Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (41)

5. Информация без размисли

Управлението се оказа изключително просто, както и на галактическите кораби на Сеячите. Азбучен панел, който явно можеше да се пренастройва на няколко езика, фонетичен блок за гласово управление. Бегло огледах приборите и казах:

— Издигане на сто метра. Движение на запад.

Капакът на кабината се затвори. Уверен, силен баритон с ясно доловимо задоволство повтори:

— Издигане на сто. На запад. Скорост?

Флайърът плавно се издигна и аз оставих въпроса без отговор. Погледнах надолу — Вик вече крачеше покрай брега. Спря се само веднъж, изпрати ме с поглед и махна с ръка. Кой знае защо, му вярвах, че повече няма да се видим. Може би Вик ме беше накарал да го почувствам.

— Сбогом, роудър — прошепнах. — Дано вятърът ти понякога е попътен. Сега си имаш своя тайна.

— Скорост? — подмилкващо попита флайърът. Слава богу, акълът му стигаше да не разпитва за вятъра и роудъра.

— Максимална. И не повтаряй командите — отрязах го аз.

Погледнах приборите и поклатих глава. Скоростта се увеличаваше толкова бързо, че очевидно нямаше да се размине без гравитационни компенсатори. Ускоряването спря на хиляда и петстотин в час, а над пулта, направо във въздуха, светна надпис:

„Скорост максимална. Форсиране?“

Лаконично… Поклатих глава:

— Не е необходимо. Трябва ми карта. Или не. Можеш ли да удължиш маршрута до Алма-Ата?

„Град Верни — Алма-Ата — Алмати? Координати…“

— Да — прекъснах пълзящото встрани изречение. — Същият. Колко време ще отнеме полетът?

„Ако се придържаме към обществените въздушни линии шест часа и двайсет и две минути. Ако използваме скоростните трасета четири часа…“

— Използвай обществените линии — наредих аз. Полетът по скоростните трасета можеше да се окаже платен. Или да изисква наличието на тайнствения Знак. Мисълта за него ме подтикна към нов въпрос: Искам тълкуване на няколко термина. Има ли възможност да използвам речник?

Въпросът можеше да издаде, че съм чужд, но нямах друг изход. Още по-рисковано бе да се озова сред хората, без да знам смисъла на елементарни понятия.

„Да“

— Добре. Тълкуване на термините „Знак за самостоятелност“, „Роудъри“, „Асамблея“…

Замислих се за секунда и продължих:

— „Генормисти“, „Книга на планините“. Можеш да отговаряш на глас.

Настаних се по-удобно в седалката и зачаках. След като излезе на „обществената линия“, флайърът премина в плавен вираж, на пулта започнаха да примигват светлинки: или изчисляваше курса, или обработваше въпроса… А може би просто създаваше илюзия за напрегната работа.

— Знак за самостоятелност, Знак, Токен. — В приглушения глас на флайъра звучеше същото онова задоволство от изпълнената задача. — Тълкуване според общия социологически речник.

— Казвай — подканих го аз и затворих очи. Седалката във флайъра беше адски удобна. Движението изобщо не се усещаше.

— Въведен през две хиляди шейсет и трета година, в град Квебек, Северноамерикански щати, след процеса Дженингс срещу Дженингс.

Искаше ми се да попитам в какви щати влиза канадският град, но се насилих да замълча. Да е жива и здрава Канада…

— Епизодичното използване на Знаците продължава до седемдесет и втора година, след което те са узаконени с решение на Асамблеята. Оттогава статутът на Знака на самостоятелността е непроменен. Самият Знак представлява направен от титанова сплав позлатен диск с диаметър шест сантиметра. Има две нива — персонална и колективна отговорност…

Кимнах машинално, като си припомних полюляващия се на гърдите на Вик медальон. Нищо особено.

— Според статуса на Знака той може да бъде получен във всяка човешка възраст, независимо от пола, националността и убежденията. Основание за получаването на Знака е личната самостоятелност на индивида, което се състои в способността да решава правилно основните проблеми на междуличностното общуване, да действа, изхождайки от приетите в обществото морално-етични норми, да се противопоставя на психологическото въздействие със сила до два Дора и да изпълнява минимума трудови задължения — осем месецочаса. Променливите величини се уточняват всеки месец, но ожесточаването им няма обратна сила за собственика на Знака — поправка от седемдесет и трета година. Средната възраст за получаване на Знака е тринайсет години и половина — според данни от август тази година. Минималната възраст за получаване на Знака е шест години и четири месеца, процесът на Ван Чжун срещу Китайската федерация. Максималната възраст за получаването на Знака е деветдесет и три години. Броят на хората, които са се отказали да получат Знак, е нула цяло и два процента от населението на Земята. Количеството хора, които не преминават контрол — шест десети…

Прозинах се. Стана ми скучно.

