Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (23)

1. Потомците на Сеячите

На космопорта на планетата Рейсвей не беше твърде оживено. Освен нас на него имаше два тромави товарни звездолета, обкръжени от непрекъснато идващи и отдалечаващи се товарни камиони, и малък патрулен кораб, достатъчно съвременен, но не твърде добре въоръжен. Той ни посрещна на изхода от хиперпространството и ни ескортира до планетата — символична охрана, дан на традициите и самолюбието на младата колония.

Седях в каютата си пред широкия панорамен прозорец, който всъщност не беше нито прозорец, нито екран. Тънка нишка светодиоди водеше от него до поставения върху бронята на кораба обектив, който проектираше върху изключително тънка стъклена лента усиленото от фотоувеличители изображение.

Беше нощ. Светла нощ, прорязвана от лъчите на прожектори и отблясъците на двайсетина по-големи и по-малки луни. Вълшебна нощ на красива, слабонаселена планета, чиято столица нямаше и сто хиляди жители, планета, покрита с гори и вериги от прозрачни езера. Тук имаше Храм на Сеячите и с времето би могъл да се развие разумен живот. Но на планетата бяха пристигнали колонисти от древните, задъхващи се от пренаселване светове, и местният живот никога повече нямаше да достигне до висините на разума.

Аборт в планетарен мащаб — ето това е колонизацията на планета, на която няма разумен живот.

Но тук спазваха честно сделките. Вчера, след като последният инкубатор със зародиши бе проверен и откаран от кораба под надеждна охрана, на сметката ни в централната галактическа банка веднага бе преведена цялата уговорена сума. Властите на планетата знаеха за какво плащат. И след една година всяка жена щеше да получи за възпитание пет здрави и читави дечица. А след петнайсет или двайсет години деветдесет процента от удвоеното население на планетата щеше да се състои от младежи. И най-накрая щеше да съумее да пристъпи към преобразяването на своя свят.

Жалко само, че при това щеше да изгуби голяма част от красотата си…

Данко предпазливо надникна през отворената врата на кабинета и попита:

— Може ли да вляза?

Кимнах.

— И на теб ли не ти се спи, Данко?

— Хич.

— Винаги така става, когато корабното време не съвпада с планетарното. Денем ходим като сънливи мухи, а нощем пием сънотворни. Да ти дам ти хапче?

— Не, няма нужда.

Данко се настани удобно на съседния стол и започна с любопитство да разглежда компютърния терминал.

— Сергей, а може ли да ме научиш да работя с тази машина? В нашето училище имаше „Атари“, умея мъничко да програмирам.

— Може. Този компютър може да се управлява всякак, дори с глас. Важното е да даваш командите отчетливо и да подсказваш оптималния начин за решаване на проблема…

В прозореца се показа дълга тежка машина на гъсенични колела, която бавно пълзеше към нашия кораб.

— Докараха гравитационните компенсатори — обясних аз. — До утре екипажът ще ги монтира и можем да излитаме.

— А ние не трябва ли да помагаме? Тоест, имах предвид аз…

Данко явно се смути.

— Мисля, че няма смисъл. Нито ти, нито аз разбираме от местната техника толкова, колкото е необходимо за монтажните работи. Нашите пилоти, заедно с Ернадо и Клен, ще се справят по-бързо, ако не им се пречкаме.

— Обидно е да си нескопосник — рече сериозно Данко.

— А още по-обидно е да си пречка — отвърнах аз.

Помълчахме около минута. Изглежда, Данко се уплаши, че ме е засегнал.

— Искаш ли да се изкъпеш? — неочаквано за самия себе си попитах аз.

— Какво?

— Да се изкъпеш. В чуждопланетно езеро. Под светлината на двайсет луни. Ще отлетим с бойния катер за два часа. После ще се върнем в звездолета и ще легнем да спим. Как ти се струва?

В очите на Данко пламна диво въодушевление. Въодушевлението на момче, което никога не е ходило в „Дисниленд“, веднъж в годината пътува до обидно близкото Черно море, а от „чужбина“ е виждало единствено независима Украйна.

— Ей сегичка! — извика той, излитайки като куршум от креслото. — Само да повикам Трофей, става ли?

 

 

Езерото бе малко, кръгло като чинийка, а водата — топла и невероятно чиста. Разстоянието от сто километра до столицата бе напълно достатъчно, за да може единственият признак на цивилизация да бъде катерът ни, кацнал на брега.

Отдавна бях излязъл от водата и се бях проснал на топлата термопостелка, а Данко още се плискаше на плиткото. Трофей тичаше по брега и жално надаваше вой. Невъзможна смееща от куче и котка, с гласа и предаността на псе, но с котешка външност и отвращение към водата…

Петнайсетте големи и петте броя малки луни, украсяващи нощното небе, осигуряваха малко повече светлина, отколкото на Земята при пълнолуние. Но тази светлина бе изтъкана от няколко цветове: лимоненожълт от големите луни, оранжево-червен от средните, синкавобял от малките ледени астероиди с неправилна форма, кръжащи по ниска орбита.

