Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (34)

5. Любов и смърт

Корабът на Сеячите приличаше на галактическите кораби толкова, колкото каменните брадви на неандерталците приличат на плоскостните мечове. Ние висяхме в проблясваща синя мъгла — безкрайно далеч и непоносимо близко един до друг. Аз, Данко, Редрак, Ернадо, Ланс… Тук нямаше нито кресла, нито пултове.

Само светеща мъгла, която приличаше на илюзорната действителност на менталния двубой…

„Вие сте прав, Сеячо — с ласкав шепот проникваха в съзнанието ми думите. Чии? На кораба? На Храма? — Намирате се в пътническия модул на стандартен храмов кораб клас «Куриер». Блокът за ментален прием и подаване на информация позволява осъществяване на пилотиране с максимална ефективност и минимална загуба на полезна площ. Обстановката в командната зала може да бъде…“.

Дори не успях да си пожелая нещо. Успях единствено да разбера смисъла на думите.

Мъглата потъмня, раздвижи се и се превърна в стената на бойната зала на „Тера“. Членовете на екипажа седяха около мен на обичайните си места. Ернадо и Ланс нервно се озъртаха. Редрак се беше вкопчил в облегалките на седалката и потреперваше. Когато ме видя, се развика:

— Какво става, Серж?

— А аз чух всичко! — радостно изкрещя Данко. — И разбрах!

Всички веднага се убедихме в това.

… Бурята се развихри не на шега и корабът се мяташе насам-натам. През сивкавата пелена на облаците надничаше малко жълто слънце — Слънцето на Земята. Потоци разпенена вода заливаха дървената палуба. В опит да запазя равновесие, аз се бях вкопчил в огромния резбован щурвал, пред който в голяма медна кофа се мяташе стрелката на компаса. По палубата с накуцване залиташе Редрак, облечен в пъстър пиратски костюм, с неподгъващ се… дървен крак! На колана му стърчеше старинен пистолет с дълга половин метър цев.

— Данко! — изревах аз.

— Тук съм, капитане! — Момчето изскочи иззад гърба ми, облечено в нещо невъобразимо екзотично, кожено-дънково-виолетово. В колана му бяха затъкнати поне пет или шест пистолета и ножове. Очевидно така се обличаха юнгите на корсарските кораби в представите му.

— Престани! — изкомандвах аз напрегнато. — Чел си много Сабатини и Жул Верн? Сега не ни е до игрички!

Илюзорният океан и корабът помръкнаха, разтвориха се в синкава мъгла. Костюмната обвивка се свлече на пластове от Данко, той остана по летателен комбинезон. Увисна небрежно пред лицето ми и каза обидено:

— Ама така беше по-интересно! Входът и изходът за информация могат да бъдат всякакви!

А може би Маестрото беше прав за Данко? Въздъхнах, представяйки си с ужас поредния ментален двубой.

— Данко, ще летим така, както реша аз. Ясно ли е?

Той кимна.

— Командната зала на „Тера!“ — изкомандвах аз. И се оказах в командирското кресло на нашия отдавна превърнал се в метални отпадъци кораб.

Редрак смаяно поклати глава — лицето му беше мокро, а на шията му висеше шарена пиратска кърпа. Наведе се, огледа с подозрение крака си. И попита:

— Капитане, кое е следващото в програмата? На кон из Космоса?

— Всичко е наред — отвърнах колкото се може по-уверено аз. — Това е кораб на Сеячите… и той се подчинява единствено на мен. Но трябва да свикна с него. Скорост максимална?

— На екраните е пълна бъркотия — с леко разстроен глас съобщи Ернадо. — Всички индикатори…

В главата ми прозвуча глас, който заглуши думите му; не го чуваше никой друг… освен може би Данко.

„Сеячо, движим се с максимална скорост. Извличането на информация се осъществява от вашата памет. Цел на полета — Земята, мястото на кацане на Белия рейдър. Съобщавам ви, че появата на кораба в миналото на Земята се допуска само в изключителни случаи…“.

„Онова, което се случва, не е ли изключителен случай?“ — попитах мислено аз.

