах длан по главата, приглаждайки косата. Обърнах се с гръб към слънцето. Сянката ми падаше на земята в тънък, показващ посоката пръст.

Напред.

В движение извадих от кобура пистолета и отново го огледах. Да, вчерашният оглед не ме бе подвел: нямаше никакви предпазители и регулатори. Само спусък, широк и удобен. Цевта завършваше с конусовидно разширен отвор.

Прицелих се в най-близкия голям камък и натиснах спусъка. Плавно и предпазливо, готов във всеки момент да отпусна пръста си или да захвърля пистолета.

Ръката ми започна да се отмества назад. Не приличаше на откат при изстрел. Усещането по-скоро напомняше на лек натиск при включен вентилатор.

А камъкът се покри с мрежа от ситни криволичещи пукнатини. Бързо свалих пръста си от спусъка, отпуснах пистолета. Но камъкът продължаваше да се разпада на парчета с едва чуто пропукване. От задълбочаващите се пукнатини излетя сив прах, посипа се наситнена скална маса. Сякаш в дълбините на камъка се въртеше някаква тромава стоманена къртица, която го разкъсваше на части.

Грохотът, с който се разпадна камъкът, ме накара да запуша уши. Невидимата къртица си свърши работата. Вместо големия един метър камък на земята лежеше купчина чакъл, обвита в прах.

Какво пък, поне с пистолета нещо се изясни. Действието му напомняше за оръжието, което бе унищожило летателния апарат. Той не беше лазерен излъчвател или някакъв друг „смъртоносен лъч“, а просто създаваше в поразения обект нарастващо напрежение, което в края на краищата го разрушаваше.

Върнах пистолета в кобура и погледнах към ножницата. Подаващата се над нея ръкохватка изглеждаше напълно съвременно. Полукръгъл предпазител от мътносива сплав, който надеждно защитаваше китката. Покритата с еластична набраздена пластмаса дръжка имаше същия плътно черен цвят като комбинезона. И за финал — кръгъл червен бутон на долния край на дръжката.

Ако първия път, когато бях видял меча, се бях сетил за ритуалните кортици на морските офицери, то сега тази версия ми се стори твърде съмнителна. На ритуалните кортици няма никакви бутони.

Внимателно издърпах меча от ножницата. Показа се острието: неестествено тънко, с ширина около четири сантиметра, бледосиньо, почти бяло. Вадеше се изключително плавно, но същевременно с осезаемо съпротивление. Така се плъзгат по невидимите пружини на силовите линии еднаквите полюси на магнитите, когато се поднасят един към друг. Когато се вгледах в острието, разбрах, че сравнението е абсолютно вярно. То наистина не се докосваше до ножницата — между тях се долавяше тънка въздушна фуга. Изваденото от ножницата острие бе изумително красиво. Белият му метал хармонично преминаваше в светлосивия предпазител, а след това — в черната ръкохватка. Мечът притежаваше изящната простота, достъпна единствено за хладните оръжия.

Но защо му беше този бутон?

Изпънах меча пред себе си и натиснах малкото червено кръгче. Бутонът хлътна лесно в дръжката, застина за миг и с изщракване се върна обратно. А сивото полукълбо на ефеса засвети със слаба синя светлина. По него пробягаха няколко светещи кръга, които се стесняваха концентрично към острието. Кръговете се събраха в тънък проблясващ обръч, който остана да трепери в основата му.

Гледах меча, затаил дъх.

Светещият обръч се изду, откъсна се от метала и се превърна в сплескано колелце от бял пламък. Пропуквайки, с характерния за озона мирис, колелцето се плъзна нагоре по острието. На края на меча пламъкът се сви в малко бяло огънче, докосна върха и угасна. Сякаш се беше вмъкнало в метала.

Мечът отново изглеждаше съвсем обикновен. Протегнах ръка към острието, но така и не го докоснах. Не ми се искаше… Вместо това го завъртях така, че той се обърна с режещия край към мен.

Острието изчезна. Превърна се в едва забележима мъглява линия, нишка, сянка. Завъртях дръжката и нишката се разгърна в блестяща метална ивица. Ново завъртане — и отново неуловимата колеблива черта.

Острието на „ритуалния“ меч имаше дебелина около един микрон. А може и да беше много по-тънко. На меча като че ли му липсваше едното измерение — дебелината, справяше се прекрасно само с дължина. Плоскостен меч.

Наименованието на оръжието си дойде от само себе си. Отново завъртях меча, като наблюдавах как изчезва и се появява острието. Плоскост. Тясна, невъобразимо остра, приела формата на меч плоскост. Плоскостен меч…

Нанесох къс, лек удар по лежащия на земята камък. Острието беззвучно разсече въздуха, премина през камъка и без да се запъва, влезе в земята. Спрях меча, дръпнах го назад. Острието излезе навън без никакво усилие.

