Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лорд с планеты Земля, –1996 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Фея Моргана (2018)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Лордът от планетата Земя

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Дедракс

Излязла от печат: април 2018

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-2601-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5621

История

  1. — Добавяне

Книга първа
Играта си струва принцесата

Посвещава се на Виталий Иванович Бугров

Част първа
Лордът

1. „Годежът“

— В теб може ли да се влюбват?

Не чух веднага въпроса. Зает с изключително тежката задача да се надигна от земята, без да се опирам в нея с разранените си до кръв юмруци, почти бях забравил за момичето. Подобни неща често се случват при най-жестоките боеве — към края им дори се забравя причината за свадата.

— В теб може ли да се влюбват?

Най-накрая успях да се изправя. Най-силно ме боляха ръцете, и това не беше зле. Изглежда, бях успял да блокирам повечето удари. Ако не беше правият в лицето, който получих в последните секунди, победата щеше да е идеална. И безкръвна; за мен, разбира се…

— В теб може ли да се влюбват?

Гласът на момичето бе настоятелен и спокоен. Сякаш тримата здрави негодници не бяха влачили преди малко към пейката точно нея, отбраняваща се отчаяно и неумело. Сякаш изобщо не се беше случило краткото, безпощадно сбиване, към края на което аз за пръв път преминах невидимата граница — започнах да се бия, без да ги щадя. До смърт. Защото иначе щяха да убият мен.

Сякаш се видях отстрани. Висок, мускулест, с разпрана риза, с обляно в кръв лице. Те какво, бокс ли имаха? Супермен любител, застанал, олюлявайки се, в обкръжението на тримата си повалени врагове и спасената девойка. Могат ли да се влюбят в такъв?

— Да, разбира се — отвърнах аз полугласно, без все още да осъзнавам колко е абсурден този въпрос. — Може…

И погледнах момичето.

Господи, и защо се бяха лепнали точно за нея? Беше още съвсем невръстна, на 13 или на 14 години. Вярно, красива…

Много красива.

Меки кестеняви коси, падащи свободно по слабите рамене.

Стройни крака, дълги, но без характерната тийнейджърска несъразмерност. Идеално симетрична фигура, с класическите пропорции на гръцките скулптури. Големи тъмносини очи на разтревоженото, и заради това още по-красиво, лице. Значи все пак се е уплашила… Само гласът е останал спокоен, сдържан…

Гледах момичето, без да мога да откъсна поглед от него. Беше и облечено изумително: с къси, прилепнали шорти, късо потниче от лъскав пурпурночервен плат, вишневи маратонки, бледорозови чорапки, навити на масурче на глезените. На красивата тъничка шийка имаше увита на два пъти златиста верижка, толкова масивна, че през ума ми мина — фалшива. И изведнъж разбрах, че изобщо не е така. В момичето нямаше нищо бутафорно. Верижката бе златна, струваше куп пари.

Господи, как не я бяха нападнали по-рано?

— Много ли те боли? — попита тихо момичето.

Поклатих глава. Боли, разбира се, но точно сега не трябва да мислиш за това. Трябва колкото се може по-бързо да се прибереш вкъщи. И да не скиташ по нощите из най-запустелия градски парк, където е пълно с напушени с трева младежи и надрънкани до козирката пияници.

— Скоро ще мине — каза момичето твърдо, уверено. И ми протегна ръка.

Топли, нежни пръсти докоснаха лицето ми. Тя сякаш не виждаше лепкавата кръв, засъхнала по кожата. Или не се страхуваше да я докосне.

Болката премина.

Сякаш ме облъхна студен вятър. Съзнанието ми се проясни. Тялото потрепери, напрегнах се, готов отново да се хвърля в битка. Готов да умра заради непознатото момиче. Готов да убия всекиго, който посмее да я нарани.

А болката изчезна.

— Много се радвам — продължи момичето. — Красив си, макар че това няма голямо значение. Силен си, но и това не е най-важното. Ти си смел.

Тя замълча за секунда. Пръстите й се плъзгаха по лицето ми и някъде в дълбините на кожата се зараждаше лекичък хлад. Странно, а дланта й бе толкова топла…

— А най-важното е, че в теб може да се влюбват.

Кимнах. Вече напълно съзнателно. Искам да се влюбиш в мен, странно момиче.

Защото аз вече те обичам.

— Ще ме изчакаш ли да порасна?

Тя се усмихна и огромните сини очи пламнаха. Момичето ме питаше, макар вече да знаеше отговора. Сякаш изпълняваше някакъв скучен, но задължителен ритуал.