Когато един от спътниците на планетата закриваше друг — а за последния час това се случи два пъти — местността внезапно се преобразяваше като от магия. Гората ставаше или тайнствено мрачна, тъмна, или сякаш се напълваше със собствена светлина, ставаше прозрачна и спокойна. Водата в езерцето проблясваше в синкави и кехлибарени оттенъци, откликвайки на капризите на лунната светлина.

Лежах, като си пийвах направо от бутилката сладкото и силно местно вино, и си мислех за това, че от Рейсвей би се получил великолепен курорт. Тук щяха да идват всички — от верноподаниците на Тар до мрачните кленийци и усмихнатите пелийски вампири.

Колкото и да е странно разбирането за идеална красота, то е еднакво почти на всички планети…

Само че какъв курорт може да съществува на един пограничен свят, обкръжен от войнствени съседи? За да оцелее, всяка планета в галактиката се стреми да се въоръжи до зъби. Тук ще построят космодруми и ракетни бази, станции за следене и военни заводи. И само между другото ще запазят резервати, където под светлините на луните, превърнати в орбитални крепости, ще могат да си почиват жителите на приятелските планети…

Страхотен номер бяха изиграли на галактиката Сеячите, великата цивилизация от воини и създатели на живот. Те бяха изчезнали — дали при сблъсъка с превъзхождаща ги сила, или изчерпали собствения си жизнен потенциал в безкрайни войни и дуели. Но споменът за тях се бе сдобил с безсмъртие — в гените на създадените от тях народи, в неунищожимите твърдини на Храмовете, в неясно откъде взимащите се легенди, в разпръснатите на микронен прах планети и угаснали звезди, които преди милиони години са били арена на галактически битки. Празните кораби на Сеячите дрейфуват в Космоса и жалките останки от оръжията им се изучават внимателно. Великите създатели на живот са ни оставили в наследство война, смърт и желанието да надминем изчезналата раса.

Сеячите се бяха превърнали в богове на галактиката, макар и не всички да осъзнаваха това.

А към жестоките богове не се отправят добри молитви.

— Данко, излизай на сушата! — извиках аз. — Плавници така или иначе няма да ти пораснат, но пък ще настинеш!

Данко тръгна към брега, като звучно шляпаше с боси крака из водата. Спря се за секунда и погледна с възхищение как изсъхват за миг плувките му от хидрофобен плат. Попита ме:

— Сергей, а може ли да взема на Земята…

— Може — великодушно се съгласих аз. — Плувките може да вземеш. Такава синтетика има и на Земята.

Данко кимна и погали търкащия се в краката му Трофей. После каза тъжно:

— А него не може, разбира се…

Премълчах. За съжаление, нито Мичурин, нито последователите му се бяха научили да кръстосват куче с котка…

— Знаеш ли, че за две седмици си пораснал?

— Наистина ли?

— Гравитацията на кораба е много по-слаба от земната. На твоята възраст организмът реагира много бързо на това. Гръбначният стълб се изправя, костната тъкан се разтяга…

Освен това пълноценната храна много помага на израстването. Но това не е задължително да се обяснява на Данко.

Момчето легна до мен, подложи ръка под главата си. И каза замислено, като гледаше към разноцветния лунен хоровод в небето:

— Преди си мислех, че такива неща стават само във филмите… Или насън. А аз получих такава ваканция, че сега ще ми бъде противно да гледам фантастика… Благодаря, Сергей…

— За ваканцията?

— Да.

— Боя се, че може да се проточи, Данко.

— Нямам нищо против… А защо?

— Заради хората, които наричат себе си Потомци на Сеячите.

— Онези, които са победили крайцера на Клен?

— Да.

Не знам защо, но ме изби на откровеност. Вероятно Данко бе за мен първо землянин, най-близкият в галактиката човек, а едва след това дете, момче на „прогимназиална възраст“, за което полетите с междузвезден кораб от планета на планета бяха просто забавна ваканция. И като землянин трябваше да знае онова, което не би трябвало да се казва на дете.

— Сектата на Потомците на Сеячите е стара като света. На всяка планета религията обожествявала Храмовете и техните създатели. И дори когато хората разбирали, че Сеячите са били просто един много напреднал народ, оставали фанатици, търсещи по-висш смисъл в постъпките им. Най-често намирали смисъл в това, че Сеячите не са изчезнали безследно, а просто са се оттеглили някъде: в друга галактика, в друго измерение, откъдето продължават да наблюдават създадения от тях живот. Започнали да вярват в това, че хората трябва да извършат някаква особена ритуална постъпка, да издържат загадъчно изпитание, за да станат достойни за своите богове. Тогава те щели да се върнат… и всичко в света щяло да се промени, да се получи добре.

