Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (45)

9. Ин и Ян

След като отрупа масата с чинии и фруктиерки, Тери седна до мен. Попитах я тихо:

— Какво сътрудничество си обещала на Сеячите?

— Размяна на посланици. Може би сключване на договор за взаимопомощ, търговски съюз. Нищо повече. Самият регент е бил длъжен да го направи…

Дипломатически отношения — не беше зле. Но пък за военните договори, както и да ги наричат, щеше да се наложи да поспоря с Тери. Не вярвах на Сеячите. Те не са ми потомци — просто са деца на моето време. Същото това време, където под успокояващите приказки от трибуната по градските улици звучаха изстрели. Когато насилваха жени и разстрелваха деца, когато експанзивните южни летци потапяха пътнически кораби с бежанци, а учтивите, коректни северняци превръщаха половината население на страната си в безправни роби. Този мой двайсети век беше протегнал пипалата си в бъдещето и ако сега огромната държава се управляваше от плямпала, рушветчии и пияници, то те с нищо не бяха подобри от предишното правителство на Земята. Не това, наддържавното, под неутралното название Асамблея, а истинското, имащо сила и власт — проектът „Сеячи“. Неотдавна се бях пошегувал: „Комунизмът победи“. Не, не беше победил комунизмът, а целият двайсети век — жесток и кървав, скрил под маската на цивилизоваността хилядолетно животинско озъбване. Генетичните аномалии бяха довели до смесването на раси и народи, бяха спасили Земята от национални войни. Но мирът на спокойната и развита Земя е само камуфлаж на военния мундир на цялата галактика. Хиляди планети живеят във войнствено средновековие — само за да станат съюзници във великата война с кръвожадните фанги. А толкова ли са враждебни те, фангите? Враг може да се измисли толкова лесно, да се извая със собствените ти ръце от меката глина на неразбираемото…

— А ето ги и моите приятели — каза весело Кислицин. — Влезте.

Станах от масата. Приятелите на Нурлан бяха доста по-възрастни от него. Дори по мое време щяха да им отстъпят място в автобуса. И двамата бяха светлокожи, с европейски лица, единият тъмнокос — без нито едно сиво косъмче, другият — със светла коса, но очевидно по рождение. Едни такива твърде спретнати старчета в сиви костюми, дори на мен ми се струваха старомодни.

— Михаил — представи се единият.

— Игор — каза вторият, като ме разглеждаше с любопитство.

— Сергей. — Протегнах им ръка.

Ръкувахме се символично. Дланите им се оказаха неочаквано здрави, а те сигурно бяха минали стоте…

Михаил се приближи до Тери, подхвана церемониално ръката й, докосна я с устни и каза:

— Щастлив съм да се запозная с принцесата на Тар.

Тери се усмихна и кимна. След Михаил до нея се приближи Игор, поклони се леко и също й целуна ръка. След което поясни:

— Това е древен земен обичай за приветстване на особите с царска кръв.

— Досетих се. — Тери се усмихна отново. Гостите на Нурлан явно й бяха повдигнали настроението.

— Имаме малки подаръчета за вас — каза Игор. — Не знаехме, че и приятелят ви ще бъде тук, извинете…

— Няма нищо — отвърна доброжелателно Ланс. — Аз не съм особа с царска кръв.

Докато те се запознаваха с Ланс, погледнах към Нурлан. Улових загрижения му поглед и се усмихнах успокояващо. Всичко беше наред.

Игор извади от джоба на сакото си две плоски кутийки и ги подаде безмълвно на двама ни с Тери.

— Каква прелест! — възкликна тя.

В кутийките имаше пръстени от патинирано сребро. Доста големи, с чудновата форма — неразцъфнала розова пъпка на дълго, завито в пръстен стебло.

— Това е най-ценният метал на Земята — среброто — рече просто Игор. — Смятат го за метал, от който се страхува злото. Запознати сме донякъде с вашата история, с пръстените, които помагат за преодоляването на разстояния…

— Надявам се, че тези пръстени не са толкова сложни? — попитах аз.

Игор поклати глава.

— Тук няма никакви електронни пълнежи. Просто пръстени ръчна изработка. Някога бях дизайнер ювелир. Сега вече не работя… само при такива случаи.