— Да…

— Тогава протегни ръка.

Нещо малко и тежко полегна в дланта ми. Пръстите ми се свиха от само себе си, скривайки неочаквания подарък.

— Трябва да го носиш, докато не размислиш. Докато не се умориш да чакаш. Аз трябва да тръгвам.

Момичето направи крачка назад. Към тъмнината, към сплетените дървета, към неизвестността.

— Почакай… — пристъпих към нея. — Ще те изпратя…

И отново усмивка — смеещи се очи на лицето на млада богиня.

— Има кой да ме изпрати. Пътят е твърде дълъг… за теб. Радвам се, че се сгодихме. Сбогом.

Обзе ме странно вцепенение. Виждах я как се отдалечава и всяка клетка в тялото ми, всеки мускул, всеки нерв се протягаха напред. Трябваше да тръгна след нея, трябваше да изпратя момичето до дома…

Но не можех да помръдна от мястото си. Просто я гледах. А после разтворих дланта си. И видях пръстен от тежък жълт метал.

 

 

… Вечерта купонясвахме в хижата на Крол. Какво място заема в нашата организация, мисля, че е ясно по прякора му[1]. Клепоух, с вечно зачервени, сълзящи очи, странно суетен. Но пък с родители геолози, които изчезваха за дълго време по командировки, и съвсем прилично видео.

На купона пристигнах вече позагрял. Състоянието ми беше странно — обикновено аз или изобщо не пия, или се докарвам до пълно размазване. А сега не ми се пиеше повече.

В стаята на Крол беше тъмно, видеото бе пуснато, на широкото разхвърляно легло седяха седем-осем души. Някой викна гръмогласно:

— Серж, приземявай се!

И после по-тихо, но с много по-властен глас:

— Ей, място за Серж…

Махнах вяло с ръка за поздрав и същевременно като обяснение, че нямам намерение да сядам. Постоях за малко, облегнат на касата на вратата и загледан в екрана, където вървеше поредната серия от „Кошмар на Елм Стрийт“. Неунищожимият Фреди Крюгер налагаше със своите пръсти бръсначи мършав очилат младеж. Кръвта пръскаше на фонтани. Очилаткото, с обречен вид, сякаш разбираше безплодността на замислите си, стреляше във Фреди с два огромни револвера. Раирани парцалчета от ризата на Крюгер и парчета гнило месо се разлитаха на всички посоки в не по-малко ефектни гейзери.

Обърнах се и се запътих към банята. Зад мен се разнесе възторженият гъгнещ глас на преводача: „А сега, момчета, ще се заема с вас както трябва…“.

В банята непозната двойка се готвеше да прави любов. Момичето вече се бе съблякло, момчето си събуваше панталоните. Погледнаха ме толкова смаяно, че дори леко изтрезнях. Дори се сетих каква е причината — вратата бе залостена с доста масивно резе. Не си бях премерил силите, какво да се прави.

— Аз набързо — обясних им, като пуснах студената вода. — Имам нужда да се измия…

Ледената струя ме шибна по тила, потече под яката. Поклатих глава и изстенах от удоволствие. Така, какво ми трябва още? Цигарка…

Момичето стоеше мирно и се прикриваше с кърпа. Младежът бавно почервеняваше от гняв. Докато си въртях главата под водната струя, аз го наблюдавах с крайчеца на окото си и се опитвах да предвидя следващата му реакция. Ако ме познава, ще изчака мъничко, после ще сложи резето на вратата и спокойно…

Така, значи не ме познава. Отдръпнах се, избягвайки удара. Младежът заби ръба на дланта си в чугунения ръб на ваната и нададе вой. Без да го оставя да се опомни, го халосах в рамото. Не твърде силно, просто се извръщах в по-удобна позиция… и забих коляно в корема му — този път по-яко. Младежът се преви на две и седна на пода.

— Ако пак ми се нахвърлиш, ще те ударя по-ниско долу — казах му с поучителен тон. — И изведнъж ще станеш неработоспособен.

Потърсих с очи кърпа, не намерих. Усмихнах се на момичето:

— Искам да се избърша.

Тя бързо ми подаде кърпата, която държеше пред себе си като параван. Внимателно хванах хавлията за краищата и като продължавах да прикривам момичето, си попих лицето, кимнах и излязох в коридора.

Търсенето на цигари ме отведе в кухнята. Ако основната ми цел беше насищането на дробовете с никотин, това посещение щеше да е напълно достатъчно. Въпреки отворения прозорец и малкото народ в помещението — трима младежи и целуваща се двойка въздухът ми приличаше на кислородно-никотинова отвара.