— Основните съдебни процеси, свързани със Знака за самостоятелност: „Дженингс срещу Дженингс“; „ЮНЕСКО срещу Асамблеята“; „Ван Чжун и съюзът на мутантите срещу Асамблеята и Китайската федерация“. Модификации на Знака: въвеждане през две хиляди сто и четвърта година на личностен детектор, въвеждане през две хиляди сто и тринайсета година на щит генератор с емпатично задействане и авариен хипервикач.

Гласът млъкна.

Спомних си как Вик бе отговорил на Дядото: „ще счупя Знака“. Явно след това се включваше хипервикач и съобщаваше, че човек е изпаднал в беда. Това несъмнено се смяташе за нещо позорно.

— По-нататък — казах.

— Роудъри. Обществено движение, чийто разцвет настъпва през две хиляди и осемдесета — две хиляди сто и пета година. След началото на колонизацията на планетите от системите на Кентавър и Фомалхаут движението рязко запада. Основни постулати на роудърите: „Свободата е съдържание, а не форма“, „Правото е над задължението“, „Изборът винаги е правилен“. Били са в правителствена опозиция, съществували са на границата на гарантирания минимум блага, отхвърляли са всякакъв труд с твърдението, че е безсмислен. Основната маса роудъри са младежи. Обичаите, законите, историята на роудърството са описани подробно в монографията на Ана Файфер „Ковачи на свобода“. Духовни вождове на роудърите се считат Сали Дженингс, автор на „Книга на планините“, и Игор Пригородски, „роудър номер едно“.

— Ясно. Продължавай.

Излегнат в отпуснатата назад седалка, аз се борех с дрямката. Трябваше да поискам от флайъра училищен курс по история. Ако изобщо имаха училища и история…

— Асамблея. Висшият законодателен орган на Земята. Двукамарен, е пряко и пропорционално представителство от ексдържавните единици. Избори се провеждат веднъж на две години. Забранено е преизбирането на членове на горната камара за повече от два мандата подред. Право на избиране притежава всеки носител на Знак.

Генормисти. Противозаконна групировка, която се е появила в средата на миналия век. Поставя си за цел контрола над чистотата на човешкия генофонд. Дейността й се свежда до пропаганда на засилен генен контрол (легални генормисти) и терористични актове срещу нарушителите на генния допуск (генатуристи); терористичните актове се осъществяват от бойци, членове на нелегалните генормисти.

Книга на планините. Програмният документ на роудърите. Написан през две хиляди шейсет и девета година от Сали Дженингс, според някои данни — съвместно с група психолози, специалисти по подсъзнателно програмиране на поведението. Във връзка с това в началото на две хиляди осемдесет и трета година се провежда референдум за забраняването на пълния текст на книгата. С незначително мнозинство от гласове законопроектът е отменен…

Говорещият се закашля.

— Настинал ли си? — попитах. И изстинах от ужас. Машините не се разболяват.

Роботите не кашлят.

— При нас е студено — с извинителен тон отвърна невидимият ми събеседник.

— Къде е това „при вас“?

— В Иркутск. Флайърът е зачислен към общоградския парк.

Няколко минути мълчахме. Мълчаливо се ядосвах, като си представях идиотската ситуация. Да помисля човек за робот! Да разговарям с оператора, който управлява флайъра, като с машина!

Но откъде можех да знам? Никъде в галактиката не се използваше такава система. Ако машината се управляваше от шофьор, то той седеше в нея.

— Нали не съм създал много проблеми с въпросите ми? — попитах.

— Не, вие пък. Беше много интересно да обезпокоя справочните служби. Първоначално си мислех, че ми предстои скучен полет. Радвам се, че сгреших.

— Работата интересна ли е? — попитах небрежно аз.

— Не сте ли опитвали?

— Не, никога.

— Доста интересна. Обикновено обслужваме туристи, разкарваме ги из околностите, до езерото… А далечните полети като този са рядкост. Смяната ми, ако трябва да съм честен, приключи. Но с удоволствие ще откарам флайъра до алма-атинската зона за кацане… Нещо против?

— Съвсем не.

— А вие отдалече ли сте? Не се притеснявайте от въпроса ми, той е излишен…

— От Брега на Грюнвалд.

Повторих легендата си, като мимоходом вкарах в нея няколко подробности — че се интересувам от съвременните земни култури, роудърите, генормистите и генатуристите, възнамерявам да пиша за тях.

Моят събеседник очевидно се оживи.