„Мотивацията е убедителна, иначе командата щеше да бъде отхвърлена.“

Да, корабите на Сеячите, както и оръжието им, бяха с характер…

„Трябва да се озовем на Земята преди Белия рейдър.“

„Невъзможно.“

Без да се контролирам повече, заговорих на глас. И екипажът ми вече се блещеше срещу капитана си Сеяч, спорещ с нищото…

— Защо? Знам, че ти можеш да се прехвърляш във времето! Подчини се! Земята е в опасност! Длъжен си да засечеш Рейдъра преди кацането му на планетата!

„Сеячо… — Дали така ми се счу, или в изкуствения глас на кораба се промъкна тъжната доброта на Маестрото. Чужда, враждебна доброта… — Има закони, които не бива да се променят. Има главен поток на времето — онзи, който доведе до създаването на Храмовете, темпоралните генератори, цялата съвременна цивилизация… В този времеви поток темпоралните изменения са невъзможни… забранени… А има и странични линии, в които Лордът от планетата Земя побеждава или губи схватки, жени се за принцесата… или убива родителите й. В тези времеви потоци промените са възможни… в определени граници…“.

— Значи Рейдърът ще кацне на Земята?

„Вече кацна и отлетя. Използван е режим на невидимост, корабът не е бил демаскиран. На мястото на кацане не се наблюдават реакции на кварков разпад.“

— Това нищо не означава. Сектантите може да са оставили бомба със закъснител… или с дистанционно управление… По-бързо!

„Движим се по пряк хиперпространствен тунел, Сеячо. За създаването му отива цялата енергия от Храмовете в този сектор. По-бързо прехвърляне е невъзможно. Ще пристигнем на мястото, откъдето е излетял Рейдърът, след седем минути.“

По кожата ми пробягаха хладни тръпки. След седем минути щях да се върна на родната си планета. На Земята.

Щях да отида, за да спася света си или да загина с него. Маестрото можеше да е убеден колкото си иска в безвредността на сектантите, като се основаваше на „завършеността“ на миналото. Аз не смятах, а и не можех да смятам така.

Сеячите изобщо не се бяха оказали всемогъщите вълшебници от детските приказки. По-скоро напомняха на Великия Гудуин от Изумрудения град — ловък фокусник, мамещ целия свят.

Но аз не носех розови или зелени очила.

Ако бъдещето променя своето минало, то защо пък миналото да не поработи върху настоящето?

— Момчета, сега ще се озовем на Земята — обявих със силен глас. — На планетата на Сеячите… мисля, че вече всички сте го разбрали. Рейдърът все пак е кацнал на нея и ще ни се наложи да поработим като боклукчии.

— Да обезвредим кварковата бомба? — попита тихо Ернадо.

Кимнах.

— Това е невъзможно… Освен ако не ни помогне твоят кораб. Той способен ли е да спре субатомния разпад?

„Не — равнодушно и спокойно отвърна гласът в главата ми. — Субатомните процеси на разпад са необратими. Може да се използва темпорален скок, но това е забранено на Земята.“

„Благодаря!“ — казах му ядно аз.

„Моля, Сеячо. До кацането на Земята — три минути. Хиперпроходът ще бъде завършен с изход в границите на атмосферата. Предполагаемо разстояние до Земята — два метра. Препоръчвам гравитационен десант с поддържане на непрекъсната мисловна връзка.“

„Осигури максимална близост до мястото, откъдето е излетял Рейдърът.“

„Добре, Сеячо. Сега всички членове на екипажа ще бъдат облечени със защитни противорадиационни костюми.“

 

 

Стояхме до колене в сняг. Мръсен, топящ се сняг на планински склон, обърнат на север…

Странно, съвсем бях забравил как изглеждаше пролетта на Земята.

Слънцето грееше с половин сила от бледото небе, изтъкано от редки ивици облаци. На противоположния южен склон снегът се бе разтопил напълно, останала беше каша от лепкава черна кал и жълто-сива миналогодишна трева.

А по средата, в долината между двата хълма, тъмнееше равно, сухо, сякаш изгладено с ютия петно земя. Светлата, глинеста, позната единствено на рядко идващите тук туристи, или на още по-рядко появяващите се пастири, почва на тяншанските предпланини. Насред сухото петно открито, без всякаква маскировка, стоеше полупрозрачен двуметров куб. Плетеница от тръби, кълба, цилиндри, проводници, натикана в корпус от мътна пластмаса.

Кварковата бомба.