Настаних се на перваза до Графа и Дос и без да поглеждам, протегнах ръка. Графа сложи в дланта ми новичък, току-що разпечатан пакет: мека жълта обвивка с пасяща на фона на минарета камила. Явно не бяха турски, за продажба „извън границите на САЩ“.

— Охо…

Измъкнах едно късичко „кемълче“, а пакета пъхнах в джоба.

— Подаръче, става ли?

Графа се намръщи, но не възрази. Поднесе ми запалка, също фирмена, като този път предвидливо не я изпусна.

Дръпнах, усмихнах се блажено и се отпуснах назад. Право през отворения прозорец.

Без да спира да се целува, момичето нададе вой. Увиснах заднешком на перваза и застинах така, разглеждайки от височината на деветия етаж нощната Алма-Ата. Равните, като начертани с линийка, обозначени с пунктира на фенерите улици. Петната цветна светлина по площадите. Колите, пълзящи по улиците, които някога носеха имената на Пастьор и Горки, а след това — на някой по-трудно запомнящ се. Обвитата в мека светлина сграда на висок хотел с оградена от червени пламъчета „корона“ на покрива.

Бях се захванал здраво с крака за чугунените ребра на радиатора. Дос ме потупа по корема: стига глупости, ще се изтърсиш долу…

Изправих се и отново се настаних на перваза. Графа кимна мълчаливо към масата, където в компанията на няколко чашки и нарязан на парчета салам стърчеше преполовена бутилка водка „Жибек-жоли“. Под масата бяха захвърлени две празни нейни посестрими. Поклатих глава. Не, не искам. Не знам защо, но нещо не ме влече…

В коридора изтрака врата. След минута, запълнена с шумоленето на събувани обувки и тихи разговори, в кухнята влезе Ромик. След него — непознато момиче.

Зави ми се свят. И изведнъж усетих как изтрезнявам. Сини очи под кестеняв бретон, стройна фигура, къси дънкови панталонки. Момичето беше красиво. И ми се струваше до болка познато.

Гледах как Ромик и приятелката му се приближават към нас. А в дълбините на душата ми звучеше ласкателният шепот на разума ми. „Успокой се. Опомни се, Сергей. Минаха пет години. Почти пет… Може да се влюбиш на седемнайсет години, но е глупаво на двайсет и две да си спомниш за детската любов. Те просто си приличат.“

Много си приличат.

Стиснах ръката на Ромик. И защо винаги дланите му са влажни? Графа попита безцеремонно:

— Нова приятелка ли имаш?

Ромик погледна косо към момичето и отвърна уклончиво:

— Както виждаш…

— Все още не съм ти приятелка — каза момичето, като ни разглеждаше. — Ще ме представиш ли?

— Запознайте се, това е Ада. От Биологическия факултет… — започна Ромик.

— Първо се представят мъжете — изрече с досада Ада. Тя ме гледаше оценяващо. Така разглеждат манекените по витрините.

Отместих с рамо Дос и хванах Ада за ръката. Привлякох я към себе си.

— Седни.

Тя седна безмълвно.

— Казвам се Серж. Ще ми станеш ли приятелка?

Ада сви рамене. Погледна към Ромик. Той се усмихна накриво.

— Не се притеснявай, той ще разреши — обясних аз. — Тази седмица аз му отстъпих приятелката си, така че ми е длъжник. Нали, Ромик?

— Серж, наглееш — каза тихо Ромик.

— Изчезни — кратко отсякох аз.

Ромик взе от масата пълна чаша. Изпи я на един дъх. Хвърли ми изпълнен с омраза поглед. И излезе.

Познаваше ме добре.

Затворих очи, вдъхнах дълбоко сладникавия дим и чух гласа на Графа:

— Да поговоря ли с него, Серж?

Поклатих глава.

— Той е в правото си, Графе. Пък и наистина се държах нагло. Сам ще се оправя.

Цигарата изгоря почти до филтъра. С всяко дръпване тютюнът ми се струваше все по-силен.

— Не ми харесва, че пушиш — каза едва чуто Ада.

Кимнах и извадих пакета от джоба си. Хвърлих го през рамото й в тъмната празнота на прозореца, изплюх угарката на пода. Графа погледна тъжно през прозореца. Каза, без да се обръща към никого:

— От корекома ги купих…

— Ще ти ги платя — успокоих го аз. — Графе, искам празна стая.