— Извинявай. Благодаря. — Сложих си пръстена на показалеца. Въпреки изисканата си форма, той изглеждаше на място дори на мъжка ръка. Наистина великолепна работа.

Същевременно Игор се обърна към Ланс и попита:

— Вие от Сеячите ли сте? Оперативен работник?

Ланс кимна.

— Тогава позволете да дам и на вас подарък. Това, разбира се, не е чак толкова оригинално нещо… но съответства на дейността ви.

Игор допря ръка до гърдите си и в плата на ризата му се отвори тайно джобче. Извади от него тънка верижка — също сребърна. А на нея… Неволно се намръщих. На верижката, или заварен, или залепен към оловна сачмичка, се поклащаше патрон за автомат. Добре познатият ми патрон за АКМ. Колко такива патрони бях изразходвал двеста години по-рано? Горещите гилзи, миризмата на барут, треперенето на автомата в ръцете. И същите такива куршуми летяха към мен… Умрели са онези, които бях пропуснал, разсипали са се на прах машините, отливали куршумите. А този патрон беше оцелял… Игор не забеляза реакцията ми. Той оживено обясняваше на заинтригувания Ланс какво е това патрон, барутно оръжие и автомат Калавшиков. Игор беше носил като дете този патрон на шията си — като амулет. И всички му бяха завиждали. Глупаци…

— Не се сърдете на приятеля ми — прошепна ми Михаил. — Изобщо не се е замислил какви асоциации ще породи у вас играчката му.

Погледнах го подозрително и направо попитах:

— Вие какво, да не сте сенс?

— Не… просто добре усещам чуждите настроения. Аз също имам подарък за вас с Тери.

Две кутии от черно стъкло със златисти вензели корони на капаците. И кристални флакони, пълни с лимоненожълта течност.

— Парфюм и одеколон — досетих се аз. — Също ли е индивидуално производство?

— Разбира се. Бях дизайнер на аромати. Пусках масови серии — „Чест“, „Алое синьо“, „Полунощна фея“… Всъщност на вас са ви непознати. А това е от старите запаси… онова, което не излезе на серия. Те дори си нямат име, условно ги наричах „Ин и Ян“.

Посегнах към флакона, но Михаил спря ръката ми.

— Пробвайте аромата заедно с принцесата. Така ще е най-добре. Това е подарък за хора, които се обичат, много индивидуален подарък. Точно затова не излезе в серийно производство… Но сами ще го разберете.

Кой знае защо, се отказах да питам повече. Михаил не внушаваше подозрение. Напротив, в него имаше нещо близко, привличащо.

Може би затаената някъде дълбоко-дълбоко болка?

Както ми казваше Вик: „Не искам да изгубя тайната“. Нека и за мен този възрастен дизайнер на аромати да си остане тайна.

— Моля, заповядайте на масата — обяви бодро Тери. — Уважаемият Нурлан ми отстъпи за тази вечер правата на домакиня… Всичко е приготвено по мои рецепти — смятайте го за ответен подарък.

Ланс взе ножа от ръката й и се зае да реже пицата с гигантски размери. Аз налях вино за себе си и Тери, в другия край на масата Нурлан обслужваше приятелите си. Подухваше лек ветрец. Ухаеше на степ. Илюзия като в „кабинета“ на Маестро Стас. Затова пък виното беше истинско. Отпих голяма глътка, тръпчивата сладост леко опари гърлото ми.

— За срещата — каза Нурлан, като се изправяше. — Срещата на времена и планети, хора и пътища.

Вдигнахме чашите си.

— Няма ли да разкажете малко за себе си? — попита ме Игор. — За полета на „Тера“?

Знаех си, че ще се стигне дотук…

— Разкажете онова, което ви е приятно — неочаквано се обади Михаил. — Знам, че там е имало много болка. Всичко се е смесило: приятели и врагове, Сеячи и хроноколонисти. Но и в тъгата има радост, и в тревогата — спомен. Казват, че сте били приятел с клениец… срещали сте се с Даниил Назаров…

Неволно се усмихнах:

— Бях… и се срещнах. Или обратното. Алер-Ил от планетата Клен и Данко са ми приятели. Макар и вече да ги няма. Ще ви разкажа.