Честно казано, това устройство дори не трябваше да се нарича бомба. Истинските военни бомби имаха система за защита и насочване, двигатели и термозащита… Представляваха миниатюрни космически кораби за еднократно използване. А това, което сега стоеше пред нас, неописуемо чуждо на мръсния планински склон, бе просто мина.

Но това не улесняваше задачата ни.

Кварковата бомба се взривява в мига, в който я сглобят в лабораторията. Останалата част от съществуването й представлява просто забавяне на неизбежния процес на кварковия разпад, свеждане на лавиннообразното унищожаване на атоми към бавно, ритмично, постепенно унищожаване на десет грама меден прах — най-добрия активатор на взрива. И ако просто стреляте в бомбата, унищожавайки механизмите й, то необратимият процес на атомния разпад ще започне с пълна сила. Единственият начин да се избавите от кваркова бомба, е да я „изхвърлите“ в пълен вакуум. На разстояние от две или три светлинни години от най-близката звезда, планета или мъглявина. Понякога кварковият разпад е способен да се прехвърля от планета на планета на мъничките метеорити, частици прах, молекули йонизиран газ…

Обърнах се — инстинктивно, сякаш търсех подкрепа. Зад мен стояха приятелите ми. Ернадо, Редрак, Ланс, Данко… На кръста си всеки от тях носеше гъвкава метална лента, която излъчваше слабо сияние. Обещаният противорадиационен костюм на Сеячите?

А над нас, смехотворен в своята разпознаваемост на летяща чиния, висеше стандартният храмов кораб клас „Куриер“. Две събрани една с друга чинии за супа с диаметър двайсет метра. Машина, способна да преодолее разстояние от милиони светлинни години, да управлява чрез темпорални полета, да се сражава с армади звездолети…

„Това истинският ти облик ли е?“

„Да. Функционален е. Друг ли да приема?“

„Не е необходимо. Виждаш ли бомбата?“

„Да. Включен е механизмът й за активиране. След петнайсет минути и трийсет секунди земно време ще започне разпадът.“ „Какво можеш да направиш? Имам предвид унищожаването на бомбата.“

„Задачата е приета. Изпълнението е невъзможно.“

„Поясни.“

„Техниците, създали тази бомба, са взели предвид всички възможни видове въздействие. Системите за защита ще предизвикат незабавна активация на кварковия разпад при опит за външно въздействие. Детекторите засичат пълна готовност на устройството за активиране.“

„А темпорална намеса? Да унищожим бомбата в миналото!“

„Намесата на територията на Земята и в основния поток на историята е забранена. Темпоралният генератор е блокиран. Извинете.“

Това съвсем човешко извинение ме извади от релси. Повече не можех да разчитам на помощта на кораба на Сеячите. А на помощта на… Белия рейдър?

Създателите на бомбата са били длъжни да предвидят предпазители. Сигурно и сега могат да предотвратят взрива.

Ако им докажем, че Земята е планетата на Сеячите. Родината на боговете им… Но възможно ли е да се докаже на християнина, че Сатаната е просто поредният образ на Бог? Четвъртият член на троицата… Възможно ли е за десет минути да обориш фанатици, които без колебание са готови да дадат живота си за вярата?

Не. Никога. Вярата не се пречупва с факти.

Вдигнах ръка, сякаш за да се прикрия от прозрачния куб на кварковата мина. Сякаш по този начин можех да я залича от реалността… И видях на пръста си пръстена. Жълтото колелце с кристала енергоносител. Хипертунелът, който бе винаги с мен. Годежният пръстен на принцесата. Творението на съвременни майстори, които се стремят да надминат самите Сеячи.

Та нали този хипертунел можеше да действа в която и да е посока.

Потърсих с поглед нещо твърдо. Бластер, меч, защитен колан… Наведох се и вдигнах малък кален камък. Парче от древен гранит, на което скоро му предстоеше да се превърне в кварков прах.

„Можеш ли да ми осигуриш връзка с командната зала на Рейдъра?“ — попитах наум кораба.