Камъкът продължаваше да си лежи. Цял и невредим, дори белег нямаше. Погледнах го с недоумение, след което прехвърлих поглед върху меча. Забавно. Толкова наточено острие… че даже не сечеше.

Ритнах с крак камъка. Той се катурна и се разпадна на две половинки. Страната, по която се бяха разделили, бе идеално равна и блестеше като огледало.

 

 

До гората стигнах по пладне, когато слънцето допълзя до зенита и застина в небето, размишлявайки дали си струва да се спуска. На този етап жаждата ме беше превърнала в клатушкаща се, гледаща само пред краката си фигура. Дори не осъзнах веднага, че тъмната ивица на хоризонта, която постепенно придобиваше вид на зелени ресни, не е просто дървета. А и вода. Живот.

Последните метри до началото на гората преодолях на бегом. Комично зрелище, ако го погледнеш отстрани — човек, който едва си влачи краката, внезапно хуква да бяга, като съкращава пътя си с няколко минути, но губи и последните си сили.

Вода нямаше. Над абсолютно сухата, твърда като камък земя се издигаха съвсем обикновени на вид дървета, с поклащани от вятъра клонки и леко жълтеещи листенца. Направих няколко крачки, като се оглеждах разстроено наоколо. Нито една тревичка, нито едно храстче. Само дебели стволове, покрити с напукана сивкаво-кафява кора. Къде, на каква дълбочина намираха корените им вода? И как да се напия в тази странна гора?

Потрепващата, жива сянка на листата ме прикриваше от слънцето, донасяйки ми минутно ефимерно облекчение. Хванах най-близкия клон и прокарах стиснатата си в юмрук ръка по него, като събрах шепа листа. Натъпках тръпчиво ухаещата зеленина в устата си, стиснах челюсти…

Устата ми се напълни с горчилка. Отвратителният, мазен вкус ме накара да изплюя листата. Беше просто невъзможно да се дъвчат. Плюех напълнилата устата ми гадост, като се опитвах да потисна гаденето. В друга подобна ситуация щях да повърна, но сега организмът ми упорито отказваше да се раздели дори с минимално количество течност.

Бавно идвах на себе си. И изведнъж чух зад гърба си подигравателно, презрително кикотене. Тихо, но не сподавено. Така, уверено и от сърце, се смеят силните, здрави хора, докато гледат клоун, който се прави на глупак.

Не изпитвах страх и любопитство. Вероятно бях твърде изморен. Докато бавно се обръщах към звука, отпуснах ръка върху пистолета — по-скоро машинално, отколкото от реален страх. В смеха се долавяше неприязън, но нямаше заплаха.

Той стоеше на пет метра от мен. Висок, атлетичен мъж в странно облекло. Наметнат бе с нещо като свободно, широко наметало от тъмносиня материя, което не скриваше фигурата, а незнайно как, успяваше да я подчертае. Наметалото падаше на свободни дипли от раменете на мъжа, но прилепваше като наелектризирано към някои места по тялото и очертаваше контурите му. На краката си, обути във високи ботуши, имаше оранжеви панталони. Човек в подобно облекло би изглеждал забавно, ако между гънките на наметалото не се подаваше дръжката на меч. Същата, с червен бутон, като моята.

— Кой сте вие? — попитах тихо аз. Гласът ми излезе хриплив, но думите бяха отчетливи.

Мъжът пристъпи към мен. Лицето му се появи изпод сенките на дърветата и аз разбрах, че е малко по-възрастен от мен. Мургавата му кожа, по-скоро естествено тъмна, отколкото загоряла, бе покрита с гъста мрежа от дребни стари белези. През тази оставена от живота тайнопис изпъкваха неравни петна, които приличаха на следи от стари изгаряния. Но колкото и да беше странно, лицето на мъжа не беше отблъскващо. В него се долавяше онова иронично безгрижие, което кара човек да се примирява с много недостатъци, и най-вече със същото това изобилие от ирония.

— Кой сте вие? — повторих аз.

Мъжът бавно измъкна меча от гънките на наметалото. Чух лекото шумолене, с което острието излизаше от ножницата.

— Аз съм войник на императора — тихо отвърна той. — Ти ще умреш, чужденецо.

Той не говореше нито на руски, нито на английски, на който се оправях доста добре. Езикът бе абсолютно непознат, но кой знае защо, успявах да разбера всяка дума.

— Защитавай се — добави мъжът, като насочи меча към мен. — Умри в бой, чужденецо.

С неуловимо движение той натисна бутона на дръжката на меча. По острието плъзна светещият обръч.