— Вие сте оптимист, млади човече. Съдейки по въпросите, вие практически не знаете нищо за тях.

— Погледът на несведущия понякога е по-зорък — отвърнах. И се изненадах от отговора си — той се появи отникъде.

— О, значи все пак сте чели „Книгата на планините“ — одобрително отбеляза операторът на флайъра. — „Погледът на несведущия е по-зорък, думите на детето са по-честни, простите начини са верни“.

Размърдах се в седалката. Хич не ми харесваше случващото се, ама хич. Някой беше успял да напъха в съзнанието ми информация, която не ми бе известна отпреди. Или това бе онзи ефект на „предзнанието“, в който никога не съм вярвал? Смяташе се, че при тунелния хиперпреход човек може да види бъдещето си… Глупости. Случайни съвпадения.

— А къде да ви оставя в Алма-Ата? — попита операторът. — Били ли сте в този град?

— Много отдавна — отвърнах честно аз. — Мисля, че доста се е променил оттогава. Няма ли да ми подскажете нещо?

— Авиогарата? — неуверено предложи операторът. — Планинско-туристическият комплекс? „Хилтън“? Нищо друго не ми хрумва в момента…

— В колко часа ще долетим в Алма-Ата?

— Около обяд местно време. Да уточня ли?

— Няма нужда. Можете ли да намерите адреса на ръководителя на местния роудър клуб?

— Разбира се. Решили сте да започнете изучаването на субкултурата отвътре? Похвално…

Докато слушах разговорливия оператор, разсеяно оглеждах пулта. Технически флайърът бе оборудван не по-зле от орбиталните изтребители на Тар или другите хроноколонии. И въпреки това имаше жив оператор — не дубльор на машина, нито просто допълнителен участник в „трудовите процеси“. Ако подобна работа съществуваше и след масовата колонизация на околните звезди, то какво ли се е вършело по роудърски времена?

— Адресът е намерен. Да изкарам ли информацията на лента?

Кимнах, без да слушам оператора. Спомних си един разговор с Ланс — много отдавнашен, още преди в екипажа на „Тера“ да влязат Редрак и Данко, от онова време, когато се мотаехме из галактиката в търсене на следи от Земята.

Струва ми се, че всичко започна в Геесмод, на „баржата“. Така наричаха откритото ресторантче край самия космопорт. В него можеше да се прекара цял ден, като си поръчаш само две евтини питиета, и повечето посетители се възползваха от това. Всички те имаха някакво отношение към космическите кораби: пилоти и техници, енергооператори и свързочници, новоизпечени випускници на училища или укриващи се от полицията бандити. За седмица наемаха не повече от един или двама от постоянните посетители на баржата. Но оптимизмът на останалите не спадаше. Те идваха няколко часа преди отварянето, защитаваха от външни лица обичайните си маси — често с помощта на атомарници.

— Добре че съм се родил на Тар — каза тогава Ланс. — Правото на труд у нас се защитава със закон, работа е осигурена за всички.

Усмихнах се. Монархически комунизъм — така бях кръстил за себе си обществения строй на Тар. Макар че, честно казано, най-близката аналогия до Тар беше Кувейт.

Точно тогава се замислих над проблема за мястото в живота, който помрачаваше съществуването на мнозинството хора. Работата дори не беше там, че не стигаха работни места. Винаги се намираше работа, с която техниката не може да се оправи, по-точно се справяше, но на твърде висока цена. Много по-лесно е да наемеш човек, който да събира в мочурливите блата на Рапенга скъпоценни рап цветя, отколкото да строиш заради това сложен кибернетичен агрегат. Много по-лесно е да имаш жив обслужващ персонал, и вероятно е най-добре да се наемат войници, за да се спасиш от вечния проблем с препрограмираното на бойни роботи. Въпреки всичките му недостатъци, човекът е много издръжлив, гъвкав и дори предан работник. Абстрактни понятия като вяра, любов, патриотизъм го правят много по-надежден от всяка машина.

Но също такива абстрактни величини — гордост, честолюбие, любопитство — рязко ограничават сферите на човешка дейност. Берачът на рап цветя не може да устои пред изкушението да опита наркотичното прахче. Сервитьорът, който обслужва масите, изобщо не изпитва удоволствие, когато сервира на полупияни безделници. Обеднелият лейтенант или капитан от орбиталната крепост, натъпкана с оръжие и контролираща цяла планета, непрекъснато е подложен на изкушението да вземе властта в свои ръце.

Хората се оказаха в капана между две крайности. Нискоквалифицираният еднообразен труд устройваше само идиотите, а сложната, свързана с техника и власт работа беше сведена до минимум и се поверяваше само на абсолютно надеждни хора.