„Да. С кого по-точно? В командната зала има осем души, от тях…“

„Изкарай на екрана изображенията на всички нас и…“

„Извинете, Сеячо, но това изображение вече присъства на техните екрани. В устройството за кварков разпад има телекамери и хиперпредавател.“

А така… Идиот. И сам можеше да се сетиш…

„Как реагираха на появата ни? Императорът и императрицата на Тар?“

„Зарадвани и смутени са. Безпокои ги моята поява. Аз отговарям на стандартното изображение на кораб на Сеячите.“

„Приготви се да ни предадеш изображение от рубката на Рейдъра.“

Засилих се леко и ударих с камъка по стиснатата си в юмрук ръка. По златния годежен пръстен. По „диаманта“, който пазеше в себе си енергията на мегатонна ядрена бомба.

Кристалчето пламна като късче магнезий. Ярката бяла светлина ме накара да отместя поглед.

— Може ли да се влюбват в теб? — прошепнах.

Всички звуци отидоха някъде на заден план. Стъпките на Данко, който обикаляше около „летящата чиния“, тихият разговор на Ланс и Ернадо. Сякаш ме бяха покрили с мек памучен похлупак.

— Ти ли си това… принце?

— Да, принцесо. Може ли да се влюбват в теб?

Тишина. Какво е сега на твоята планета, на Тар? Ден или нощ? С какво се занимаваш, принцесо — мериш нова рокля или решаваш въпроси от междупланетната търговия? Сама ли си, или с приятелка, с тълпа съветници и охрана… с приятел? Няма да задавам излишни въпроси. Само един. Може ли да се влюбват в теб? Помниш ли още своя случаен спасител и формален съпруг?

— Да, Сергей. Вероятно може.

— Помниш ли ме?

Лек смях. И насрещен въпрос:

— Разбрал си за докладите на Ланс… Нали?

— Малко ли доклади получаваш…

— Но тези ги четях, Сергей.

— Ще дойдеш ли, ако те помоля?

Отново пауза. Като че ли я изненадах.

— А не може ли обратното…

— Не, принцесо. Целта ми сега не е Тар.

— Намери ли своята планета, Сергей? Земята?

Нещо в гласа й накара сърцето ми да се свие. Странно, все още можех да се радвам на интонациите…

— Да, принцесо. Викам те на Земята. На планетата, която ще загине след няколко минути. На двайсет метра от мен стои кваркова бомба с изключени предпазители.

— Ти си полудял, Сергей! Имаш ли кораб?

— Да.

— Излитай, опитай се да се измъкнеш! Незабавно!

— Това е моят свят, принцесо. Ще дойдеш ли?

И отново тишина. И бледото лице на Ланс, който стоеше на две крачки от мен и слушаше нашия диалог.

— Света ти ли искаш да видя, Сергей? Да успея да прекарам известно време на него?

— И това също.

Ланс се хвърли към мен и се олюля, отблъснат от невидима сила. Закрещя:

— Не бива, не смейте, принцесо!

Едва успях да чуя гласа й.

— Разбий камъка в пръстена. Ще дойда… Опитай се да ме намериш, ще взема устройство за далечна връзка. Планетите не загиват мигновено дори от кваркови бомби.

„Покажи ни рубката на Рейдъра“ — беззвучно изкомандвах аз. И видях как на склона, зад куба на бомбата, цъфна огромно изображение, като екран в киносалон.

Огромно помещение, което приличаше на радиотехнически завод след пожар… или след посещение на клениец самоубиец. Струпани небрежно пултове, хора, седнали в седалките или стоящи прави наоколо. Императрицата. Императорът. Група пелийци.

— Принцесо, не те викам да умреш с моя свят или да видиш смъртта му. Кварковата бомба е оставена от сектантите…

— Ланс ми съобщи за тях.

— Но тогава не знаехме, че ръководителите на сектата са императорът и императрицата на Тар. Твоите родители, принцесо.

Някой от седящите в рубката на Рейдъра се наведе над пулта — и в полупрозрачнния куб се отвори тясна амбразура. Към мен се изстреля тънък бял лъч. На пет метра от нас той се стопи без следа във въздуха.

„Предприех самостоятелно предпазни мерки — съобщи корабът. — Сеячо, до активацията на бомбата остават три минути и половина. Напомням, че сте длъжен да защитите Земята. В нейната история няма кваркови взривове…“

Без малко да избухна в нервен смях. Отрезвях след думите на принцесата — гласът й беше твърд като стомана.

— Принце, сигурен ли сте в думите си?

— Да. Ако дойдеш на Земята, те трябва… може да спрат…

— Разбий кристала!