Измъкването на пистолет от кобура ми е проста работа. Само след секунда вече го държах на прицел. Обзе ме злоба.

— Нямам намерение да участвам в дуели тук — казах, без изобщо да се чудя дали ще ме разбере. — Не мърдай или ще стрелям.

Мъжът отново се засмя. Пак така добродушно, както и преди. Разбра ме.

— Опитай, чужденецо — каза той. — Стреляй.

И тръгна напред.

Стрелях настрани. В дървото, иззад което се беше появил. Но още докато натисках спусъка, разбрах, че пистолетът няма да проработи.

— Намираме се в неутрализиращо поле, чужденецо — усмихна се мъжът. — Вади меча.

Гледах го как върви към мен, без да вадя меча си. Проблемът не беше дори в това, че не умеех да се фехтувам, че боят с мечове бе за мен също такава екзотика, както и мятането на ласо или томахавка. В главата ми се въртеше конкретна мисъл: какво ще стане, ако се кръстосат два меча, които могат да разрежат всичко? Дали и двата ще се счупят? Или… единият ще разсече другия?

Поведението на мъжа подсказваше по-скоро втората версия.

Измъкнах меча от ножницата и натиснах бутона по същия начин, както и противникът ми. По острието премина вълна от бял пламък.

— Не разбирам какъв е проблемът — заявих, като се опитвах да говоря колкото се може по-миролюбиво и спокойно. — Нямам никаква причина да се бия с вас, а и желание ми липсва…

Мъжът вече се намираше на три — четири крачки от мен. На малко по-голямо разстояние от дължината на меча в протегнатата му ръка.

— Ти си гвардеец на Шорей — каза той, свивайки рамене. — Дошъл си при нас на война. Но сега ще ти се наложи да разбереш, че победата на господаря не означава победа за всеки един от слугите му.

Той замахна с меча и леко, беззвучно разсече въздуха между нас. Абсолютно машинално, без да осъзнавам ненужността от това движение, поднесох меча си напред, в опит да отбия вражеското острие.

Мечовете се удариха със свистящ звук, наподобяващ онзи, който се чува, когато остър бръснач разрязва лист хартия. В ръцете ми се оказа късо парче с дължина около двайсет сантиметра. Отсеченото острие падна на земята.

— Добра идея, но бездарно изпълнение — с известно разочарование произнесе мъжът. — Виждам, че са престанали да обучават пилотите във владеенето на едноатомниците. Жалко…

Той отново вдигна меча. И за секунда забави удара.

— Можеш да деактивираш комбинезона си, пилоте. И без това няма да ти помогне, само ще удължи агонията.

Почувствах се по-безпомощен от заек пред боа. Искаха да ме убият не в пристъп на гняв, не за да ме накажат за някаква реална вина, а просто така, небрежно, както изтръгват израснал в цветна леха бурен.

— Не знам как да деактивирам комбинезона. Честно казано, не знам и как да го активирам.

— Лъжеш.

Мечът полетя към мен с такава бързина, все едно притежаваше малък реактивен двигател. Изглеждаше така, сякаш проблясващото острие напира към тялото ми, а мъжът само го задържа за ръкохватката, за да не му позволи да се разправи с мен твърде бързо.

Все пак успях да го избегна. По единствения възможен начин — като падна по гръб и се изтъркалям настрани. Метнах жалкия остатък от меча си към мъжа — естествено, не го улучих. Миг по-късно той стоеше над мен и вдигаше меча си нагоре за един последен удар.

Загнездилите се в подсъзнанието ми навици се оказаха по-силни от разума. Вдигнах дясната си ръка, закривайки лицето си. Отлична блокировка за защита при удар с крак или палка, но абсолютно безполезна срещу меч. Особено срещу „едноатомник“.

— Откъде имаш този пръстен? — попита мъжът, внезапно повишавайки глас. Мечът застина на няколко сантиметра от ръката ми.

— Това е подарък — отсякох аз.

— От кого?

Острието продължаваше да виси над лицето ми.

— От едно момиче. От една девойка… — поправих се. — Беше преди пет години…

С небрежно движение мъжът прибра меча в ножницата му. Наведе се, протегна ми ръка — полите на наметалото се разлюляха и ме облъхнаха с лек мирис на озон.

— Ставайте, Ваша Светлост. Не Ви познах.

Изправих се абсолютно ошашавен, неспособен дори да се зарадвам на спасението си. А моят несъстоял се убиец продължи:

— Преди пет години Ви видях… но Вие сте се променили много. А пък и летателният комбинезон на гвардията на Шорей… Какво мога да направя за Вас?

— Да пия. Дайте ми вода.

След секунда пиех жадно вода от манерка. А мъжът тихо рече:

— Нямате никакви шансове. Но… за принцесата си струва да се умре.