 

 

… В главата ми леко шумеше. Лежах в леглото, което от агрегат за сън се беше превърнало в най-обикновена мебел, и чаках Тери. От банята се чуваше плясъкът на вода. Затворил очи, си спомнях вечерта. Всичко беше страхотно. Като се започнеше с приятелите на Нурлан и се завършеше с приготвените от Тери ястия.

Заспивах. Твърде много информация за един ден. Твърде много срещи и спомени.

Полетът на „Тера“. Търговията и сблъсъците с пиратите, търсенето на Земята… Старият мошеник Редрак… Данко, подхвърлен край моя звездолет… Клен от планетата Клен. Белият рейдър. Храмовете, Маестро Стас…

Сън. Всичко това беше просто сън. Наистина ли ми се беше случило? Синият пламък на плоскостите мечове, битката на кръжащите над Схедмон кораби. Храмът, подчиняващ се на заповедите ми, менталният двубой със създателя му. Двамата с Данко на пикник под разноцветните луни на Рейсвей…

— Ти вече спиш…

— Спя — съгласих се аз.

Вървяхме през пустинята. Краката затъваха в сития пясък като в блато. Бялото слънце висеше неподвижно в зенита. Погледнах към спътника си. Ернадо… или Ланс… или Редрак… или Клен.

Сънят ми се струваше реален, като всеки истински сън. Едва след пробуждането щеше да се разнесе усещането за пясък под нозете и слънце над главата. Можеше да остане жаждата. Пих малко повече.

— Къде отиваме?

— Напред — отвърна равнодушно спътникът ми. — Към целта. Най-простият път винаги е най-верният, но ти го знаеш.

— Това е труден път — възразих упорито аз.

— Труден, но прост. Смяташ ли, че лекият, но сложен ще е по-добре?

— Не ме обърквай.

— Защо? Ние винаги сме обичали яснотата.

— Кои сме „ние“?

Вървящият до мен човек се засмя:

— Ами, да речем, твоята съвест и чест.

— И ум.

— Недей да остроумничиш. По-добре слушай и запомняй — ти се разсейваш. Отдалечаваш се от пътя. Мястото ти не е на Земята.

— А къде ми е мястото? На Сомат? На Тар? В редовете на Сеячите?

— Навсякъде. Пътища много, не се спирай.

Спътникът ми внезапно се обърна.

— Отивам си.

И се разтопи в прозрачния въздух. Останаха само жълтата пустиня и бялото слънце в безцветното небе.

— Сергей… Серьожка…

Отворих очи. Над мен се беше навела Тери, увита в мек светлолилав халат. Тя ме погали нежно по лицето:

— Кошмар ли сънува? Стенеше.

Кимнах и се надигнах. Странно — опиянението ми беше изчезнало. Искаше ми се да пия.

— Ей сега се връщам.

В банята, която продължаваше да работи в илюзорен режим, пъхнах главата си под миниатюрното водопадче. Напих се жадно с топличката вода, отърсих се. Подухна топъл вятър, който изсуши косата ми.

— Благодаря — казах вяло.

Върнах се в спалнята, като по пътя съблякох ризата си. Тери седеше на леглото и разлистваше „Книгата на планините“.

— Зарежи тая гадост — посъветвах я. — Това е сбор от текстове, които действат на подсъзнанието.

— И какво от това? Мисля, че ще издържа. Затова пък може да разбера себе си. Ще взема тази книжка на Тар.

— Както искаш. — Седнах до нея.

— Хубава вечер беше, нали? — Тери отвори кутията от черно стъкло и извади флакона с парфюм. — И подаръците са чудесни.

С лека тревога наблюдавах как тя отваря прозрачния флакон и с привичен жест докосва косата, челото си.

— Приятен аромат… А какъв е този символ на флакона?

— Ин. Това е древен знак, символизиращ жената, женската сила. — Наведох се към Тери, вдъхнах аромата на парфюма. Плътен, наситен, но не тежък. Нещо мускусно, нещо от току-що разцъфнали розови пъпки. Приятно, но само това. Нищо особено. Посегнах към моя флакон, развинтих затегнатата капачка. Ян — мъжкият символ. Лек, едва доловим аромат на цитруси, медни нотки и…

Светът около мен се размаза. Стените сякаш се покриха с гъста мъгла. Светлината помръкна. Всичко изчезваше, разтваряше се, отдалечаваше се в безкрайността. Само Тери оставаше до мен.