Отново ударих по пръстена с камъка. Кристалът пак пламна и се покри с мрежа от тънки като паяжина пукнатини. Многоцветна вълна пробяга по пръстена и се изгуби някъде в дълбините на метала.

— Не!!! — викаше императрицата. Възрастна жена в командната зала на Белия рейдър, която не подозираше, че всеки неин жест, всяка нейна дума са достъпни за враговете.

До мен припламна многоцветно сияние. Във въздуха закръжи разноцветна мъгла, едва доловимо полъхна вятър.

„Самостоятелно взех решение да коригирам точката за изход от хипертунела — учтиво съобщи корабът. — Допълнително психологическо въздействие…“

Цветната мъгла изчезна. И заедно с нея — усещането за „похлупак“, който ме покриваше през цялото време, докато разговарях чрез пръстена.

Пред мен стоеше принцесата.

Беше почти гола. Но — странно — това ми се струваше напълно естествено. Късата златиста туника не отстъпваше по простота на древногръцкото облекло. Краката й бяха боси и принцесата се намръщи, когато почувства докосването на мокрия сняг. Добре че наркотичният ефект на хипертунела не й позволяваше да почувства напълно студа…

Принцесата ме погледна в очите. Първо невиждащо, в разширените зеници още стояха отблясъците от другия свят… После — приветливо по познатия начин и с лека насмешка. Така гледат някой добър, макар и преследван от несполуки, приятел.

— Здрасти, Сергей…

— Здравей, принцесо — отвърнах като автомат аз.

Тя тръсна глава — мократа коса се разля като тежка тъмна вълна.

— Много навреме — тъкмо излязох от ваната.

В някой друг момент това съвпадение щеше да ме накара да се усмихна. А може би и да застана нащрек…

— Принцесо, стъпете върху това — каза бързо Ланс, като се запъваше.

Той хвърли под краката на принцесата якето си. Девойката кимна небрежно, едва забележимо — така благодарят за продупчения в автобуса билет. Стъпи на чистия тънък плат. Обърна се и замръзна, загледана в „киноекрана“.

„До началото на кварковия разпад — една минута — с услужливия глас на добре възпитан дебил съобщи корабът. — Сеячо, вие сте длъжен да предотвратите промяната в хода на историята на Земята.“

Принцесата вдигна ръка. Дали за да поздрави родителите си, или просто за да привлече вниманието им? Като че ли появата й би минала незабележимо…

— Здрасти! Мамо, изобщо не си се променила…

Едва сега хората в командната зала на Рейдъра разбраха, че ги наблюдават.

Императрицата стана от седалката. И аз видях как хората около нея веднага се напрегнаха, настръхнаха…

— Тери, мое момиче… Ти… трябва веднага да напуснете планетата. Тя е обречена. Използвайте този кораб, каквото и да представлява той.

— Не, мамо — почти весело отвърна принцесата. — Та това е и моя планета. Планетата на моя съпруг.

Изобщо не се изненадах, когато чух истинското име на принцесата. И не защото вече не можех да изпитвам нищо друго освен страх — безумен страх за себе си, за принцесата, за Земята, за своя екипаж… Просто съвпаденията бяха изплели своя дантелена мрежа, недостъпна дори за Сеячите. Тери — Тера. Земя.

— Взривът не може да бъде спрян, момиче… — също тъй спокойно и твърдо рече императрицата. — Остават секунди…

— Мамо! — Гласът на принцесата премина във вик. И изведнъж разбрах, че тя се намира на границата на истерията. — Никога в живота си не си вършила необратими постъпки! Твърде добре те познавам, мамо! Можеш да спреш взрива!

— Не!

— Тогава ще убиеш и нас — тихо каза принцесата. И започна бавно да се свлича на земята. Към нея се хвърли Ланс, но аз успях да я подхвана пръв, като с рамо отблъснах младежа. Държах я на ръце, усещах колко е студена кожата й, гледах лицето й.

Очите й бяха отворени. Тя изобщо не беше изгубила съзнание.

— Не се страхувам… просто твърде внезапно… — прошепна принцесата.

Вдигнах глава и погледнах кварковата бомба. Щях ли да видя как светът наоколо се разпада на прах? Щях ли да почувствам нещо?

— Спрете разпада! — изкрещя императрицата. И в тази секунда в командната зала на Рейдъра започна нещо невъобразимо.