Графа кимна. Хвана Дос, поведе го извън кухнята. Двойката и третото момче се бяха омели рано-рано.

— И какво означава това? — попита Ада, като се отдръпна от мен.

Разглеждах я ненаситно. Приличаше. Но онова момиче сега щеше да е на осемнайсет години. Ада бе по-голяма.

— В теб може ли да се влюбват? — попитах аз, като произнасях внимателно всяка дума.

Ада сви рамене.

— Както решиш. Рискувай…

… И нещо сякаш се разпадна. Познатите черти се изтриха. Обаянието изчезна. До мен седеше обикновена двайсетгодишна девойка, умерено красива, умерено наперена. С боядисана в моден цвят коса. В сексапилни панталонки, отрязани от стари дънки.

Онова момиче щеше да отговори другояче. Не знам как, но не така престорено небрежно, с вид на фатална жена, преминала през много трудности в живота.

— А да пия разрешаваш ли ми? — попитах грубо и посегнах към бутилката. Ада кимна. Пиех водката направо от шишето, без да чувствам струите изгарящ пламък върху устните си.

— Остави ми — помоли ме Ада.

Подадох й шишето с плискащата се на дъното водка. Въздъхнах с пълни гърди. Устата, гърлото ми, хранопроводът — всичко сякаш пламна, напълни се с парлива тежест. В съзнанието ми проблесна ясна, предупредителна мисъл: „след половин час ще изключа“.

Погледнах Ада. Тя допи водката също като мен — от шишето. И нищо, седеше спокойно, сложила крак връз крак. Изведнъж забелязах, че краката й са покрити с редки косъмчета. Немного, пък и старателно обезцветени, но…

„Кое може да е по-ужасно от косматите женски крака? Косматите женски гърди.“

С гърдите ще успеем да се справим.

— Чувала ли си за мен? — попитах аз и усетих, че езикът ми се движи с известно усилие.

Ада кимна.

— Да. Ти си Сергей-Серж. Държиш целия район, а можеш да държиш и целия град. Каратист. Инструктор по ръкопашен бой в спортния клуб.

— Какво друго? — настоятелно попитах аз.

— Воювал си някъде на юг, със сепаратистите. Ранили са те при Каспийския десант. Учил си в Медицинския, отказал си се. Сега се възстановяваш…

Виж ти, известен съм…

— Друго — почти изкрещях аз.

Ада помълча.

— Никога и на никого не си се обяснявал в любов. Дори на онези, с които си спал. А те не са малко. Казват, че преди пет години, още по времето на Съветския съюз, си спасил от бандити някакво момиче и си се влюбил в него. Тя ти подарила пръстен, който и досега носиш. Това ли е той?

Вдигнах дясната си ръка — непоносимо тежка и непохватна. На безименния пръст мътно се жълтееше пръстенът. Вграденият в златото мъничък диамант бледо проблясваше.

— Не му харесва — тъжно казах аз. В главата ми се стелеше неясна мъгла, пред очите ми всичко плуваше. — Виждаш ли как помръкна? Гадости правя, направо като свиня се…

Приближих лицето си към Ада и прошепнах:

— Приличате си, разбираш ли? Външно…

Ада кимна с разбиране.

— Усетих. Та ти не си отмъквал ничие момиче. Те сами се лепят за теб.

— Всичко знаеш за мен — казах замислено аз. — Отдавна ли ме преследваш? Няма да се влюбя в теб…

— Харесват ми силните мъже — тръсна бретон тя. — Онези, които са по-силни от мен.

— Които подчиняват волята ти… На които им харесва да подчиняват. Жал ми е за теб, Адка — прошепнах аз като в мъгла. Стаята изчезна. Имаше само някаква неясна светлина, губеща се в цигарения дим, и момиче с хищни очи. — Искаш да те взема? Хубаво, ще те взема…

— Направо тук? — попита с ирония тя.

— Да.

Пъхнах пръсти под колана на късите й панталонки, дръпнах.

— Сваляй!

Тя скочи от перваза. Погледна ме за секунда — стори ми се, че ей сега ще ме фрасне по мутрата и ще си тръгне… А аз ще се втурна след нея, давейки се в оправдания, с пиянската увереност, че все пак съм я намерил, девойката от детския ми сън, първата ми любов…

Ада разкопча копчето на панталонките, рязко дръпна ципа. Изрита ги с крака, остана по дантелени бели гащички.

— Давай нататък! — наредих аз, докато се свличах от перваза. — И блузката…

Бележки

[1] Крол — от кролик (питомен заек). — Б.пр.