— Тери…

— Сергей…

Посегнахме един към друг. През пустотата, през прозрачната мъгла… Дланите й докосваха лицето ми, галеха ме с нежни, плахи движения. И не остана нищо друго, освен тези длани, топли, почти горещи; освен сините, разтворени широко очи; освен голото тяло под свлеклия се халат.

— Сергей…

Свалих останалите си дрехи с бързината на удавник, с резките движения на окован роб, късащ омразните вериги. И между телата ни не останаха никакви прегради, не останаха и самите тела — нищо, освен неудържимата сила, която ни сливаше в едно. Ин и Ян, Ин и Ян…

Вече нямаше думи, нямаше и нужда от тях. Ние се четяхме един друг като разтворени книги.

„Това наркотик ли е, Сергей?“

„Не. Това е свобода. Това е таран, който разрушава стени. Ин и Ян. Две сили.“

„Нима е имало стени?“

„Не знам… вече не знам.“

„Ние можем ли да четем мисли?“

„Не знам.“

„Завинаги ли ще е така?“

„Не знам.“

Взимах я както хиляди пъти досега. Както най-първия път, както бих я взел в последния ден преди вечната раздяла. Както първата ми жена, както всички жени, които бях обичал преди нея. Както всички, които никога няма да обикна и които никога няма да обладая — защото никой не ми беше нужен и не съществуваше никой друг — освен нас.

„Обичам те, Тери.“

„Знам. Обичам те, Сергей.“

„Знам.“

Смешно беше да нарека това секс — все едно да нарека динозавъра гущер. Глупаво е да се дават имена на любовта — как да обясниш на слепия цвета на небето при изгрева на слънце? Но думите станаха излишни.

„Кажи ми — защо се влюби в мен?“

„Кажи ми — защо се влюби в мен?“

„Ти беше светлина в мрака. Ти ми обеща да ме обичаш… без да искаш любов. Не се изплаши от моя свят, който плашеше мен самия. И още… винаги съм те обичал. Винаги… Знаех, че ще бъдеш. Точно такава.“

„Ти беше онзи, който не ме забрави. Ти се накара да повярваш — макар да знаеше, че думите ми са просто игра. Не се уплаши от моя свят — който беше смърт. Тръгна си, когато беше нужно. Успя да защитиш своя свят. Успя да ме повикаш, когато чаках. Но аз още не те обичах…“

„Знам.“

„Сега знаеш. В началото ти бях задължена. После — срам заради родителите ми. После — страх пред предците на Сеячите.“

„Страхувала си се?“

„Да. Оживели богове — страшно си е. Но това премина, когато видях света ти отблизо.“

„Кога ме заобича?“

„Когато се отказа от властта над Тар — разбрах какво означава това за теб, щом видях земния живот. Когато ми каза, че ще си намерим нов свят. Когато ми помогна да видя красотата на мъртва планета. Когато беше за мен всичко — съпруг и приятел, роб и господар. Когато повярвах в любовта ти към Тери, а не към принцесата на Тар.“

Лежахме прегърнати и светът около нас придоби яснота. И шепотът на мислите затихна, но от него вече нямаше нужда, както и от думите. Само ръцете на Тери продължаваха да ме галят — нежно, благодарно, срещайки ласката на моите ръце.

Беше тихо, толкова тихо, както не би могло да бъде на Земята от двайсети век. По-тихо, отколкото в дома ни на Сомат, по-тихо, отколкото в двореца на императора на Тар.

— Серьожка — прошепна Тери. — Този комплект… Ин и Ян, той дали ще подейства на всеки? На която и да е двойка?

— На онези, които се обичат — също толкова тихо отвърнах аз. — Той не е магьосническо биле… затова е и опасен. Можехме да разберем, че не се обичаме.

— Обичаме се. — Тери се сгуши до рамото ми. Мина минута, преди да разбера — тя спеше. Подаръкът на Михаил ни беше изцедил докрай. Внимателно оправих одеялото, после погледнах към екрана. Три през нощта.

Странно — разбирах онова, което по-рано бяха просто думи. Наистина винаги бях обичал Тери.

Още преди срещата ни в нощния парк в Алма-Ата.

Още преди да съм разбрал думата любов.

Винаги.

Бях я чакал и обичал винаги.