— Сеячите ли щели да го направят добре? Та те са умеели само да воюват!

— Правилно. Значи и изпитанието трябва да е подобаващо. Нужно е да се унищожи някакъв враг, недоубит от Сеячите, и да се докаже верността към тях. Подобни врагове имало много… особено в началото. Примитивният нечовешки живот или твърде преуспелият човек завоевател — всичко вършело работа. Та нали Сеячите били изтребили напълно истинските си противници. Но после това им омръзнало. Изтребили разумните влечуги на Алта, затворили в резервати пернатите це-треси, едва хванали в ръкокрилете си каменни брадви. Пелийците и още два народа обработили така, че те хиляда години живуркали на своите планети, без да посмеят да си покажат носовете извън пределите на атмосферата… А Сеячите, разбира се, и не мислели да се появяват. Сектата почти се разпаднала. Но онези, които останали в нея, имат още една кандидатура за ролята на враг. Прокълнатата планета, планетата, която я няма… Земята. Ненапразно Сеячите не са оставили Храм на нея. Един вид намекнали — ето ги, непълноценните, нашите и ваши врагове. Намерете, унищожете, покорете — това е изпитанието.

Данко потрепери и се притисна към мен.

— И те търсят? — попита той.

— Търсили, после се отказали. Сектата съвсем западнала, идеите й не вдъхновявали никого. Може да се воюва и помежду си, а не да се търси някаква изостанала планета, която тогава и в Космоса не била излязла още. А ето че сега, изглежда, търсят. С кораб, който е способен да унищожи цяла ескадра. И с кваркова бомба, която може да превърне Земята в облак прах.

Данко ме стисна силно за ръката.

— Трябва да им попречим, нали? Да намерим кораба им и да го направим на парчета.

— Ще се опитам, Данко. Ще опитаме. Докато над Земята е надвиснала опасност, аз няма да те пусна там. Шансовете ни да се справим с Белия рейдър не са големи, но завръщането на Земята е още по-опасно.

Хвърлих настрани празната бутилка и казах с горчивина:

— Виж как се получиха нещата, Данко. Тръгнах да се сражавам за моята любов, а се оказа, че трябва да се бия за моята планета. Всичко се преплете, обърка се. Приятелите ми — Ернадо, Ланс. Бившият враг — Редрак. Случайният съюзник — Клен. И ти.

— А аз кой съм?

— Ти? — Засмях се. — Определено си повече от приятел. Сега се сражавам за нашата планета, за Земята. Което значи, че и за теб.

Белият рейдър доста бе сбъркал, като ми подхвърли Данко. Носталгията може да те пречупи… Но може и да те накара да стигнеш до края.

— Сергей, но ти си започнал да търсиш Земята просто за да докажеш на принцесата, че нашата планета не е по-лоша от останалите. Та нали няма да се върнеш у дома, след като си се оженил за принцесата?

— Вероятно.

— Ами ако принцесата изведнъж те обикне? И каже, че няма нужда да се търси никаква Земя? Ще се върнеш ли при нея и ще спреш ли да преследваш кораба на Потомците на Сеячите?

— Тя няма да каже нищо такова, Данко.

— А ако все пак…

Мълчах и гледах пъстроцветния лунен рисунък в небето. После казах:

— Данко, не знам дали това, което ще ти кажа, е подходящо за възрастта ти. Но се опитай да го разбереш. Не започнах да търся Земята само за да докажа на принцесата своята пълноценност. И дори не заради това, че имам дълг пред родината. Твърде дълго бях лорд-играчка, ритуален годеник, марионетка в чуждата игра. Дори след като станах принц, не почувствах да съм станал истински. Победата ми над Шорей беше резултат на чиста случайност, плюс помощ от приятели и късмет. Трябва да извърша нещо свое, истинско, избрано от мен самия. Да докажа, че заслужавам повече от онова, което ми е отредено. Едва тогава ще бъда достоен за моята любов, достоен да бъда принц. Някога казах, че заради любовта си струва да умреш. И едва след това разбрах, че и обратното е правилно: заради любовта си струва да живееш… Нали не те обърках много?

— Не, разбрах… Ти смяташ, че си недостоен за принцесата?

— Да. Тя ми обърна гръб заради глупави предразсъдъци, но има и една доста по-сериозна причина. Дори и само аз да я разбирам…

Изправих се и тръгнах към катера.

— Да вървим, Данко. Все пак трябва да се спи.

Момчето вдигна от земята термопостелката, тръсна я. И рече убедено:

— Не, в никого няма да се влюбвам. Това носи само неприятности. Да доказваш нещо, да страдаш…

— Правилно — отвърнах, докато влизах през люка. — И аз така си мислех на твоята възраст. Жалко, че с възрастта изглупяваме и забравяме за гениалните си решения.