На планетите хроноколонии основната маса недоволни бе поглъщана от селското стопанство. В производството на продоволствия можеше да се забогатее и да се направи невиждана кариера. Подобно изтичане на население само се поощряваше от правителствата. Та нали Земята просто не се нуждаеше от селяни.

Задрямах, като продължавах през сън да слушам обясненията на оператора: прелетяхме над станцията за връзка на Абаз, над тувинския завод за хипердвигатели, над границата на тестовия полигон… Когато погледнах надолу от височина няколко хиляди метра, видях жълто-кафява степ с разхвърляни из нея черни пирамидки. Над някои от тях въздухът трепереше от гореща мараня, една от пирамидките излъчваше мътна светлина. Не се поинтересувах какво тестват там, на бившия ядрен полигон. Сигурно някаква не по-малка гадост.

След това под нас премина синкавобялата ивица на Балхаш. Операторът съобщи, че управлението се поема от станцията на Алма-Ата, и се сбогува с мен.

Прогоних сънливостта си и отново премислих действията си. Да се появя на гости у местния предводител на роудърите. Да си сменя дрехите — в най-близкия неавтоматизиран магазин, като избера по-обикновени и по-евтини дрехи. Да намеря парка, където някога се бяхме срещнали с Тери, и да я чакам там цялата вечер. Ако паркът още съществуваше.

Флайърът започна да захожда за кацане — доста рязко, но гравитационният компенсатор ме спасяваше от неприятни усещания. Втренчих се през прозрачния капак на кабината и започнах да разглеждам лежащия в подножието на Алтай град.

Ето това бе завръщане в родината…

Лозунгът „Да превърнем Алма-Ата в град-градина!“ винаги ми беше харесвал. Въпреки утопичния му оптимизъм и приказен тон. Но лозунгите не бива да се превръщат в реалност толкова буквално! Под мен се ширеше яркозелено море с цели архипелази от разноцветни островчета къщи. Над оживялата утопия, в нереално чистото небе, в което нямаше и следа от облаци, излитаха, спускаха се или просто се рееха ярките точки на флайъри. Стана ми неуютно. Обичах предишната Алма-Ата — и го разбрах едва сега. Естествено, никога не бях считал хотел „Казахстан“, президентския дворец или банята „Арасан“ за венец на архитектурното творчество. А пък многоетажните блокове от времето на Хрушчов или елитарните монолитни къщи в микрорайон „Самал“ би трябвало да се разсипят от само себе си. Това беше пределно ясно. Но нали трябваше да съществува все някаква приемственост в архитектурата? Не виждах никакви следи от онова добре организирано „шахматно“ планиране, което винаги ми бе харесвало. Живописен безпорядък, градинска зеленина и разноцветни къщички. Отличаваха се само няколко кули, белоснежен дворец в центъра и хаотично струпване на огромни мътнозелени кълба върху планината Кок-Тюбе, което бе заело мястото на телевизионната кула… Както и няколко цилиндрични матовоогледални постройки в различни точки на града — с различни размери, но очевидно създадени по един проект. Красиво, но това вече не беше моят град! Той бе изчезнал безследно…

— Кога градът придоби такъв вид? — попитах.

— Реконструкцията на Алма-Ата се извърши след земетресението от две хиляди и седемдесета година.

Гласът беше безупречно правилен. Този път някак си бях уверен, че разговарям с автомат.

— Високи сгради не се строят от съображения за безопасност?

— Високи сгради… — настъпи пауза. Изглежда, въпросът не беше стандартен. — Високи сгради се строят. Те са абсолютно надеждни.

Кимнах. Наистина, та кой щеше да предпочете индивидуален апартамент в многоетажен блок? Всичките производства сигурно бяха изнесени далеч извън града. А с развитието на комуникациите канторите, институтите, всякакви административни простотии просто бяха станали ненужни.

— Търся дома на Нурлан Кислицин, бивш роудър — казах аз и зачаках с любопитство отговора. Всеки автомат си има своя граница на информация. Тези оскъдни данни дали щяха да са достатъчни за флайъра, или щеше да е необходим точен адрес?

Погледнах към листчето с адреса на ръководителя на роудър клуба. Улица „Курмангаз“, дом 567–28. Я виж ти, името на улицата се бе запазило…

— Имате ли определена среща? — попита автоматът. Очевидно информацията стигаше.

— Не.

— Тогава кацането ще бъде осъществено на най-близката обществена стоянка. След като слезете от флайъра, трябва да минете през подземния преход с указателна табела „Улица «Курмангаз»“, да завиете надясно и…

— Разпечатай информацията — наредих аз.